Боже мили, как не ми се пише вече по тия същите въпроси, именно около кампанията по моето дискредитиране като личност и преподавател, по кампанията за отмъщение от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив - заради това, че съм имал дързостта в блога си да изобличавам безобразията, които този администратор си позволява в последните две години!!! Боже мили, как ми се пишат истински, сериозни текстове по значими философски и човешки теми, примерно, как жадувам да мога да се потопя отново в писането на моята зарязана заради злочестините ми книга за любовта, която започнах преди време, но сега не мога да завърша поради липса на време и настроение! Не ми се пише за тия идиотщини от всекидневието, които ми се налага не само де преживявам, но и да описвам, да, до гуша ми дойде от тия истории, преситих се отдавна, ала ето, натискът от страна на администрацията не престава, поради което ми се налага да реагирам някак: няма да се оставя да бъдат съсипани както кариерата, така и животът ми - което явно някои хора така беззаветно желаят - и към което водят развитието на нещата! Не ми е по вкуса да се оставя да се държа като безсловесно животно, подлежащо на заколение, което смирено приема участта си, в тая роля няма да ме видите. Е, налага се да се боря. Моето единствено оружие е словото, да, аз с нищо друго не разполагам, ако не броим истината, която като философ така дълбоко почитам - дотам, че да мога да заявя с открито чело, че за мен тя не само е най-важното, че тя е нещото, заради което изобщо живея. Заради което изобщо си заслужава да живее човекът, щото ний, философите, се стараем просто да бъдем човеци - това е нещото, което най-вече ни вдъхновява.Та ето, налага ми се да пиша за все същото и тази сутрин, в уикенда, когато се пуква неделният ден, единственият ми свободен ден тази седмица, щото вчера не само бях на работа, но и бях дежурен, бях квестор на една ученическа олимпиада, та ми се наложи да простоя в училището до късна вечер. Е, щом трябва, ще пиша, не мога да изневеря на жизненото дело, което съм принуден да водя: жизненото дело за отстояване на своята личностна и преподавателска суверенност и свобода в борбата с произвола и гаврите, които си позволява един крайно самонадеян администратор, мислещ си, предполагам, че законите за него съвсем не важат; да не говорим пък за спазването на неписаните закони на морала, задължаващи ни безусловно да уважаваме другата личност; тия закони, апропо, важат дори и да сме миропомазани властници. Та ето, ще попиша и днес в своя дневник, който се очертава да стане една доста интересна книга за битуващите нрави в едно българско училище, явяващо се нещо като огледало на нравствената ситуация, в която пребивава българския живот изобщо. Да, държа да се знае и помни този общ контекст на цялата тази история, щото напоследък чувам оттук-оттам, че "битката на Грънчаров" била "изключително лична", конфликтът, в който от немай-къде ми се наложи да участвам, бил "съвсем личностен", в него, видите ли, било нямало никакъв "обществено-значим смисъл", е, добро утро, драги ми умници, не е така. Да, съвсем не е така. Иначе стоят нещата. Ето как.
Ще ми се да напомня, че дори и в презрените и ужасни български условия личността все нещо би следвало да значи, тъй че когато някъде там някой властник си позволява да мачка, да тъпче и да се издевателства по най-арогантен начин с една личност, то това, представете си, има и значим обществен смисъл. Защо ли? Ами защото като си премълчите относно това, че днес мачкат мен, по този начин насърчавате в мое лице на всяко друго възможно мачкане на личности, т.е. мачкането, търкането и разкъсването на личности в българските условия почва да става нещо като "национален спорт" - щом няма никаква реакция когато една жертва отчаяно се бори да съхрани себе си, да съхрани достойнството си! Сфанахте ли накъде бия, сфанахте ли за какво изобщо става дума, драги ми родни български плъхове, дето четете тия мои всекидневни болезнени "репортажи" и продължавате да си мълчите именно като... презрени плъхове!
Мълчете си, изборът е ваш, а пък също така и не пропускайте да се наредите в редицата на обиждащите ме, не пропускайте и вий да се затърчите и да хвърлите своя наръч съчки в огъня, на който аз се пържа не от вчера! Благодаря ви много! Много сте любезни, че и вий хвърлихте своето снопче съчки! Какво друго ми остава освен да промълвя подобно на Ян Хус: "О, санкта симплицитас!", сиреч, да напиша "О, свещена родна българска простота и простотия!". И още една латинска сентенция ми идва на ума тази сутрин, хайде и нея да напиша: Оbsequium, amicos verita odium parit, което значи: Угаждането създава приятели, истината — неприятели. Угаждачи и подлизурки у нас колкото щеш, виж, честните и достойни хора са кът, ама карай, да не задълбавам по тази тема. Да се не отклонявам повече по "презрени философщини". Стига толкова, да мина към конкретиката - ох, как ми е омръзнала тази конкретика!
Ето какво стана вчера. Многоуважаемата г-жа директорка вчера ме повика в своя кабинет и в присъствието на двама поканени от нея свидетели има добрината да ми връчи... не, засега не ми връчи това, което си мислите, все още не ми връчи моята дългочакана заповед за дисциплинарно уволнение, и аз като вас си помислих точно това, щото тая тържественост точно затова говореше, сърцето ми се сви, затуптя крайно бързо моето горко сърце, но се оказа че тя ми връчи, сега-засега, само някакви "констативни протоколи" от своите посещения в няколко мои часове, които тя има добрината да посети през изминалата седмица. Предложи ми да ги прочета, да се запозная с написаното в тях и да ги подпиша. Взех да чета и косата ми се изправи: г-жа директорката в тия протоколи без капчица неудобство пишеше черно на бяло каквото й е дошло на акъла, а именно, че "г-н Грънчаров" водел "възможно най-лоши часове", че не бил спазвал един-какви си "задължителни" методически глупости, че не си бил поставял теми, да, и прочие, просто нямам възможността сега да произведа как надъхано, злобно, предубедено, изкривено уважаемата г-жа директорка беше възприела случилото се в моите часове! Идеята й, разбира се, беше тази: да документира, че въпросният г-н Грънчаров, който цели 30-години вече има честта да преподава философия, явно "не е компетентен" да прави това, липсват му, видите ли, "нужните умения", той, представяте ли си, е "крайно лош преподавател", при това и като човек е "нещо като злодей", и прочие, не съм бил умеел да общувам с учениците, дразнел съм ги бил, предизвиквал съм бил спорове и "скандали" дори, "безочлив" съм бил, абе наистина г-жа директорката беше благоволила да напише в тия протоколи каквото й дойде на акъла! Без, разбира се, да зачита моята преподавателска автономия, без да се съобрази с това, че аз съм специалистът по този предмет, че аз решавам как да преподавам, как да се държа, без да вземе предвид това, че въпросът за моята преподавателска компетентност изобщо не е в нейните прерогативи, че аз на други, доста по-високи и оторизирани за това места и институции съм защитил правата си на преподавател, без дори да вземе предвид това, че моя милост има най-висшата преподавателска квалификация, да, аз съм с т.н. "първи клас" учителска квалификация, по-висока от която е само докторантурата и пр. Такива ми ти работи, като се зачетох и видях с очите си тия, с извинение за думата, "изгъзици", които многоуважаемата г-жа директорка си беше позволила да напише във въпросните документи, аз казах, че няма да ги подпиша, че това са смехотворни обвинения, целящи моето злепоставяне, окалване и прочие. Казах каквото мисля, г-жа директорката се опита да влезе в дебат с мен, ала общо взето нямаше какво да каже.
Най-сюблимното е обаче това, че тя даже не си дава сметка за това какво си позволява да прави. Аз точно това установих. Представяте ли си: аз пиша доклад до директорката за това, че по моето възприятие дадени ученици са си позволи да се държат с мен, преподавателя, по грозен, нарушаващ всички норми на морала и училищния правилник начин; позволих си да намекна, че такова едно поведение на учениците ми се вижда нелогично предвид това, че става дума за първи мои часове след 8-месечен отпуск по болест, т.е. за никакви "обтегнати отношения" между преподавател и ученици не може да става дума; на тази база аз писах, че имам основание да се съмнявам, че някой възрастен нищо чудно да е подскокоросал въпросните ученици, с оглед да направи такава една добрина на директорката, за която всички отдавна знаят, че отчаяно търси повод да се разправи "с оня там Грънчаров", т.е. знаят, че тя не питае топли чувства към въпросния преподавател, тъй като той си позволява съвсем открито и публично да я критикува, и то в писмен вид. И знаят, че тя търси как да го "озапти", да го хване в нарушение, та да го накаже и да го уволни; това се знае от всички, г-жа директорката със своите показни и организирани от самата нея "разгромни мероприятия", и то по време, в което аз съм бил в болнични, доведе дотам, че се създаде подобна психоза като част от нейната кампания по моето дискредитиране и в крайна сметка унищожение като личност и като преподавател. Както и да е, значи аз се пожалвах на директорката, очаквайки тя да се произнесе според обязаностите си, да вникне в случая по възможност безпристрастно, да накаже провинилите се и тия, дето ги подтикнат да се държат така арогантно, но не би: г-жа директорката изтълкува всичко така превратно, че ето, почна мен, жалващия се, да търси начини да ме изкара виновен за всичко, та тя с тия "протоколи", оказва се, чистосърдечно си признава, че самата без замисляне влиза в сценария и дава неоспорими доказателства за своята предубеденост, за своите съкровени желания да ме дискредитира и ликвидира като преподавател и като личност, представяте ли се докъде се стига по този начин?
Тия неща обаче вече са небезобидни, те са крещящо нарушение на закона от нейна страна; тя обаче продължава да дава нови и нови доказателства в тази посока, което говори, че тя вече не умее да контролира своето собствено поведение - според високите изисквания на длъжността й, на толкова отговорната й работа и мисия като администратор. Примерно, обсъждането на моя доклад в онзиденшното заседание на Педагогическия съвет пак е доказателство в тази посока: директорката, вместо да осигури дебат по повдигнатите от мен проблеми, насочи с помощта на неколцина свои горещи фенки заседанието в съвсем друга посока, а именно, да докаже, че... "трябвало било да се намери начин да бъде затворена някак устата на тоя там Грънчаров", дето "бил имал наглостта да пише в блога си за това какво се случва в нашата "пресвета институция", а трябвало да си мълчи, както всички "добри хора" правят - представяте ли си това пък какво означава?! И ето, от тази подмяна на дневния ред и на същината на повдигнатите от мен пред Педагогическия съвет въпроси се стигна до куриозното решение аз, дето съм се пожалвал, да бъда даден на... "Етична комисия", а тия, дето са ме обидили, дето също така са си позволили лукса да манипулират въпросните ученици, на тях никой не обърна никакво внимание, което пък означава, че с този си акт директорката пое пълната отговорност за всички ексцесии на хулиганстващите ученици в училище, та даде своята височайша санкция да продължат все в този дух, което, както аз смятам, е безпрецедентен случай на злоупотреба с власт от длъжностно лице в ущърб на интересите на оглавяваната от него институция, т.е. случаят вече е за прокурор. Аз вчера, разбира се, имах добрината да кажа всичко, което мисля, в очите на г-жа директорката, казах й аз пък как виждам нещата, предупредих я докато още има време да опита да осъзнае какво прави, какво си позволява, помолих я добросърдечно да се спре, да изпълни дълга си и прочие. Доколко ме е разбрала не мога да кажа, но имам чувството, че на моменти сякаш почна да се замисля по-сериозно, което е добър знак. Ще видим. Всичко скоро ще се разбере.
Каквото мога, както виждате, да й помогна, за да се ориентира в нелеката ситуация, което става все по-тежка заради нейни неадекватни действия и представи, аз го правя, държа се като добросъвестен служител, загрижен за бъдещето на институцията. Помолих я също да се опитва да осмисля всичко това, което й пиша, да се опитва да погледне на него като на израз на моята добронамереност, щото имам чувството, че тя всички възприема съвсем превратно, според своята базисна настройка, която тя не крие, именно, своята ненавист към "народния враг Грънчаров", подлежащ на унищожаване, на разкъсване. Та такива ми ти работи се случиха вчера, поговорих си в най-дружеска обстановка с г-жа директорката, имам плахата надеждица че с нещичко съм й помогнал, че каквото зависи от мен, съм го направил, с надежда да я възпра от по-нататъшно затъване в административното тресавище, което тя успя да си организира особено в тия памятни три седмици откак аз съм се завърнал от продължителен отпуск по болест, а пък тя се нахвърли върху мен безпощадно, с надежда най-сетне да ме ликвидира, щом съм й паднал, тъй да се рече, в "лапите". Не е този начинът, аз това й го повторих вчера безброй пъти, не знам доколко е стигнало всичко това до съзнанието й, ще видим, на мен обаче съвестта ми е чиста, че успях всичко да й го кажа според това как аз го възприемам. А го възприемам с огромна болка на сърцето, да, и то не в преносния смисъл, а в съвсем буквалния: вчера, откак г-жа директорката прати секретарката си да ме извика в кабинета и аз си помислих, че ето, дойде най-сетне моментът да ми връчи заветната заповед за уволнение, и особено когато ми се наложи да водя едночасов напрегнат дебат с г-жа директорката, моето болно сърце започна най-бясно да препуска, то си препуска и досега, и цяла нощ, никакви медикаменти не ми помагат. Тая нощ очаквах най-лошото, щото сърцето ми никак не се успокои, сега, тази сутрин, като напиша този текст, май ще се наложи да ида в бърза помощ, та да документирам поне състоянието си. С оглед, ако примерно сърцето ми спре днес-утре, да се знаят причините защо ме е сполетял такъв един злокобен и нелеп край.
Спирам дотук. Имам още много да пиша, ала се изморих, взех да бъркам буквите, което е знак да спра. Хубав ден ви желая, приятна почивка ви желая! И бъдете здрави! Ако с нещо някого съм засегнал без да искам, да прощава, аз всичко пиша с най-добри и честни намерения да помогна, ала се вижда, че не така се възприемат нещата от всички. А, забравих да кажа нещо важно: г-жа директорката вчера в разговора ми с нея има добрината да ме нарече "графоман" (ако не броим това, че ме нарече и "комунист", и то само щот съм бил завършил в СССР, в Русия де, но това е обичайният й комплимент към мен, той не се брои!), тя изобщо не ме четяла, щото нямало никакъв смисъл; та нали графоманите, знаем, са болни хора, които пишат разни нелепици без никакъв смисъл, защо да ги четем?! Та тя така ме похвали и ми се отблагодари за моите самоотвержени опити да й помогна да се ориентира, и то в текст, в случващото се.
Както и да е. Тя е литератор, тя знае какво означава толкова ласкавата й квалификация. Жива и здрава да е! В някакъв смисъл аз, писателят с толкова много написани и издадени книги, да бъда наречен от специалист-литератор "графоман", т.е. болен човек, дето само пише, и то пълни простотии, може да се възприеме и като чудесен комплимент; знам ли, разни хора, разни идеали и морали, аз с това ще завърша; благодаря ви за вниманието да прочетете и тоя път текста, написан от мен, заклетият и болен... графоман!
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар