Истината ни прави свободни

неделя, 15 декември 2013 г.

Най-важното е да си запазим духа бодър, жив, весел и здрав, ето това е истински важното - независимо от всичко!



Пак да напиша няколко странички в дневничето си; има за какво, има някои случили се вчера неща, за които си заслужава да се пише. Ще пиша хем за случки, показващи нещо, имащи определен смисъл, хем за свои размисли върху тях, които ми разкриват картинката на истинското, на същинското положение - имам предвид оня толкова чудесен нравствен казус, който се оформи във връзка с т.н. "епична крамола" между многоуважаемата г-жа директорка на ПГЕЕ-Пловдив и моя милост, дето съм в това същото училище преподавател по философия и по гражданско образование; то наистина е, както можете да се убедите, една наистина твърде поучителна и любопитна "крамола", която ни показва точното нравствено и психологическо състояние не само във въпросното училище, а и в образователната ни система изобщо, намираща с в състояние на агония, на предсмъртни конвулсии; за което обаче никой особено не се е притеснил, най-вече пък сред управляващите. Както и да е, аз тия свои всекидневни анализи на конкретния наистина чудесен казус ще ги включа в своята поредна книга за актуалната ситуация в българското образование, имам, дето се казва, сервиран от самата съдба най-изразителен случай и казус, това, тъй да се рече, е моят звезден миг, моя най-благодатен изследователски шанс. Но да не дърдоря философии, а да почвам да пиша по същество и по-конкретно, щото времето и тази сутрин ми е ограничено, а пък имам куп работи, които трябва да свърша; почнал съм малко да приличам на финикиец с тия безброй мои задължения, да видим докога ще издържа.

Като капак на всичко горкият ми брат, инвалид, е в болница тук, в Пловдив, постъпи преди около месец, тия дни му предстои изписването, та и за него ми се налага да се грижа - два пъти в седмицата ходя при него на свиждане, нося му това и онова, да похапне, нося му чисти дрехи да се преоблече, нося му цигари, щото той, горкият, изключително много пуши, трови се с ужасен евтин тютюн, страшна работа, както и да е. А пък в тия същите дни на мен ми се стовариха такива ужасни изпитания на работата ми, щото отпуската ми по болест свърши, аз пак се върнах след 8-месечено прекъсване към учителството, а пък въпросната директорка, сякаш е същинска тигрица, жадно се нахвърли върху ми да ме разкъсва, да ме хапе, да къса живи меса от тялото ми - аз така възприех случилото се мен в последните няколко памятни седмици, за които имах честта да ви информирам. И аз едва удържам на натиска, браня се както мога, при това тя успя да насъска върху мен кого ли не, направи мощна "антигрънчаровистка коалиция" от най-шарени "бунтовни сили", възглави я, координира нападките, без капчица жал, такива работи ми се стовариха на главата в тия вече повече от три тъй динамични седмици, в които брат ми е в болница, а пък аз пак тръгнах на работа. Като ходя при брат ми, не смея обаче да му казвам нищо за моите преживелици и злочестини, едно за да не се притеснява за мен - брат ми е добър като малко дете, много е привързан към мен, ще преживее моите болки като свои собствени, а това ще се отрази на здравето му - и друго, щото ще каже всичко на родната ни майка, милата, Бог да й дава живот и здраве, той при нея живее, като го изпишат, пак там, в Долна Баня ще се върне, а пък каже ли какво на мен на главата ми се пече, тя, горката, съвсем няма да издържи; ето затова и аз всичко пазя в тайна от тях, думичка не съм им казал за злочестините си, мълча си, какво друго да правя, налага се.

И ето, ходя аз два пъти седмично при братлето ми, седим си ние на някоя пейка, греем се на слънцето на това толкова дълго и романтично сиромашко лято, гледаме чудния есенен пейзаж, говорим си за съвсем други работи, даже аз там, при брат ми, се успокоявам някак, поседим си, поговорим си, дам му това и онова, той, по своя си обичай, ми каже: "Батко, абе що не дойдеш да ме вземеш, да си стоя и да се лекувам в къщи?", той много настоява за това, още от първия ден на постъпването си в болница, а пък аз му казвам, че се налага малко да постои, да укрепне, пък като наближат празниците, разбира се, ще го взема. Иначе му казвам, че това нещо колко да стои в болница не зависи от от мен, а от това какво кажат лекарите, щом го изпишат, ще го взема, разбира се; но той си знае своето, вика: ела утре, вземи ме, като дете е! И аз като си представя какви работи ми се пекат на главата на службата, какви ексцесии ми се случват, на моменти ми иде съвсем да се отчая, да рухна и аз, ала после постепенно, кой знае откъде, ми идват сили за съпротива, за удържане на натиска, и ето, продължавам да се боря. И така, казах това за брат ми, щото то е съществен детайл от цялата картинка, нека да го знае и уважаемата г-жа директорка, която, явно, си мисли, че аз като нея нямам друга грижа освен да се занимавам с нея, не, ето, види се, не е така. Аз от нея искам само едно нещо: да престане да се опитва да се гаври с мен, да ме тормози, да се заяжда, да ме унижава, да ми крои какви ли не отмъщения, интриги, да предизвиква крамоли, само това искам от нея; искам спокойствие за да си върша както трябва работата, това искам. То е и нейно задължение като работодател, но ето, не го получавам; ако тя миряса аз, разбира се, мигновено ще я оставя на мира, но докато напада и докато имам сили, няма де се предам и да й река: ето, на, мъчи ме, тормози ме, лудувай, задоволи властническите си страсти и капризи, това няма да й го кажа, и то по една причина, именно, не съм мазохист. Точка по тоя въпрос. Казах каквото трябваше.

Ами сега да се върна към описание за най-новите си злочестини. Казах, че всеки ден нещичко се случва, минута спокойствие нямам. Г-жа директорката, дето се казва, не прощава - и лесно няма да миряса. Всеки ден ми устройва какви ли не новаторски инсценировки, коя от коя по-забележителни. Примерно вчера стана така, че една от най-приближените на г-жа директорката, достолепна дама на пенсионна възраст, която още работи, още учителства по милост на директорката, та същата тая дама дойде, разтреперана от гняв в учителската стая, погледна ме със свъсени вежди, като срещна погледа ми, си пролича, че нещо иска да ми каже, аз отместих миролюбиво погледа си, но тя не се успокои, дойде пред мен, на една крачка и почна да крещи; това става пед много хора, публично, в учителската стая:

- Грънчаров, не мога да мълча! Ти си човек без капчица морал! Как не те е срам да пишеш в гнусния си блог за това какво било станало на педагогическия съвет, да пишеш срещу колегите си, ти срам и морал имаш ли бре?! Не, нямаш, щото ако имаше, нямаше така да плюеш срещу всинца нас! Не мога да търпя, казвам ти го, до гуша ни дойде с тоя блог, засрами се малко, безсрамнико! И т.н., и ала-бала, и прочие.

Не мога да гарантирам че дума по дума предавам точните думи, дето ядосаната почитателка на директорката ми изрече в оня момент, но гарантирам за смисъла, за същината; аз се усмихнах и рекох да възразя, в смисъл, че моят морал явно е по-различен от нейния, щото аз, примерно, не бих се унизил да се подмазвам на директорката, щото да ме държи на работа дори и в пенсионна възраст; но тя или не ме чу, или се престори, че не ме е чула, тя дори не прояви желание да разговаря с толкова пропаднал в морално отношение човек като мен, ами се вдъхнови и като не ми даде думата, изтърси нещо, което е сюблимно; ето какво:

- Грънчаров, и искам да ти кажа ето какво: благодари се на Бога, че си попаднал на толкова добра и великодушна директорка, щото ако сега директор не беше тя, ами оня, твой, "добричкия директор", предишния, и ако ти беше направил нему същото, той отдавна да те беше изхвърлил от училището и ти щеше да обикаляш ей-там, зад оградата, като мръсно кутре; но ето, нашата толкова човечна и мила директорка още не те е изхвърлила, нищо че всеки ден плюеш срещу нея в блога си! Това исках да ти кажа, човече без капчица морал, срамно е че си учител, срам ме е, че си ми колега, какъв кошмар е това?! Докога ще продължават гнуснавите ти писания бре, ти морал нямаш ли?! Но що питам, знам, че нямаш! Леле, как не го е срам тоя човек!

Нещо такова, дори още патетично, го изкрещя в лицето милата дама на достолепна възраст, с която, прочее, във времето на "оня там, твоя, добрия директор", имам предвид предишния директор, сме обиколили с наши ученици цяла западна Европа, и тогава тя, разбира се, и нему се кълнеше във все същата преданост, даже си спомням, че в очите го хвалеше, вярно, оня директор заслужаваше да бъде хвален, както и да е. Та ето, значи тази дама публично ме обвини, че съм "човек без морал", и това в нейните очи, предполагам, е една твърде достойна и нравствена постъпка; вярно, сюблимничко се получи, щото аз съм именно преподавателят по етика и морал в туй училище, но тя за това обаче едва ли се досети. Видях, че в учителската стая имаше доста хора, присъстващи на публичното ми обругаване, аз опитах нещичко да кажа, но възмутената достолепна дама не ми даде думата, пък се видя, че няма смисъл да се дискутира проблема, щото тя е от хората, които си знаят "единствената правилна истина" по въпроса, именно, че директорката ни е добричка, а пък "оня там Грънчаров" е нещо като злодей, щото, видите ли, свободно пише каквото мисли в блога си! И е нещо като "предател", вероятно! Подлежащ на немедлено убивание! Щото ни смущава идилията! Апропо, аз в опита си да споря с възмутената достолепна и много морална дама на пенсионна възраст се опитах да изрека, че моя милост е за пълна прозрачност, за пълна откритост, че според мен нищо от живота на едно публично културно-възпитателно заведение не трябва да се крие от данъкоплатците, от родителите, от самите ученици, щото ний не сме някаква мафия, та да има какво да крием, ний не бива да вършим укорителни неща, нещо повече. Аз отдавна съм предложил на заседанията на Педагогическия съвет да присъстват и представители на учениците, щото това е демократично; но въпросната дама се ядоса още повече и затова аз млъкнах. За да не стане нещо със здравето й и после аз да имам вина. Замълчах си. Дебат не става с подобни прекалено морални чисти като ангелчета лица, които винаги са прави в мненията си и затуй не слушат изобщо другоячемислещите.

Но пиша всичко това, щото ядосаната дама всъщност, без да иска, чистосърдечно призна, че Ангел Грънчаров е "подлежащ на уволнение" не за друго, а щото той, мизерникът, има дързостта да пише в блога си, ето, тя без да иска призна и онуй, що така тормози и обожаваната от нея директорка; значи причината за всичките ми злочестини е тази, че пиша, че се възползвам от правото си свободно да изразявам позиция, ето затова се прави всичко, за да ми бъде отмъстено, да бъда озаптен, да ми бъдат затворени устата, затова ме и наказва г-жа директорката, затова и прави своите несретни опити да ме изкара "закононарушител", да ме обяви за "лош преподавател", с "неправилни възгледи", "вреден за младото поколение", "опасен човек", недостоен да бъде преподавател и прочие. Значи всичко се свежда до опити за отмъщение и за реванш заради моя блог, заради това, че поставям на вниманието на обществото най-тежките проблеми на нашата училищна общност, сиреч, искат да ми отмъстят заради това, че съм демократ, че обичам свободата, че не търпя своеволията на самонадеяни властници, независимо от какъв ранг са; ето, аз например съм критикувал и Сергей Игнатов, моя състудент от Санкт Петербург, който назначи нашата любезна директорка на този пост, и неговия тартор Боко Борисов, и самата въпросна директорка съм критикувал и продължавам да я критикувам, тъй че, излиза, водената от г-жа директорката, и то така усърдно, кампания по моето дискредитиране и като личност, и като преподавател, както и всички репресии, които тя си позволява напоследък да организира срещу мен, са все опит за реванш тъкмо заради моята гражданска и също така будна позиция на служител, който не приема авторитарните и анахронични подходи на многоуважаемата наша "демократична" директорка. Излиза, че и от заседанието на Съвета, за което писах вчера (точно туй писание е породи гнева на тая толкова вярна директорска фенка на пенсионна възраст!), и от изказванията на разгорещилата се въпросна фенка вчера в учителската стая, може да се направи напълно корктният извод, че моят основен грях е че пиша, че имам позиция, че съм демократ, ерго, гоненията връз мен от администрацията са политически мотивирани, което пък е крещящо нарушение на закона, щото администраторите не трябва да се занимават с каквито и да било политически акции, а трябва да си гледат добросъвестно работата.

Прочее, ако администрацията не си позволява да прави какви ли не нарушения, ако няма за какво да бъде критикувана, тогава и аз ще спра да пиша, то туй е близко до ума, какво има да се усуква повече?! Проблемът на медийното отразяване на някакви зулуми на самонадеяни властни администратори значи са тъкмо техните зулуми, които медиатор като мен, именно блогър, е длъжен да изобличава - за да му е спокойна съвестта. Медиатор като мен, именно активен и известен блогър, няма да замълчи само защото някакъв си там властник се бил чувствал неуютно от критиките му, та нали същината на работата на медиаторите е точно тази, разпусналите се властници да се почувстват неуютно и да спрат, като зулумите им бъдат изобличени?! А пък това, че някой си мисли, че с административни гонения и гаври може да запуши устата на медиатор и блогър като мен, нека да има много здраве от мен, но това няма да стане, няма как да стане, също така той не може и да ме сплаши, щото колкото повече се опитва да ми отмъсти и крои разните си там гаври и отмъщения, толкова по-надълбоко нагазва в калта на всевъзможни нарушения на закона, което в едно правово общество, слава Богу, подлежи на санкция, на наказание; даже и най-велики властници не могат да си позволяват по безцеремомен начин да се опитват за затварят устите на опонентите си, това няма как да стане, ето, този поне урок по демокрация да научи моята любезна директорка, пак ще е от полза; ала, за жалост, тя доста трудно възприема, по-зле е в туй отношение от най-изостаналите ученици; но аз съм добър учител и ще я накарам да разбере все нещичко.

Така аз виждам нещата. Май е време да свършвам, щото трябва да ида преди работа до болницата, да ми вземат на гладно кръв, щото докторите ми предписаха изследвания, пак имам влошаване на здравето в резултат на административните гонения от последните така горещи три седмици след връщането ми на работа след толкова дълъг отпуск по болест. Та се налага да се отделя от компютъра и да ида до близката лаборатория за вземане на кръв, та тия дни лекарите пак да се произнесат върху здравето ми. Не, не се глася да излизам пак в болнични, нека не се радва администраторката ми преждевременно; но за ме е важно да се види и документира как се отрази на здравето ми последната бясна активност на моята толкова любезна администраторка, която след идването ми на работа успя да надмине самата себе си, тя вече явно е неудържима! А така не дават. Да тормозищ един болен човек като мен, един официално инвалидизиран човек, да се гавриш точно над такива хора не само не е законно, то е и нехристиянско, то е и нарушение на най-елементарния човешки морал. Но виждате, че аз съм обявен за "аморален", аз за всичко съм бил виновен, а пък "моралът" на гонителите ми, на инквизиторите ми, тъй да се рече, бил бляскав! Разни хора, разни... морали, нали тъй? Е, и по моралните въпроси ще поговорим тия дни. Има време. А пък аз очаквам г-жа директорката, понеже вече наистина е неудържима, предколедно да ми връчи заповед я за дисциплинарно наказание, я направо за уволнението ми; тя обича да си поднася такива подаръци, все предпразнично си подарява разни такива подаръчета, това е все в нейния стил; тъй че идващата седмица ще бъде твърде интересна. Прочее, взех да се замислям дали да не накарам сина ми, дето владее чудесно английски, да напише едно официално предложение до... Холивуд, да, не се шегувам, и да предложи на някоя тамошна кино или филмова компания правата за заснемане на сериал по тия мои преживелици, аз имам чувството, че ще стане чудесен филм, и ме е страх някой умен сценарист да не ми открадне идеята. Успея ли да продам правата за филмиране на тоя истории от Холивуд, аз, разбира се, ще си оправя живота, ще стана богат и тогава и г-жа директорката ще си отдъхне от мен, щото аз тогава, със спечелените пари, веднага ще открия едно частно училище, в което младжта да се учи по моите напредначави и свободолюбиви, а също и така човечни идеи и методики!

Пиша всичкото това, разбира се, за да ядосам някои лица, щото дочух от най-меродавно място, че тия лица в свободното си време обикаляли височайшите институции и навсякъде злословели по мой адрес, в смисъл, че, видите ли, "тоя там Ангел Грънчаров" е... смахнат, е луд, той не знае какво прави, той е болен, това разправяли наляво и надясно тия лица, пък го и били дори написали на едно място, в рвението си, а пък на мен тоз любопитен документ ми е обещан, щом го получа, аз, разбира се, ще заведа ново съдебно дяло, щото така не е позволено да се злослови по адрес на някакво лице. Такива работи се били случвали, тъй че, сами се убеждавате, и за Холивуд иде нов звезден момент, виждате как оптимистично завършвам тоя свой утринен опус, гледам перспективно на нещата, гледам весело, гледам, другояче казано, съвсем философски, щото човек и да плаче, и да се тръшка, и да стене, полза никаква, а най-важно е да си запазим духа жив, бодър, весел и здрав, ето това е най-важното, независимо от всичко! Това и именно ви го желая тази сутрин, скъпи мои читатели: нека духът ви да е жив, здрав, весел, радостен и бодър!

Хубав, великолепен, прекрасен ден ви желая!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ