Истината ни прави свободни

неделя, 29 декември 2013 г.

Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѝ



Вчера написах текст по важни според мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?. Никой, разбира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са приятни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни текстове, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: НРАВСТВЕНОСТТА (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за преподаването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна книга от моята поредица за съвременното състояние на образованието у нас.

Значи моят извод дотук е: отчайващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да задълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основателно. Безчувствеността поражда нравствена изроденост, а тази последната е сърцевина на бездушието. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обезчовечаване на много индивиди едновременно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханалията на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обезличностени същества, които точно на това основание няма как да ценят личностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен - или си се самолишил.

На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принуждаваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро време също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страната ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца?

Това в основни линии ми е тезата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това ненадейно, сякаш съм получил някакво "прозрение"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя - не от вчера. Аз съм възпитател на младежта - една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно работата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проблеми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цялата нация, голяма работа, че нацията ни щяла да иде на поразия, та нали най-важното е ний да сме на власт?!

Най-страшното е, че т.н. възпитателски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да промениш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: самите възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безропотни оръдия. Те я обслужват без да имат особени скрупули, казахме, важното е да издържиш до пенсия. Всичко друго няма значение. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в такава една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как.

Той гледа да не излиза срещу течащите процеси, цялото му внимание е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението - това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хулигантстващите ученици - държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъдещите промени - подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимно-изгодна сделка. На такива ученици, ако примерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да продължат с безобразията си. Той добре знае, че е глупаво да поведе безнадеждна битка за поставянето на тия отношения на нравствени основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото началството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемогва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тишината е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На празниците можем дори да ударим по един кючек - за да отпразнуваме идилията. Всичко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма!

Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситуация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш възпитател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недопустимо, давате ли си сметка какво означава това? Това именно е страшно. Възпитателите не само че са капитулирали от отговорността си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на аморалната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са станали проводници и крепители на разяждащия системата аморализъм. В едно културно и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитанието на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъшна деморализация. Работи се за израждането й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го довършат "възпитателите". Прочее, и семейното възпитание у нас едва ли е на висота - като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родители "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как:

- Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв - за да не те удрят! Не бъди милостив - това е слабост! Нахалството води до прогрес - нахалствай здравата! Какво, култура ли? Никаква култура, никакво възпитание, бъди простак - за да те харесват всички! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка - и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Трябва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благодарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно животно, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам.

Нещо такова изглежда е "възпитанието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и панделчици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигурно е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да погледнем истината право в очите. Да се лъжем няма смисъл. Истината е винаги целебна. Аз така мисля де, то не е задължително за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истината да е съвсем друга?! Няма, разбира се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали...

И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съвет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "благороден мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да сподели, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиграва същия този "колега", да му се присмива подигравателно, и прочие, както си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още по-разпространени. Няма никакво значение значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни подробности: същината обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е трябвало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен смисъл. Тоест да не противоречи на базисни принципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към самите устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това.

Моралът се крепи върху нещо много просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност - ако искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно правило" го има във всички световни религии:

Не прави на другите онова, което не желаеш да ти направят... Това е цялата дхарма. Запомни го добре. (Махабхарата)

Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е цялата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд)

Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада)

Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб. (Конфуцианство)

Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит)

И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на моралния закон. Взех тия пределно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно правило от XXI век:

Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пречукат и теб... (По телевизионната серия "Семейство Сопрано")

А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази възмущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение?

Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нужното да ги възпре от действия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже защо не му е приятен. Примерно да каже следното:

- Добре, ученици, доколкото разбирам, много сте възмутени от поведението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие?

Ако такъв възпитател има добрината да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е правилно и разумно:

- Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занимавате с това?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неудобно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разговор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъствие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходящо. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) следва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънчаров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте?

Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитателят, който не иска да дезертира от функцията и мисията си. Да, разбирам, че не е лека тази функция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в случая аз съм "обсъжданата личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никакво, абсолютно никакво значение. Точка.

За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори самата уважаема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпросната одиозна личност, да разговаря с ученици, и то именно в отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принципи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора - независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпитател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въпросната уважаема г-жа директорка си позволи да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведението, разбиранията, методите на преподаване и пр. на един преподавател, т.е. си позволи да им предложи да напишат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постижение". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един властник, на един администратор.

Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният администратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал - а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи - ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образователно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състояние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или авангардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша най-прости и очевидно разбираеми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скандално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин?

Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се наложи тук да спра, за да не стане дългичко. Спирам, друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виждате, да провокирам разговор по тия проблеми. Това, че никой не ми обръща внимание, изобщо не ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям покана към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях - както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, задължавал учениците си да мислят като него - и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него - като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Страшен човек бил той! Мръсник от класа, няма що!

Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменяват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разбира се, че аз явно не съм никакъв философ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрината да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение.

Та който от засегнатите по-горе иска нека да ми отговори по същество - веднага ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат могат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбирания, това го отбягват - ох, как добре го отбягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и господа? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здрави! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ