И басни не бях писал, но ето, налага ми се да опитам. Защо пък не?! В тия неща има свобода. Даже се чудих дали да не нарека писанието си "притча", но ми се видя много възвишено туй определение, е, нека да бъде тогава басня. То всъщност няма значение какво е, а е важна същината. Ето я.
Та значи някаква дама - иначе миловидна, изтънчена, тъй да се рече, учена при това, с претенции, е, и с някой и друг комплексец, то тия неща си вървят в комплект - в минути на душевно размекване обичала да казва на свои най-близки хора-изповедници ето тия памятни думи:
Аз съм нещо като тънък остър кинжал - и се забивам право в сърцето!
Казвала тия думи и ги съпровождала с тиха меланхолична въздишка. Санким - ний сме добри, ала можем да сме и безпощадни. А пък враговете ни не заслужават никаква пощада. Заслужават убивание. С кинжалчето! Бодваме право в сърцето и - край! Повече не боли, ако боли, боли за миг, и после - нищо. Ний сме добри, затуй убиваме, така да се рече, хуманно. Тъй де, ЕС ни съветва даже когато убиваме свине за Коледа да го правим хуманно, ерго и когато убиваме човеци пак требе да сме хуманисти. Или хуманистки - респективно. Ний сме модерни, напредничави хора, няма що...
Както и да е. Въпросната дама обичала да повтаря тия знаменателни думи на глас, е, само в минути на душевно размекване, и то само пред най-доверени хора. Не знам как сама е възприемала тия думи, щом ги е казвала, но хора, на които им ги е казвала, са ми казвали, че ги била казвала по такъв начин, че те лично мигновено чувствали тръпки на ужас по гърба. А тя самата какво е чувствала в този миг, не мога да ви кажа - аз да не съм Достоевски че да знам какво има във всяко сърце?! Не съм също така и Апостол Павел - великият сърцевед. Е, и аз мога нещичко да се досещам, но се въздържам да го кажа. Аз съм прост, при това малък човек, но, понеже съм честен и директен, ще кажа поне това: на мен тия уж толкова възвишени думи ми звучат съвсем извратено. Патологично даже. Не знам на вас как ви звучат, но на мен така ми звучат.
Тъй. Аз също имах злочестината да познавам тази дама. Съдба. Даже имах и шанса, тъй да се рече, до опитам кинжалчето й в сърцето си. Както и да е. То тук "баснята" ми трябва да свърши, казах каквото исках, ала ето, понеже съм плямпало, ще добавя още нещо.
Аз знам за тоя човек, за тая дама още една история, тя ми я е разказвала лично, пак в момент на отпускане, на душевно размекване, когато човек е склонен да разказва най-съкровените си мисли. Та ми каза веднъж тази дама ето това.
Било времето на мрачния и безпощаден, изцяло нехуманен див, варварски, български комунизъм. Тая дама тогава била... "чавдарче", била ученичка в началния курс. Та по повод на някакво празненство в училището подготвили нещо като драматизация, като театърче, сценки някакви. Пиеската била за "турските зверства". На малките дечица другарките раздали ролички. На нашата героиня се паднала следната роля: да бъде детенце, което да си сложи врата, да си сложи главата на дръвника, а пък друго детенце, представяте ли си, играело ролята на палач, на убивач, на секач на глави - то държало, както подобава, секирата! Представяте ли си колко хуманно било тогавашното социалистическо училище?! Виждате ли на какво учили тогава децата?! То сигур затова у нас сега има толкова много патриотични пияндета из кръчмите: пиянде до патриота и патриот до пияндето; абе нема изявено пиянде, което да не е патриот. Както и да е. И ето как продължава историята.
Сложило си нашето невинно момиченце на дръвника красивата главица. Другото детенце, дето играло ролята на секач на глави, вдигнало секирата. Децата са си деца, нали знаете как е. И ето, момиченцето, дето си било сложило главата на дръвника, в един миг си помислило, че тая - с извинение!? - "невинна игричка" не е игра, а е истина, т.е. че в следващия момент "омразният турчин" наистина ще я изпраска със секирата и главата й ще фръкне!!! Да, това си представило, сиреч, представило си, че всичко не е уж наужким, а наистина!!! На децата какво ли не им минава през акъла. Децата са си деца. Социалистическата учителка е за бой, че е правила такива "театърчета". И родителите на тия дечица са били за бой че са позволявали децата им да играят такива извратени "патриотични пиески". И ето, това момиченце в оня далечен момент на детството си изпитало целия кошмар и ужас на такова едно нечовешко нещо, именно, ще наистина ще й секат главицата, представяте ли си какво то е преживяло?! Е, не отсекли й главицата, оказало се, че всичко било наужким, ала ето, травмата си останала. За цял живот.
Като ми разказваше тоя случай от детството си въпросната дама ме гледаше с такава злоба, че аз, дето съм уж зрял мъж, в един момент за малко да се разтреперам. Тя ми каза:
- От оня момент аз вече наистина съм безпощадна и когато някой ми стане враг, го идентифицирам с оня "турчин", дето за малко тогава не ми отсече главата. И затуй прошка аз не зная какво е. И затуй съм станала нещо като... "тънък остър кинжал, който се забива без капчица жал право в сърцето на врага"! Точка. Имай го предвид това. Айде, върви си по здраве! Благодари се, че тоя път ти прощавам!
Това ми беше казано и на мен някога. Няма да кажа от кого и кога точно, това са подробности. Това, което го пиша сега, е за да дам пример чрез тази своя басня или притча - не знам как заслужава да бъде наречена тая история?! - щото тя ни казва нещо за "бляскавото социалистическо образование", за което някои още така прочувствено въздишат. Ето какво е било то. Травмирало е децата от най-ранна възраст. Правило ги е античовеци. Представяте ли си какви поражения е нанесло то на живота на нашата многострадална нация?
Сега чудно ли ви е защо сме такива?! Защо "матр`ьялът" у нас е негоден, много лош, сфанахте ли коя е една от причините за този толкова лош наш български и човешки "матр`ьял"?! Ето, затуй ви разказах тази басня. Надявам се е поучителна. Хора, възпитавани по този начин, сега също така ни и управляват. Давате ли си сметка сега защо, да речем, недоразумението Орешарски (доцентче!), се хили като разварена овча глава когато някой му поиска оставката?! Е, тая притча фърля светлина и върху този иначе необясним античовешки феномен.
Дано ме разбрахте. Хайде чао! Бъдете здрави! И бъдете преди всичко друго човеци! Това мога да ви пожелая най-напред. Обезчовечаването у нас все някога и някак трябва да спре и да почнем обратната тенденция - да почнем да ставаме малко от малко човеци! По-човечни да почнем да ставаме - за това аз апелирам. За това аз си и мечтая - бидейки възпитател на младежта ето вече цели 30-години. За това аз и работя. За това аз се и боря...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар