Истината ни прави свободни

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Да направим нужното и да свърнем от пътя на провала - та да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път



Тази сутрин пак ми се налага да попиша по все онзи същия епичен и дори епохален образователен, в смисъл свързан с проблемите на образованието, но също така психологически, административен, нравствен и какъвто си искате още казус или опус, по който пиша от няколко години вече: за така чудните ми отношения с ръководното тяло на ПГЕЕ-Пловдив и всичко, свързано с неговата неуморна дейност на попрището, на нивата на родното училище и образование. Няма как, хванал съм се на това хоро, дето се казва, налага ми се да рипам. Пък и искам да документирам тия забележителни явления на родния ни живот, които един ден, кой знае, нищо чудно да почнат да се изучават в академиите. Или поне да влязат в будующата история на нашенските нрави. Разбира се, аз само документирам всичко, нищичко не си измислям, аз съм нещо като хроникьор на нравите, дето се вика.

Та онзи ден, във вторник, така любезната директорка, и то за първи път откакто съм се завърнал на работа след продължителен отпуск по болест (сега тече втората седмица от завръщането ми), благоволи да разговаря с мен, съвсем импровизирано, впрочем. Това стана в учителската стая, силно развълнувана и разгневена заради нещо, г-жа Анастасова, дето се казва, се постара яката да ме смъмри, да ми прочете едно "конско евангелие". Разбира се аз, понеже съм диалогичен човек, се опитах да разговарям и то най-спокойно, кажи-речи бяхме на път да започнем дебат, но има едно нещо, което съм длъжен да отбележа: поради овладялата душата емоция на г-жа директорката тя комай не можа да се вслуша в нито един мой аргумент, а продължи да си разказва онова, което, така да се каже, й беше накипяло. Това е човешко, разбираемо. Изслушах я и доста неща научих. Разговорът ни беше въпреки всичко полезен, в познавателния аспект. Макар че се проведе на неадекватна основа: на висок глас и пр., но това пак е човешко, хора сме.

Аз тук не желая да описвам какво точно толкова сме си говорили, какво тя е казала и пр., щото предпочитам да пощадя нейното достойнство; всеки може да си приказва каквото иска, пък и, както вече рекох, тя говореше под влиянието на някакъв мощен афект, а в такова състояние човек казва много неща, които при по-трезво обмисляне изобщо не би дръзнал да рече; това е разбираемо, особено пък за хора, които като мен са по-вещи в областта на психологията. Та затуй ще мълча за това как протече разговорът ни, но да създам представа за неговия привкус, все пак ще кажа нещичко, което най-силно ме впечатли: оказва се, във възприятието на уважаемата г-жа директорка аз съм доста коварен човек, който изобщо не си гледа служебната работа, който един вид, така да се рече, идва в училище да си отпочине от своите, да допуснем, "творчески занимания", писане на разни текстове, издаване на списание за духовното израстване на младите и прочие, за когото преподаването е един вид ей-така, между другото. Особено "калпав" съм бил в "оформянето на документацията", в разните му там бюрократични салтанати, което било най-важното, а вместо да пиша казионните документи, аз един вид от инат и от скука, ей-така, за едното нищо и най-вече заради черногледството ми, съм бил пишел разни "жалби и доклади" до висшестоящи началства, та съм предизвиквал какви ли не проверки и съм смущавал "спокойния живот", вегетирането де. И, като капак на всичко, съм си бил вманиачил, че изобщо нещо представлявам, а всъщност това съвсем не е така, защото... (дръжте се да не паднете!)... защото... и образованието ми, видите ли, било доста калпаво, бил съм завършил, видите ли, в... СССР (!), в Санкт Петербург, а нали (тук вече цитирам) "ний знаем какви хора бяха навремето изпращани да учат в СССР"!!! Аз полюбопитствах да разбера какви хора навремето са били изпращани да учат в СССР, ей-така, от чисто любопитство поисках да разбера, но ми се отвърна с красноречив жест, че няма смисъл да се говори за това, понеже всички знаят: някакви много долни, отчайващо некадърни хора били ходили да учат в СССР, хора, които днес нямат никакво морално право да говорят, камо ли пък да пишат и пр. Аз така разбрах този фрагмент от разговора ни, но както и да е. С това се опитвам само да намекна за "способа" и "тенденцията", по които се проведе това "морално наставление". Което любезната г-жа директорка благоволи във вторник да ми изнесе като ме видя в учителската стая. Стига толкова за този разговор, той, дето се казва, е нещо все пак странично; има значително по-важни проблеми, за които искам сега да пиша.

Във вторник се осъществи и нещо като втори "спонтанно-организиран бунт" на ученици срещу мен, срещу моя милост, срещу техния преподавател по философия, като този спектакъл премина под формата, така да се рече, на "публичен линч", да, със съответните му там салтанати (тая дума на Алеко, на бай Ганя де, що ли така се върти като досаден комар в съзнанието ми таз сутрин?), примерно подигравателен хохот, опити за притискане до стената, за извиване на ръце и пр., е, не буквално, а метафорично казано (засега все още). В оня пък, в първия клас, в който се проведе най-напред, или първи епизод на тази кампания (аз вече писах за това), нещата уж се поуспокоиха (след намесата на класния ръководител и на педагогическия съветник), имахме един приличен час, ала вчера, незнайно защо, пак избухнаха с нова сила, двамца-тримца ученика се бяха подготвили да се погаврят подобаващо с преподавателя, смелостта, с извинение, беше необичайно висока, държаха се, дето се казва, "на висота", в резултат на което същите тия ученици дори успяха да ме нарекат с доста обидни думи, единият благоволи да ме нарече публично... "тъпак" (!), а пък другият ученик, в прилив на вдъхновение, надмина и тази квалификация, той пък ме нарече... срам не е да кажа думата, обидно ми е всъщност... както и да е де, за историята трябва да се пожертвам, той пък, видите ли, ме нарече... "педераст" (!!!), според нашите така изтънчени родни нрави.

Аз, разбира се, ще напиша специален доклад за тия изцепки и ще настоявам да се вземат съответните мерки, щото тук става дума за най-арогантно потъпкване на всякакви норми и на постановления на училищния правилник. Дали тия ученици имат поощрение и насърчение от някакви потайни фактори, за да придобият тая чрезвичайна смелост, аз тук този въпрос няма да го поставям, щото нему всеки може да си отговори и самостоятелно. Отбележете това, че с тия ученици аз не мога да имам някакви "обтегнати отношения", та да им е "накипяло", по простата причина, че с тях се виждаме отскоро, след многомесечно мое отсъствие. Това също хвърля известна светлина върху ситуацията. Та да не пиша тук, дето се казва, нахалост, ами да взема пак, налага се, да се обърна по официалния ред до инстанциите, до оторизираните органи; след една безсънна нощ - аз много дълбоко преживявам подобни неща, понеже имам една по0особена душа - решавам този път да се обърна не директно към директорката (простете за неумишлената тавтология!), а направо към педагогическия съвет, понеже смятам, че тези случаи и инциденти (да ги наречем така) заслужават най-внимателно вникване и обсъждане. Ето, почвам да пиша и този документ, явно такава ми е била съдбата:

До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив
ДО г-жа КОПРИВЛЕНСКА - ръководител на синдикалната организация към СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ
ДО г-жа СТОЯНОВА - ръководител на синдикалната организация към Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ ПОДКРЕПА
ДО КОМИСИЯТА ЗА БОРБА С ПРОТИВООБЩЕСТВЕНИТЕ ПРОЯВИ КЪМ ПС НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ
Копие: До г-жа А.ПАКОВА, началник на РИО-Пловдив
До г-жа АНАСТАСОВА, Директор на ПГЕЕ-Пловдив
До г-жа ПРОДАНОВА - класен ръководител на Х Е клас
До г-жа У.ТОНЕВА - класен ръководител на XI Д клас

ОТКРИТО ПИСМО

от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаеми дами и господа,

Обръщам се към Вас, тъй като искам да поставя някои изключително важни и назрели проблеми на живота в нашата училищна общност, които по моя преценка се нуждаят от спешно обсъждане и реакция. Аз многократно по същите тия проблеми съм се обръщал към нашата многоуважаема директорка, която обаче до този момент не е дала гласност на моите предложения, предполагам, тя трупа и колекционира докладите и предложенията ми в най-отдалеченото и прашясало чекмедже на нейното иначе великолепно директорско бюро. С оглед на това ми се е налагало да се обръщам и към по-висшестоящите инстанции, които до този момент не са реагирали по един ефективен начин (аз също не зная как изобщо са реагирали те, стига изобщо да е имало такава реакция, тъй като г-жа директорката също така систематично не благоволява да ме запознае с резултатите от проверките по мои жалби на въпросните инстанции). Виждате, че се е образувал по този начин един най-банален административен "омагьосан кръг", който ми се ще някак да бъде разкъсан - с оглед подобряване на ситуацията, с оглед на промяна в нашите разбирания, с оглед изнамирането на ефективни начини за противодействие на негативните явления, които така тровят нашето всекидневие. И също така нанасят непоправими вреди на качеството на образованието и личностното формиране на нашите ученици. А това вече е нещо, надмогването на което би следвало да е от първостепенна важност за нашата училищна общност.

Ще поставя някои проблеми, по които всички се вълнуват, ала за които не е прието да се говори; в нашето нелеко всекидневие напоследък се случват какви ли не ексцесии, ширят се най-чудати, бих казал дори шеметни инциденти, анархията и хаосът, както се казва, напредват, ситуацията с дисциплината на голяма част от учениците е направо отчайваща, а пък нашата неспособност с нещо по-ефективно да противодействаме на подобна агресия е, бих си позволил да кажа, отчайваща. Теорията на училищното ръководство, по моето възприятие, се свежда до следното: нека всеки да се оправя, справя и спасява в тежката ситуация напълно сам както и както и доколкото може; "добър" е оня учител, който стоически успява да издържа на тия явления, мълчи и не се жалва, иначе казано, тук е валиден принципът "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се", разбиран обаче индивидуално; сиреч, липсва ясното съзнание за потребността от изработване на училищна философия, стратегия и политика за решаването на тия проблеми, за намаляване на тяхната острота. Тук също така действа, по моя преценка, и принципът "И сам войнът е войн". Аз обаче смятам, че ако тъкмо по този крайно неадекватен начин продължим да се държим в сложната ситуация, скоро ще дойде време, в което работите ще се влошат дотам, че повече няма да могат да бъдат удържани.

За да се опишат тия явления и процеси се налага човек да напише цяла една книга, пък дори и не само една. Аз в последните години, анализирайки процесите не само в нашето училище, но и в българското образование изобщо, написах няколко такива книги. Първата носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ (ако си спомняте, при излизането й преди няколко години, на няколко пъти предлагах обсъждане на книгата в нашето училище, но това не беше направено, неясно защо); втората книга, написана почти изцяло на основата на мои наблюдения, експерименти и иновативни практики, проведени в нашето училище, излезе от печат през по-миналата, през юбилейната за училището година, с надеждата на провокирам интереса на училищното ръководство (зер, все пак, всеки ден не се пишат и не излизат книги за едно училище, написани от учител в него!), аз подарих екземпляр от книгата на нашата директорка, в резултат... бях даден под съд "за обида", съдебното дело беше заведено от нашата не по-малко уважавана помощник-директорка и синдикална лидерка на "Подкрепа" г-жа Стоянова. Та въпросната книга има заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), аз, признавам си, вече не смея да предложа обсъждането на повдигнатите там проблеми, понеже имам чувството, че нищо чудно ефектът от такова евентуално предложение може да бъде подобен на взривяването на някаква мощна бомба; и тогава нищо чудно да бъда даден под съд вече за... "тероризъм"! :-)

Независимо от такова едно невярно, в корена сгрешено отношение на училищното ръководство към най-горещите, парещите проблеми на живота в нашата училищна общност, аз добре зная, че самата тази общност има невероятно силна потребност от дискутиране, от живо и свободно обсъждане на всичките тия натрупали се проблеми; това се прави, но на неадекватна, непублична основа, на "четири очи", с оглеждане, в атмосфера на страх, да не би някой да бъде заподозрян в съпричастност с иновациите на "злодея Грънчаров"; да, от отношението на нашето ръководство към инициативите на моята скромна персона аз имам чувството, че то ме възприема за нещо като "народен враг", който иска да разруши нашата така презряна идилия - под сянката на така мъдрото и дори, представете си, "демократично" ръководство от страна на така милата ни директорка. Как ще се развали и разруши един такъв модел на неподобаващи отношения, който се появи след встъпването в длъжност на това ръководство, аз лично много добре си представям, но няма сега да го кажа и напиша, понеже всеки може да разбули загадката сам, изцяло самостоятелно. Иска се само известна доза честност.

Трябва много да се говори, и то съвсем открито, свободно, в спокойна обстановка, като в "обговарянето" (вербализирането, ако трябва да се изразя по-научно) на тия проблеми ще почне да спада напрежението и ескалирането (в обстановката на страх) на тия същите напрежения; този е пътят. Това обаче не се прави: самото предложение за такива дискусии в така и така сложилата се атмосфера се възприема като "скандал", като злонамерен опит за подкопаване на властта на училищното ръководство, като някаква "тайна завера", която иска "да свали властта" - и да хвърли нашата общност в ужасната паст на пълния хаос и провал. Аз много пъти се обръщах до уважаемата г-жа директорка с какви ли не предложения за демократизиране на училищния живот и отношения, нито едно от тях обаче не биде допуснато до обсъждане; всичките ми предложения, както казах, се държат в някое далечно чекмедже на директорското бюро; това все нещо показва. Аз лично не разбирам как е възможно заради някакви лични и субективни мотиви на неприязън към моята скромна особа да бъдат блокирани изцяло механизмите на демократичния дебат в училищната ни общност, което е крайно опасна и изпълнена с ужасни последици тенденция.

В този дух сега искам да поставя един конкретен проблем, който се очерта тия дни, в дните от моето идване на работа след продължителен 8-месечен отпуск по болест; за една седмица, в която аз бях посрещнат по един наистина любопитен начин, се очертаха като възможни и се случиха някои съвсем недопустими неща, за които искам да алармирам учителския екип, понеже, дето се казва, ако не се противодейства на такива отрицателни и крайно осъдителни, направо недопустими, безпрецедентни практики, днес те на мен са се случили, но утре могат да се случат на всеки - никой не е застрахован. Независимо от това какво си мисли по този въпрос този или онзи. Ще се постарая да бъда пределно лаконичен, поставяйки проблема на вниманието на педагогическия съвет и на съответните синдикални органи и комисии, до които адресирах този документ, надявайки се обаче да успея да пресъздам с думи възможно най-пълната и съвсем вярна, достоверна картина.

Първо ще представя фактите, те сами по себе си много говорят - и дори крещят. Ще ги представя като хроника, без анализ и подробно описание. Значи връщам се аз от продължителен 8-месечен отпуск по болест в училището и започва да се случва следната поредица от чудати и съвсем неочаквани от мен, изцяло немислими, абсурдни, безпрецедентни събития, като се почне от първия ден нататък (днес, като пиша този тест, вече са минали 8 работни дни, изпълнени именно с тия крайно интересни, вълнуващи и многозначителни събития):

- С влизането в училището най-напред срещам във фоайето директорката и пом.-директорката Стоянова; поглеждам ги, те отвръщат погледи, сякаш не ме забелязват, налага ми се да мина покрай тях, според известния народен израз, "както се минава през турски гробища";

- Влизам в Х Г клас, един от проблемните; докато чакам учениците да мирясат за да мога да ги поздравя, някой ученик от по-задните чинове ме замеря с нещо твърдо, подобно на камък; уцелва ме в областта на рамото, на педя от окото; приемам това нещо весело, но предупреждавам учениците, че ще реагирам някак, още не съм решил как; иначе часът минава добре, според стандартите за тоя именно доста "палав" клас, в който има и чудесни ученици, които обаче са под тиранията на недотам добрите, да не ги нарека направо "хулиганстващите" или поне арогантните, простеещите; терминът не е толкова важен, важна е същината;

- Тръгнал съм да вляза за първи път в Х Е клас, като наближавам кабинета, разбирам, че от него се чува ужасен, необичайно висок шум, крясъци, викове, дружен смях, закачки и пр.; като достигам до вратата, забелязвам, че тя е "зазидана" и препречена с чинове, не мога да вляза в стаята; чакам известно време, някои ученици разчистват все пак за да проникна в стаята; питам на какво се дължи такова едно вълнуващо посрещане, една ученичка ми отговоря, че така класът реагирал срещу моите "неправилни преподавателски подходи"; в обстановка на ужасен шум ми се налага да водя едночасова (40-минутна) дискусия, като безброй пъти моля учениците да ми дадат възможност да кажа нещо, понеже от шума не ми се чува гласът; неколцина ученици си позволяват да се държат с преподавателя по недопустимо арогантен и обиден начин;

- С нарочен доклад информирам директорката за инцидента; нямам отзвук от нейна страна относно това какво смята да предприеме, ако изключим това, че в учителската стая тя, дето се казва, ме наруга, понеже, видите ли, съм бил създавал само проблеми с тия свои жалби и писания, "на всички съм бил омръзнал с това свое писане"; не знаех, че в очите на учителка по литература, каквато е нашата директорка, писането било такъв непростим грях; трябвало било да замълча, да мирясам и пр.;

- След два дни имам втори час в същия клас; преди часа разговарям по случая с пом.-директорката Стоянова, с класната ръководителка и с педагогическия съветник; пом.-директорката категорично отказва съдействие, класната и съветникът влизат с мен в класната стая на този същия клас, класната разговаря с класа, аз също казвам няколко думи, съветникът остава да присъства; часът минава нормално, в нужната обстановка;

- Директорката увесва в учителската стая писмо, подписано от шефката на Инспектората по образованието, в което се твърди, че моя милост бил нарушил "Закона за защита на детето", понеже преди години съм правил видеозаписи с учебна цел на часове по философските предмети, които съм сложил в своя образователен блог; моментално ми нарежда с писмена "покана" да пиша "писмени обяснения" по този повод; преди това ми е пък наредила да пиша и представя други документи, като винаги ми дава срокове за изпълнение на задачата, които са нереалистични, "пожарникарски", възприемани от мен като "гонка по устав", ако ми позволите да използвам паметния армейски жаргон на фатмаците (старшините) от социалистическата казарма едно време;

- Налага ми се да пиша също така и нова жалба до РИО-Пловдив, до МОН и до Омбудсмана по повод на тия ексцесии и неподобаващото отношение на администрацията към моята скромна персона, което ми пречи да си изпълнявам служебните задължения в нормална, спокойна обстановка; да не казвам колко те са неподходящи за моето крехко здраве и пр.;

- Все пак написвам и писмени обяснения до директорката по повод на "престъплението" ми с видеозаснемането с учебна цел на водени от мен часове по философските предмети;

- Влизам в XI Д клас, за втори път откакто съм се върнал на работа; през първата седмица часът мина нормално, в чудесна обстановка; но във втория час, кой знае защо, учениците са решили да направят нещо като бунт, и то тъкмо - какво съвпадение?! - срещу ония същите видеозаписи на учебни часове (!), които съм правил преди две години; пак, както подобава, съм посрещнат крайно неподобаващо, с ужасен шум, задават ми въпроси, на които не мога да отговоря, понеже не ми се чува класът, пак безброй пъти моля за тишина, за да мога нещичко да кажа; часът е пропилян, за философия не остава време да говорим, а аз през цялото време се чувствам сякаш съм подложен на нещо като публичен линч; две ученички минават всякакви граници, като си позволяват, весело смеейки се, да направят обидни подмятания, касаещи... предполагаемата сексуална ориентация на преподавателя; часът минава весело, няма що; забелязвам обаче, че има и ученици, които са крайно смутени, озадачени са от поведението на своите съученици, дето са най-активни в тази непредизвикана с нищо агресия над преподавателя; класът иначе е добър, един от най-добрите, по моя преценка, в него има чудесни ученици;

- В оня същия Х Е клас в новата седмица пак, наново, е устроено "весело посрещане" на преподавателя; този път се изявяват най-вече двама ученици, които се държат от първата минута крайно предизвикателно и грозно; пак ми е трудно да поведа учебен процес, поради шума и "задявките" на въпросните ученици; правя нещичко за да ги усмиря, примерно, заявявам, че ми е обидно да разговарям най-вече с единия от тях, той ми се хили подигравателно, приемайки овациите на своите приятели; атмосферата е крайно неприятна, пак имам чувството, че съм обект на нещо като публичен линч от страна на въпросните ученици; да не броим подигравките и пр.; в края на часа тия двамата ученици се изявяват съвсем запомнящо: единият, като му правя забележка за държането, без да му мигне окото ме нарича "Тъпак!", а другият, поглеждайки към корицата на учебното помагало по етика, на която има портрет на замислен млад човек, изкрещява на всеослушание нещо такова: "Остави го бе, тоя е педераст откъдето и да го погледнеш, виж каква корица има учебникът му!" (С извинение за думата! Извинението е мое, тук, в текста, не негово, там, в реалния живот);

- Същият този ученик след часа върви след мен и подмята едно-друго по мой адрес; после изчезва, но като наближавам учителската стая, го забелязвам, че чака нещо във фоайето; като ме вижда, тръгва към мен и, гледайки ме право в очите, върви така, че да се сблъскаме; в последния момент ми се налага да направя крачка встрани, за да избегна удара на тялото му върху моето; нещо вика, не му обръщам внимание; явно тоя ученик ме провокира умишлено с оглед да ме извади от равновесие, та в състояние на афект да направя нещо недопустимо, за което след това, разбира се, ще бъда наказан от директорката, с която, знайно е, сме в доста обтегнати отношения не от вчера;

- Разбира се, практика е ученици от т.н. "актив" често да посещават директорските кабинети в нашето училище, това е обичайна практика; бие на очи, ето, дори аз, разсеяният философ, минавайки по коридора, на моменти забелязвам усилена активност на тия посещения, като често мяркам и физиономиите на ученици, които са се изявили в представените по-горе "опити за линч" над моята скромна особа;

- Въпросният XI Д клас е един от класовете, които през учебната 12011-2012 г., след мой едномесечен отпуск по болест се сетиха да напишат (заедно с други 3 класа) еднотипна "жалба" срещу преподавателя, с общо взето изсмукани от пръстите "обвинения"; тогава директорката г-жа Анастасова, без да разговаря с мен, без изобщо да вземе моето становище, ме наказа с отнемане на тия 4 класа, забрани ми да им преподавам, даде часовете при тях на външен лектор, като при това стори въпросното отнемане още в първия ден след завръщането ми на работа, без никакъв, повтарям, разговор с мен (ако не броим обаждане по телефона), в едно нечовешка, нетърпимо унизителна форма; аз тогава, разбира се, възразих срещу подобно отношение, определих решението й като грешка и гавра, водещи обаче до дискредитиране на преподавателя и накърняващи неговото достойнство; написах жалби до институциите, оттам и започна нашата епохална "крамола", която, както се вижда, още не е свършила; просто се опитах да си защитя правата и достойнството; както и да е, отбелязвам това обстоятелство тук, понеже има нещо интересно: единият от тия пожалвали се преди две години класове, именно XI Д, видяхме как реагира сега, след като аз отново съм техен преподавател по философия; в другия обаче, именно XI В, учениците си се държат съвсем нормално, часовете при тях минават в чудесна обстановка (пфу, да не ме усети Дяволът, щото в момента май го дърпам за опашката!);

- Вчера, 4 декември, в голямото междучасие излизам да закуся; пред главния вход на училищния двор, който е на "Пещерско шосе", на тротоара, пред много ученици и всякакви хора, стои оня същият активен ученик от Х Е клас, който предния ден се опита да се сблъска с мен във фоайето пред учителската стая; сега като ме забелязва, на пет крачки от мен, гледайки ме право в очите, изкрещява думата "Мухльо!"; в първия момент решавам да отмина, сякаш не съм чул, но понеже виждам, че "публиката" с интерес очаква моята реакция, се спирам пред въпросното лице, пред обидчика (пред обиждащия, щото "обидчик" май е руска дума!), питам го за мен ли се отнася тая дума, той, разбира се, отвръща, че не било за мен, но се хили подигравателно и с ръка, с жест на ръката, означаващ "Хайде, махай се, върви си по пътя!", ме приканва да се махам; казвам му да внимава много как се държи и, разтреперан, продължавам по тъпя си, на косъм беше да сторя нещо, което именно е предизвиквано от него, и то не за първи път, както се убедихте; от обидата и от напрежение сърцето ми излиза от ритъм (имам болно сърце), почва да бие бясно, налага ми се да ида да поседна в едно заведение с надежда сърцето ми да се успокои; до този момент, в 7 часа на другия ден, когато пиша текста, който четете в момента, сърцето още не ми се е успокоило; вчера, уплашен от поведението на сърцето си, си взех час за кардиолог (днес ще бъда при него в 16.30 часа);

Това е. Тъй мило минаха дните ми откакто се завърнах в нашето училище след продължителен отпуск по болест - след претърпяна тежка операция. Така именно бях посрещнат от администрацията и от някои, а ги определим така, хулиганстващи ученици. Не крия, честно си казвам: имам чувството, че съществува нещо като "обединен фронт" на администрацията с тия същите ученици, който води безпощадна война, война на живот и на смърт срещу преподавателя по философия и гражданско образование - в мое лице. Вчера усетих, че за тия толкова интензивни преживявания силите ми вече са на предела на изчерпването, да оставим като капак на всичко безсънните нощи, в които не мога да заспя, разсъждавайки за цялата тази поредица от ужасни инциденти. Понеже желая, първо, да документирам тия истории, ми се налага да пиша много за тях и да ги премислям отново и отново. Аз иначе си падам по такива казуси, обичам да ги разнищвам, така че, от тази страна погледнато, съдбата в този смисъл ми се усмихна, щастието ми като изследовател в тия дни ми се усмихна наистина крайно приветливо и любезно. Писах вече в докладите си, че нереагирането, безучастността от страна на администрацията спрямо тия фрапиращи и скандални случаи по косвен начин води до насърчаването на въпросните ученици да продължат по същия начин - и това, предполагам, те добре го усещат. Те си вилнеят, но чувството за безнаказаност, което лъха от поведението на администрацията, ги кара да продължават още по-смело и изобретателно в нападките срещу преподавателя. Нещо обаче все пак се налага да бъде направено. Аз се обръщам към педагогическия съвет, а също и към лидерките на двата синдиката с плахата надежда, че по повод на случилото се все пак ще има някаква що-годе смислена и ефективна реакция, че тия недопустими случаи на нещо като линч на преподавател ще бъдат подобаващо разнищени, анализирани, а виновните лица, извършителите и подбудителите, които и да са те, ще бъдат справедливо изобличени и наказани.

Като казах думата "подбудители", се налага да направя едно разяснение. Аз в случая никого не мога никого да набеждавам, че е изиграл такава една позорна и коварна роля на подбудител, на възрастен човек, който в името на някакви свои користни или кариеристични цели е дръзнал да стори нещо недопустимо: да подбужда ученици та да си разчиства сметките с неудобната личност! Ще ми се да вярвам, че подобни съмнения са изцяло безпочвени, че това в нашето училище не може да се случи, но сами се убеждавате, че има някаква необяснима иначе синхронизираност по време на въпросните действия и изяви - и на администрация, и на "бунтуващите се ученици". Сякаш единен център насочва атаките, тоя необуздан юруш, на който бях подложен от всички страни, точно за това ми говори, за това намеква. Възможно е някое лице, което се е престарало да угоди на администрацията, да е подшушнало някоя и друга думичка "там, където трябва" - и да е импулсирало, инициирало и насърчило обиждащите ме ученици. Аз това, разбира се, не мога да го зная, нито пък да го докажа, но мога да имам своите съмнения. И своите допускания. И своите подозрения. За тия дни някой "НЕИЗВЕСТЕН" направи нужното аз да се почувствам едва ли не като "подгонено животно", подлежащо на незабавно заколение. Просто споделям своето чувство. Излишно е да споменавам, че толкова тежък и изпълнен с абсурди период никога досега не съм имал - в моята вече некратка 30-годишна кариера на преподавател. Нещо повече, никога, дори и в най-лошите си очаквания, не съм могъл да си представя, че такова нещо може да ми се случи, и то в училището, в което мина най-вдъхновения, най-плодотворния период в моето кариерно и творческо развитие.

Да, смея да заявя за сетен път, че в това същото училище, в което навремето, в ерата на незабравимия директор г-н Венелин Паунов, всички, и ученици, и учители, идвахме с огромно творческо вдъхновение за работа, за изяви в полето на ученето, на общуването с нашите ученици - и се себераздавахме без остатък в нашата толкова благородна дейност! - сега, по моето възприятие, всички идваме със свити сърца, понеже психологическата обстановка вече е съвсем нетърпима, направо ужасна, недопустимо тежка, изнервяща. Моите преживявания в тия 8 незабравими знаменателни дни, в които, както забелязвате, бях посрещнат така "радушно", са красноречива илюстрация за верността на горната ми оценка и констатация. И още един детайл: след завръщането ми от толкова продължителен отпуск по болест (а болестта ми беше такава, а операцията ми беше такава, че аз като едното нищо можеше и изобщо да не се завърна, както това се случи с толкова много наши колеги, Бог да ги прости!), та значи след завръщането ми, малцина от колегите ми проявиха достойнството да дойдат да ми стиснат ръката и да ми кажат, че се радват отново да съм сред тях, да, това сториха само неколцина, по разбираеми причини не мога да кажа точно кои; останалите, за жалост, ме възприемат сякаш съм нещо като "бездушен предмет", който им се налага да заобикалят с каменни лица, не дай си Боже някой да ги заподозре в симпатия към "толкова лошия Ангел Грънчаров". Колеги, а нима не си спомняте неотдавнашното време, в което всички бяхме едва ли не приятели: какво толкова се случи, та сега сме разделени на "партии" - и сякаш вече не можем да се гледаме?!

Жалко, много жалко, че стана така. Аз лично много съжалявам, че стигнахме дотук. До такъв край. Но и в тия условия ние като учители и като възпитатели следва да се държим достойно, подобаващо, на ниво, без никакви компромиси! Нашият дълг, нашата благородна мисия предопределя това, нямаме право да правим никакви морални концесии - за да угодим на този или на онзи. Никакви! Аз вярвам, че учителската колегия в нашата училищна общност ще преживее още по-силна и укрепнала от изпитанията тоя наистина тежък период. Вярвам в нравствените сили на мнозинството от колегите си - педагогическият екип в нашето училище е наистина на високо ниво! Затова и именно се обръщам с това свое доста емоционално "възвание" към Съвета, както и към лидерите на синдикатите. Надявам се, че на предстоящия Педагогически съвет ще си поговорим по всички повдигнати в това писмо проблеми - и в една свободна, спокойна, творческа дискусия ще потърсим ефективните начини за намаляване на напрежението, за изход от наистина тежката ситуация с дисциплината в нашата училищна общност. Радвам се, че г-жа КОПРИВЛЕНСКА е излязла с проект, върху който можем да дискутираме - оглед решаването на този най-горещ, нетърпящ никакво отлагане проблем. Аз също имам свои предложения, които преди доста месеци обобщих в брошура със заглавие ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ: ДИСЦИПЛИНАТА, в нея именно публикувах материалите от водения от мен през миналата учебна година семинар под същия надслов.

Истината е тази, пътят е този: да обсъждаме проблемите свободно, открито, честно, да спорим, заедно да търсим верните решения, всеки с нещо да допринася - понеже всички ние вършим една обща и то безкрайно важна, съдбовно важна за бъдещото развитие на нашите възпитаници работа. Пътят не е обаче пътят, по който вървим от няколко години: на шепненето на четири очи, на оглеждането някое "зло око", не дай си Боже, да не те види и да донесе за случилото се "там, където трябва", на интригите, на "заговорите", на деленето на "наши" и "чужди", на близки до височайшата властваща особа - и на отдалечени от нея. Не, не този е пътят. Това е пътят към провала. От него много трябва да се пазим. Трябва да направим нужното да свърнем от него и да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път път. Да, длъжни сме да направим нужното щото да свърнем незабавно от пътя на провала - и да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път. Така мисля аз. Така аз виждам нещата. Това мен ме мъчи. За това аз работя. И от доста време правя нужното, което ми е по силите, то някога да се случи...

5 декември 2013 г., 9.22 мин.
Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:
(подпис)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

1 коментар:

Анонимен каза...

Никак не съм учуден, или втрещен от действията на ученика "Мухльо"-то и на онези две ученички
"Педерастки"-те (понеже правилно им спестяваш имената Лъчо, ще си позволя, пък аз така да ги обознача, та
така да ги знаем, за да ги поставим и приковем точно на позорния стълб, както са заслужили с недопустимите
си действия - прозвищата си тук), щом ще ги обсъждаме, анализираме, справедливо ще ги оценяваме и
морално ще ги осъждаме, че и стоящия зад тях престъпен, милиционерски и ченгесарски тип - тъп, безмозъчен,
безчестен, безсъвестен, не морален, нагъл и супер гаден техния подстрекател, пък бил той техен познат, близък,
роднина, по-възрастен от тях, но престъпен родител, или престъпен учител - ако е, то би било недопустим
случай на истинска морална катастрофа - и не само за цялата им престъпно сговорена мутренска банда.
Но, уви и за ПГЕЕ-Пловдив.
За училището.За учителите в него. За родителите и за децата им, които идват в това училище съвсем не, за да
гледат и да се учат - как се "гони", как се тормози, как се обижда жестоко незаслужено учител.И как така, и защо
ще се иска смъртта му от тези мутренски бандити-"ученици" и техните недопустими подстрекателки - нямащи
право на съществуване в училището и по закон, и по морал!
Ето защо Лъчо, ако Педагогическият съвет на ПГЕЕ-Пловдив не бъде свикан, не бъде организирано
заседанието му, за да вземе правилно, адекватно и екстрено решение по твоята истинна молба, жалба, сезиране,
осведомяване, след, като се убеди, чрез разпит на учениците от посочените класове, в истинността на фактите в
твоето изложение, за да открие и накаже подобаващо виновните лица и ученици - и не го стори, ти ще го напишеш
в блога си, нали Чоджум.
И знаеш ли какво.Предлагам тогава да вземем два калашника, с по колко пълнителя, че съм забравил броя на
патроните, които съдържа всеки от тях.
И да тръгваме, да стреляме.., мислено бе,чоджум, наред...Ако Демокрацията не сработва, то какви други
последни възможности ни остават за защита честта и достойнството си, а.

2013.12.06г. Владимир Петков-Трашов

Абонамент за списание ИДЕИ