Истината ни прави свободни

неделя, 15 декември 2013 г.

Вдъхновява ме идеята да бъдем най-напред и преди всичко друго човеци: философията на това ме е научила

Вчера, бързайки необичайно за работа (имах първи час) все пак успях да напиша един импровизиран текст, който даже не можах да прегледам за правописни грешки, камо ли пък за стилистични или някакви други: Дали няма да бъда убит от някой инфаркт още преди да успея да разбера какво точно ще се случи?. Както и да е, днес решавам само лекичко да го редактирам, щото ми се ще да остане като автентичен документ, свидетелстващ за състоянието ми в този ден. Тази сутрин имам малко повечко време (часовете ми са по-късно) и пак ми се ще да продължа темата - както обещах там, щото поради липса на време се наложи да прекратя писането. Междувременно ето вчера се случиха нови събития, заслужаващи да влязат в моята хроника на така богатия и интензивен живот в нашето школо.

Ще пиша: защото, първо, в училището няма потребната атмосфера и настройка за диалог с администрацията; второ, щото това, по моя преценка, са обществено значими проблеми, за които обществото и данъкоплатците заслужават да бъдат информирани; трето, щото по едно стечение на обстоятелствата съм не само психолог, но и блогър, комуто това е работата, да изважда наяве нередностите; пето, щото искам да предизвикам дебат по всичките тия проблеми; шесто, щото ми се иска да допринеса с нещичко за създаване, за реконструиране, за възсъздаване на вярна, точна картина на течащите в нашата образователна система процеси и пр. Има смисъл да се пише, да се мисли, да се говори; ако аз не пиша, ще трябва да вярваме само на слуховете, дето се ширят в нашата училищна общност; аз пък съм модерен човек и предпочитам да залагам не на слуховете, а на по-новите технологии за обмяна на мисли и т.н. Тия пък, дето така панически се боят от гласността - аз съм неин горещ привърженик - нека да имат добрината да преосмислят позицията си. Но то за тия неща се иска и известна доза честност. Както и да е. Да продължа "животоописанието" си.

Между другото вчера получих отговор от официална институция, от МОН: виж публикацията Любопитно писмо-отговор от МОН. Този документ ще го коментирам отделно - и когато му дойде времето. Сега имам други грижи. Казах: натискът, да го наречем направо юрушът върху една личност, целящ нейното разкъсване, не отслабва, напротив, усилва се с всеки изминат ден. Наистина някои хора явно са безпощадни в озлобеността си. Разбира се, подобно поведение не е нещото, което един ръководител на образователно-културно учреждение може да си позволи. Е, позволява си го. Разбира се, поема пълната отговорност за последиците. Властта не е нищо друго освен отговорност: нищо че обикновено властващите си мислят някакви други неща. Грешката е тяхна. Преподавам гражданско образование не от вчера и ето, чувствам се длъжен да им изнеса един урок по тия теми. И то практически урок, който е най-ценен. Казах: прекалено великодушен човек съм. Правя постоянно добро, а това, че някои не могат да го оценят и на тази основа ме мразят, си е изцяло техен проблем. Правя нужното да им помогна да разберат това, засега без особен резултат. Но добре зная, че истината рано или късно тържествува. Това ме крепи в ужасните условия. Това ми дава сили. Вярвам, че по принцип доброто винаги устоява на безочливата агресия на така арогантното зло. А това, че у нас заради доброто, което правиш, ти се отблагодаряват със зло, е нещо, което отдавна се знае. Тук няма нищо ново или изненадващо. Ний всичко обичаме да правим тъкмо наопаки. Затова и предимно си страдаме. Страшни сме, грешка никаква нямаме!

Но да не философствам много, ами да бъда по-лаконичен. Да кажа първом какво се случи вчера. Ето какво се случи.

Многоуважаемата г-жа директорка ме зарадва, по своя си най-любим маниер, с две нови писмени заповеди, насочени директно към мен: да пиша нови "писмени обяснения" и да поправя даденото от мен т.н. "разпределение" на темите, по което преподавам. Сиреч, тя продължава "гонката по устав", според армейския и войнишкия жаргон. Така правеха старшините навремето в казармата. Понеже това се прави системно в нашето училище, туй нещо свидетелства, че нашата ръководителка продължава да живее с убеждението, че "доброто училище" не е нищо друго освен една образцова казарма. В наше време обаче тоя модел не работи. И ефектът е бумерангов. Аз пък съм убеден привърженик на демократичния модел на отношения. Няма да допусна някой да се отнася към мен сякаш той е армейски старшина, а пък аз съм, да допуснем - войник. Така не стават тия работи. Има и една презумпция, която ме извинява: абсурдните заповеди даже и в казармата не си длъжен да изпълняваш. Това го пише и в армейските устави. Та ето за какви писмени обяснения и документи става дума - и за което г-жа директорката се е нагърбила да ме "приклещи", с оглед да има мотивация да ме накаже. Или да може да ме уволни - дай Боже! Като няма причини какво пък ни пречи да си ги създадем? Или да си ги организираме? Имам чувството, че в кроенето на планове на такива организации за отмъщение преминава толкова натовареният ден на нашата уважаема г-жа директорка. Тя наистина е любопитен феномен от епохата на късното разложение на господстващата все още командно-административна и тоталитарна система на българското образование. Ето затова и си правя труда до описвам всичко.

Като дойдох на работа след 8-месечен отпуск по болест, първото, което ми връчи г-жа директорката, то беше нещо като "Добре дошъл!", беше нарочна писмена заповед за 24-часа, т.е. в пожарникарски порядък, да направя и да предам няколко документа: т.н. тематично-календарно разпределение на часовете по предметите, по които преподавам, после следва нещо чудато, именно, да напиша "Декларация" за учебниците и учебните помагала, които ползвам; трето, да подготвя Конспект за поправителните изпити, които ще се провеждат чак през юли; четвърто: да направя също така дори и самите изпитни билети; такива били министерските указания и пр. Да, ама аз бях в болнични и не съм могъл по време на болничните да правя нужните изследвания и проучвания, та да изготвя тоя комплект документи. Пък и изискванията постоянно се менят, затуй отреденото ми време беше крайно недостатъчно. То беше един вид опит за поредна административна гавра над моята личност. Работата тук е следната.

Обикновено преподавателите дават някакви съвсем стандартни, формални или типови разпределения, изцяло копиращи т.н. "държавни образователни стандарти", всяка година ги прекопирват, и така си осигуряват, дето се казва, рахатя. Аз обаче съм нещо като иноватор, мразя формализмите, опитвам се да гледам на работата си творчески. И си правя свои авторски разпределения, свои помагала, всичко по моите виждания за едно качествено и съвременно образование по предметите, по които преподавам. За което вместо да бъда похвален, постоянно ме ругаят разните му там администратори и бюрократи: овластени чиновници, инспектори и пр., които понякога дори изобщо не са заставали пред ученици като учители, ала са началство и затова правят всичко да тормозят учители, казвайки им как било трябвало да се преподава. Моята битка с тая въпросната бюрокрация не е от вчера, а от години - и от десетилетия даже. навремето като бях асистент по философия в ПУ я подех, та досега. Какво ми е видяла главата само аз си знам. А пък въпросните администратори направиха всичко нужно и мен да ме натикат в общия калъп. Е, не им го позволих. И няма да им го позволя. Имам други виждания. Разбира се, спазвам т.н. "държавни стандарти", то се подразбира. Но ги претворявам на дело творчески, следвам един свой личностен и философско-тенденциозен подход. С което вбесявам администраторите. Затуй те постоянно бдят с оглед да ме изловят в нарушение - и да ме накажат. Войната не спира. Новата г-жа директорка е усърдна в провеждането на попълзновенията на висшестоящата бюрократична сила. Та сега, вярвам, вече схванахте контекста на този въпрос.

Та тогава аз й писах, че ми е нужно време да разработя тия документи. Искам да ги направя истински, както трябва, качествено, а не формално, не и типово - както тя ме притиска с тия кратки срокове да сторя. А едно истинско и творческо разработване на тия документи иска време. И спокойствие най-паче. Което съвсем го нямам. Откак съм на работа ме овладя вихъра на разните му там режисирани от администрацията "скандали", "бунтове", какви ли не други ексцесии, престараващи се ученици даже минаха в крайности, хвърляха камъни срещу мен, да, и това се случи, обиждаха ме, администрацията мълчеше като олимпийско божество, очаквайки явно да бъда разкъсан, аз реагирах, писах доклади и жалби пак до министъра, до омбудсмана, до РИО, аз такова чудно посрещане не бях очаквал, някои организатори явно се престараха, писах също разработки и изложения до педагогическия съвет за това как да се реши проблема с дисциплината в светлината на последните изстъпления на буйстващи и хулиганстващи ученици и т.н. Робота ми се отвори, дето се казва, много, дотам, че ето, вече трета седмица е откак съм се върнал на работа, а грохнах. Вече силите ми са на предела на изчерпването. Това, че съм инвалидизиран заради тежки здравословни проблеми съвсем не смущава нашата тъй човечна и мила администраторка. Натискът от нейна страна продължава. Тя явно си заряза цялата друга работа само и само да се разправи безпощадно с мен - и да елиминира "фактора Грънчаров", който единствен смущава тъй блаженото й иначе царуване и властване.

Това е разбираемо. За някои хора явно властта е идея-фикс, заради която пред нищо няма да се спрат. Проблемът си е изцяло техен. Правя нужното да им помогна да осъзнаят какво правят, но все още нямам видими постижения в тази посока. "Отец, прости им, те не знаят какво правят!" - тъй промълвил на кръста нашият Велик Учител Христос, гледайки изстъпленията на своите мъчители. Времената и сега, след 2 000 години май са съвсем същите. Не се смятам за Христос, нито пък за мъченик, но имам честта да се определям като християнин. Тази идея ме вдъхновява. Идеята да бъдем най-напред човеци. Това и правя в преподаването си. Щото и философията, която аз преподавам, е изключително човечна. Няма да допусна учениците ми завинаги се отвратят от философията само защото това е хрумнало на някой престарал се администратор, директивно опитващ се да наложи някакви изцяло безчовечни програми за обучение по тия философски предмети. За мен истинският, същностният интерес на учениците е водещото. Точка. Компромиси в тази посока няма да направя за да угодя на някое началство. Каквото и да е то.

Та ето за какво става дума: г-жа директорката знае къде е "слабото ми място" (литераторите като нея го наричат "ахилесова пета") и затова човърка без жал тъкмо там. Вероятно това й доставя удоволствие, не знам. Нейна си работа. Та съвсем не са безобидни тия неща около изработката на въпросните документи. Искам да свърша работата си качествено, заради което ми е нужно време и спокойствие, понеже администраторката (директорката) не ми осигурява тия условия, напротив, пречи ми да ги имам, аз с право не мога да изпълня собствената й заповед. Да заповядваш нещо да бъде направено и сам да пречиш тя да бъде изпълнена, се нарича административна гавра. Поредната. Така не стават тия работи. Аз държа на достойнството си като личност и преподавател. Не допускам гаври. Унизените, търпящите унижения учители и възпитатели възпитават унизени възпитаници. Аз не ща да нанеса такива вреди на своите ученици. Искам учениците ми да са горди. Да са личности в истинския смисъл. Да не са мижитурки. Учителят-мижитурка възпитава мижитурки. Насърчава мижитурщината. Аз няма да падна до такова ниво. И ще платя нужната цена за тоя разкош. У нас да държиш да си личност е същински разкош. Или лукс. А мижитурките с лопата да ги ринеш...

Та ето за всичкото това сега многоуважаемата директорка се гласи, дето се казва, "да ми скрои шапката". И издаде вчера нови заповеди. Като капак на всичко ме тури и квестор в събота. Гонката трябва да е по устав, с всички изгъзици, с извинение, на казармените фатмаци от едно време. Та аз, дето се казва, съм отново жертва по всички линии на необуздания административен терор от страна на една престарала се администраторка, за което вече се налага да бъдат известени и други компетентни институции. Примерно прокуратурата. За своеволия на длъжностно лице, което не изпълнява основното си задължение: да осигури подходящите условия за спокойно и пълноценно изпълнение на служебните задължения на подчинените. И за крещящо безчовечно отношение. Ще изненадам и прокуратурата тия дни със своя жалба. Налага се, няма начин. Има ценности в тоя живот, заради които човек се налага да приеме известни неудобства. Иначе, ако не го правим, всичко отива по дяволите. Личността трябва нещичко да значи и в нашите български условия. Така мисля аз. За това и се боря.

Ще трябва май да привършвам тоя пореден опус. Или това есе. Тия мои записки ще влязат в новата ми книга, която сега пиша. И тя пак е посветена на моето училище. Моето училище един ден ще се обезсмърти с най-много написани за него книги. И то написани от един философ. По най-горещи теми. Във времето на най-дивата реакция на бюрокрацията, на рекомунизаторите - които правят нужното да навредят и на нашите деца и внуци поне колкото са навредили и на нас. Е, не трябва да им позволяваме това. Та ето с какво ми се ще да завърша този път.

Днес имам малко време сутринта, пък после имам часове. Снощи до късно поработих по разпределенията и другите документи, но нямам сили да ги завърша. Има още много работа. Искам да си свърша работата си с вкус. Нека да ме наказват за това. От вълненията обаче и тази нощ не можах да спя. Въртях се в ужасна просъница. Главата ме боли жестоко. Сърцето ми изобщо не е наред в тия дни на страшни напрежения и на какви ли не главоболия. Опасявам се да не ме покоси някой инфаркт. Ще видим. Тази сутрин пиша този текст, щото за мен писането по такива творчески теми е нещо като релаксация - и като катарзис. Да употребя и аз любимата дума да другаря Дмитрич-Станишев. Освобождавам се донякъде от напрежението като пиша по тия проблеми. Ако не пиша ще се пръсна от напрежение. По терапевтични, по душеспасителни причини пиша тия свои есета. Да не мислите, че го пиша ей-така, от нямане какво да правя. Или пък да ги правя, за да ядосвам въпросните администратори - не, те слабо ме вълнуват като такива. Аз знам добре какво представляват. Отдавна съм надживял дребните емоции по повод на този уникален човешки тип. На властника от ниско ниво, който се мисли за център на вселената. И аз съм бил директор на училище, бил съм дори и кмет на град. Знам какво е властта. И знам особено много за какво говори лакомията за власт. Перверзията за властване е доста интересен феномен за изследовател като мен. Е, правя каквото мога да разкрия тези тайни за поколенията.

Та значи днес около обеда имам няколко часа, а пък после има съвет. От 13.40 часа е въпросния педагогически съвет. Аз до него съм писал нарочен доклад, нарекох го "открито писмо", поставям важни въпроси. ще видим какво ще стане на съвета. Досещам се какво ще стане. Веднага след съвета имам отдавна взет час при лекар-специалист за едно от моите заболявания. В 15.20 трябва да съм в една частна болница на другия край на града. А в 16.00 часа толкова любезната моя директорка иска да съм й вече представил въпросните "писмени обяснения". И документите също, доколкото помня. Щото вчера някъде си загубих ксерокопията на тия нейни заповеди и сега ги нямам пред себе си. Та излиза, че съвсем нямам време да напиша тия "обяснения". Ще каже някой: а ти бе, шматко, що не ги написа ето сега? Вместо да се плюнчиш тука и да се правиш на важен с тоя твой пореден тест?

Е, аз съм свободен човек, при това съм алтруист: за мен общественият интерес е по-важен от моя личен и индивидуален интерес. Това, което писах досега, отговаря на обществения интерес и на дълга ми към читателите на моя блог. Ако бях егоист, щях да си напиша обясненията до директорката: "Покорна глава сабя не я сече!". Да, ама аз презирам тая нашенска "мъдрост". И ето, пропилях си времето да пиша по това, което смятам за истински важно. А пък моят личен интерес може да пострада. Истински важното заслужава приоритет. Затова направих така. Моите читатели са по-важни от моята началничка. Изпълних си дълга към отечеството, а пък службата ще почака. Дребният риск, че ще бъда наказан си струва обаче. Пък и началничката ми е доказана... демократка. Сигур ще ме разбере. И ще ми прости. Дано, ама... надали!

Но понеже съм мръсник, ето какви ми хрумва в тоя миг. Ще съчетая полезното с... приятното: ще изпратя тоя мой ранно-сутрешен текст вместо въпросните обяснения! Е, малко са в по-различен стил, но понеже директорката на нашата професионална гимназия иначе е преподавателка по... литература, вярвам, че ще оцени иновацията ми. Творческите импулси винаги трябва да се насърчават. И у учениците, но и у учителите особено. Та затуй ще й пратя ей-сега този текст вместо ония стандартни писмени обяснения. Та да видя какво "оценка" ще ми пише. Поне не може да ме обвини, че не съм си изпълнил задачата. Вярно, творчески съм я изпълнил, но все пак съм я изпълнил. Ето така ще постъпя. Голям мръсник съм, нали? Нямам грешка. Да живее творчеството на онеправданите народни маси, другарки и другари! Да живей също така и свободолюбието! Да живее личностният подход! Да живей всичко най-мразено в нашето свидно отечество! Уррра! Хубав ден на всички!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ