Истината ни прави свободни

сряда, 18 декември 2013 г.

Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II)



Тази сутрин, преди работа, успях да попиша в дневничето си, публикувах написаното под заглавието Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели; защо съм турил такова заглавие е отделна работа, не е случайно, това да кажа поне. Сега съм на работа, ала имам два свободни часа, ний, учителите, наричаме такова време "прозорец", ето, сега в тоя мой "прозорец" ми се ще да попиша още малко, щото държа написаното да е под най-пресните, под най-свежите ми впечатления. Разбира се, има такъв един момент: може да бъда повикан от някое началство, по някакъв въпрос, мен често ме викат, така че напълно възможно изобщо да не довърша започнатото; но ще видим, това ще се разбере. Между нас казано, в училището има проверяващи от инспектората, доста е напрегнато, нищо че идат светли празници, нищо че обстановката също така е и предпразнична. Аз пък, като "виновник", предполагам, за тия проверки, все пак се чувствам доста чоглаво; но това са лични, субективни преживявания, то не касае други хора и затова нека да замълча по тоя пункт. Ще опитам да се съсредоточа по истински важното, по "обществено-значимото".

Та вчера, писах вече, се получи крайно интересен случай: един клас протестира срещу своя преподавател по философия и заяви категорично, че не ме иска за такъв; трябвало било да бъда сменен; писах също, че се получи чудесен диспут, в който участваха някои по-активни и изявили се ученици, подкрепяни горещо от своите съученици. Аз пък, тъй да се рече, се почувствах отново като обект на всеобща ненавист. Като написах думата "ненавист", погледнете заглавието на този и на предишния коментар, което всъщност е повторение на една древно-римска поговорка или максима: Истината ражда ненавист, а угодничеството (подлизурството) - приятели. Veritas odium parit obsequim amicos. Аз много харесвам тази поговорка, ето, имам случай да я използвам и тук. Апропо, аз нарекох и една своя нова книга по този начин, но само половината от горното изречение, в латинския й вариант, именно, книгата ми носи заглавието Veritas odium parit.

Та значи в тази връзка дължа да река, че пак се почувствах сякаш над мен се провежда някакъв извънреден "съдебен трибунал", нещо като "народен съд" или, ако щете, "другарски съд". Държа да уточня, че три, да, цели три (!) помощник-директорки присъстваха на туй мероприятие. Аз почнах да го описвам, ала понеже нямам таланта на Шекспир, Данте или поне нашия Алеко не мога да представя случилото се в цялата му живост; но моля да ми простите, че по своя несръчен начин все пак ще се опитам да намекна за грандиозността на събитието. Да, сериозно говоря, това беше едно събитие в нашия иначе така съдържателен общоучилищен живот, напълно сериозно определям случилото се така. Дори няма да е пресилено да се каже, че това беше нещо като историческо събитие, което е за приветстване. Аз лично досега в своя 30-годишен професионален път не съм имал щастието да присъствам на нещо подобно. А знаем, че в живата история остават само ония истински, действителни, при това съвсем уникални събития, които нямат аналог. Затуй с пълно право така аз схващам и определям значимостта на събитието.

Та ето някои епизоди от получилия се твърде съдържателен дебат. Аз бях, според обичая си, доста активен, аз твърде много обичам дебатите, дискусиите, споровете, чувствам се в тях, дето се казва, като "риба във вода", е, за да има патос в един хубав спор, трябва чат-пат да се налива масълце в неговия огън, това засилва пламъка и топлината му. Аз това и правих де, постарах се огънят на спора да пламти както и подобава. Каквото можах, тъй да се рече, го направих, и то от сърце. В тази връзка държа да отбележа, че макар в този час да не говорихме за философия, то той може да се приеме и оцени като един доста ползотворен час, в никакъв случай не е загубен час, както някой може да си помисли. Напротив, спечелен час беше според мен: философията не бяга от реалните проблеми на толкова причудливия понякога живот. Поне в моето разбиране е така. И тъй, най-напред възниква въпросът: а защо учениците се бяха така силно развълнували, дотам, че чак да се разбунтуват срещу преподавателя си по философия? Закономерен и логичен въпрос. Ето за какво се било случило според техните думи.

Причината, според думите на изказалите се ученици, били моите "репортажи", били моите писания по казуса, които си позволих да напиша и също така да публикувам в блога си. Учениците, дето се изказаха, бяха наистина силно развълнувани, дори обидени заради това, което съм написал; както разбрах, имало много "неверни" и "неправилни" според тях мои думи и мисли в тия мои текстове, истината била съвсем друга, аз съм бил изопачил нещата, бил съм ги представил в невярна светлина и пр. Бил съм ги силно възмутил и, тъй да се рече, съм се бил "компрометирал" в техните очи, което именно и ги накарало да стигнат до убеждението, че моя милост повече не заслужавал да бъде техен преподавател по философия. Искали администрацията да ме махне от тоя тъй престижен пост. Аз в общи линии така възприех всичко, разбира се, опитах се да заявя, че аз като личност имам пълното право да кажа как аз съм възприел нещата, изразил съм своето възприятие, своята гледна точка, описал и представил съм как аз мисля и пр. Питах ги: имам ли право като човек и личност да заявя гласно какво мисля, това престъпление ли е? Да, ама не съм бил виждал нещата "правилно", ми възразиха. Не съм бил виждал нещата като тях и затова следвало да бъда наказан, именно като бъда лишен от правото да им преподавам и пр. "Самодискретидирал" съм се бил в техните очи, щото, предполагам, един достоен учител по философия било трябвало да не смее да казва как той вижда нещата щом усети, че те няма да се харесат на учениците му; вероятно, предполагам, по тази логика, учителите по философия трябва да говорят и да пишат само неща, дето ще срещат всеобщото одобрение и аплаузите на ученическите "народни маси" и пр. Аз в тази връзка силно се озадачих в какво, собствено, е проблемът, щото, първо, е съвсем естествено хората да не мислят еднакво, второ, след като неизбежно мислим по различен начин, то какво пречи ония, които не са съгласни с нечий начин на виждане на нещата (и на мислене) също да изразят своята позиция по подобаващия начин, а аз пък, като собственик на блог, непременно ще им дам възможност също да публикуват своята трактовка на събитията.

Да, но ми биде отвърнато, че за разлика от мен учениците били уважавали своето училище и никога нямало да си позволят да пишат "лоши неща" за нашето училище, щото читателите, бидейки всякакви хора, като прочетат какво се било случвало в нашето училище, щели да си развалят мнението за него; затуй правилната позиция била всички ний дружно да мълчим и да не съобщаваме нищичко за това какво реално се случва в училището ни, да не би, не дай Боже, да се стане така, че народът да разбере истината; аз така възприех тази теза, но тя изобщо не ме задоволи и поисках разяснения. Стана ми просто чудно следното: не е ли правилно по-напред ние да внимаваме да не се случват такива "лоши неща" или позорящи ни събития, а не, когато те вече са се случили, да ги крием и да се преструваме, сякаш те изобщо не са се случили; да се държат в "строго пазена държавна тайна" реално случващите се и действителни процеси и събития не е чак толкова умна стратегия според мен. А истинското е: да внимаваме какво правим, да внимаваме да не се излагаме и пр. Такива странни тези се опитах да развия, ала публиката много-много не пожела да вниква в тях, щото си знаеше своето. Виждате обаче, че темата на дебата и тук, както на онуй историческо и епохално заседание на педагогическия съвет - какво чудно съвпадение?! - беше изместена и акцентът биде турен върху моите "неправилни изяви" като пишещ човек, който при това има достойнството открито да защищава някаква гражданска или обществена позиция по тия процеси, дето реално текат в нашето училище, което при това, знайно е, се издържа от парите на данъкоплатеца, имащ пълното право да бъде осведомен какво реално става в училищата, издържани от парите му. Както и да е. Този въпрос, така да се каже, си остана висящ, но аз ето и сега заявявам своята готовност да публикувам становището на почувствалите се уязвени, обидени и пр. ученици; те обаче твърдо възразиха, че не биха "паднали на такова ниско ниво", на каквото бил паднал преподавателят по философия.

Едно момиче беше особено активно да изразява своето силно негодувание срещу преподавателя по философия, при това куриозното беше, че същото това момиче до преди два-три часа изобщо не го било познавало, то било новопридошла ученичка, на която никога досега не съм бил преподавал; да, но тя, по думите й, била ужасно разочарована от мен, което ми стана чудно, щото човек за да може да се разочарова първо би следвало да е бил очарован и пр. Казах й също, че тъй като не ме познава изобщо, би следвало да си помълчи, да почака да види какво ще кажат другите, което обаче силно възмути, кой знае защо, туй момиче; тя просто едва се сдържаше от нещо като ненавист спрямо моята скромна персона и дори се изчерви от гняв. И други ученици се отличиха, примерно един, който заяви, че най-възмутителното било, че съм бил нарекъл класа с обидната дума... "циреи"; тази дума аз я чух, както вече писах, от една благовъзпитана учителка, която има добрината пред целия Педагогически съвет да съобщи, че съм бил употребил подобна дума по адрес на учениците си; аз тогава казах, че това са глупости, такива дума не бих употребил в такъв един контекст. Същото казах и сега, учениците обаче скочиха и казаха, че било истина, че съм я бил употребил, ето, веднага взеха едно устройство и почнаха да дирят текста ми в блога; намериха го бързо, същият ученик прочете въпросния откъс, аз го помолих да прочете повечко, за да схванем именно контекста; оказа се, че думата "цирей" действително е употребена, но не по адрес на самия клас, а в смисъла, че когато се появи някакъв цирей, той, както е обичайно, трябва да бъде изстискан, и то до корен, до кръв, иначе е възможно да се влошат работите; става дума за това как се лекуват циреи, но това е съвсем друга работа, никой не е употребил думата в такъв един грозен и обиден смисъл.

Когато се разбра това, ученикът сконфузено млъкна, ала после се сети друго, а именно, че аз съм бил излъгал, като съм бил писал, че по мой спомен изобщо не съм бил слагал двойки в този клас; това не било истина, той бил проверил в старите дневници, класната му била съдействала за това, най-вероятно с още по-усърдното съдействие на г-жа помощник-директорката, която пък съхранява старите дневници, а в случая става дума за дневник от преди близо три години; та справката показала, че десетина ученици били имали двойки. Аз признах, че в случая, понеже не съм правил такива справки, явно съм казал една неистина, но пък добавих, че работата съвсем не се свежда до това дали изобщо съм писал или не двойки, а за това дали съм бил писал двойки само на ония ученици, които не били гласували за това патрон на училището да бъде Стив Джобс; аз бях обвинен в такъв един грях, отхвърлих, че това изобщо е възможно, щото не съм чак такъв дребнав, тесногръд и зъл човек; ний, философите, сме доста благородни и великодушни хора, а пък оценките, както е известно, се пишат за съвсем други неща, за знания, за изяви, за постижения в полето на познанието и пр. При това в онуй паметно време в този клас действаше измислената от мен "точкова система", според която всеки ученик сам решаваше кога да бъде изпитан и каква оценка иска да защити; тъй че е невъзможно някой да е бил ощетен от мен и то по такива глупави съображения.

Така. Имаше още доста други интересни моменти от диспута ни, които сега не мога да си спомня. Интересно беше поведението и на трите помощник-директорки през цялото време, в което течеше така вълнуващия дебат; едната помощник-директорка на няколко пъти "помоли" учениците все пак да започнат учебен процес по философия с мен, което предизвика дружен отпор на възмутените ученици. Другата помощник-директорка в един момент се опита да говори срещу мен, в смисъл, че съм щял бил да опиша в блога си какво се е случило в този час, което предизвика от моя страна възражението, че не бива все пак дори и в мое присъствие да се опитва да насажда негативни настроения по адрес на един колега, на един друг преподавател. Тя силно се изненада от реакцията ми, но сякаш се усети какво все пак е опитала да стори. Общо взето от тях, и от трите помощник-директорки, струеше нескривана неприязън към преподавателя, това си личеше не само по израженията на лицата им, но и по някои подхвърлени реплики, които те все пак не се удържаха да изрекат. За отбелязване е, че никоя от тях даже не направи опит да се изкаже в един по-позитивен смисъл, понеже ние с тях, така или иначе, сме представители на едната страна, на преподавателския състав - и да си подливаме взаимно вода не е съвсем в реда на нещата, напротив, може да се изтълкува като опит за злепоставяне, за водене на негативна кампания срещу даден преподавател, който по някакви причини е бил възприет за неудобен, за "враг" на "общото корпоративно благо" и т.н. Аз лично смятам, че едно училище не може да е някаква корпорация, имаща интерес, различен от интереса на училището, на учениците, на обществото, щото училището не е нечия собственост или бащиния, а е обществено, сиреч, общо учреждение. И така нататък. Спирам дотук, щото времето ми пак изтича.

Та цялата история дотук е, че все пак дойде решаващия момент администрацията, в лицето на властващата директорка, да изпълни все пак своя дълг. Какъв е нейния дълг е въпрос, който аз тук няма да коментирам, ще ми се администрацията сама да отговори разумно и задоволително на същия този неизбежен въпрос. От нея се иска да направи нужното за да ми осигури потребните условия за пълноценно изпълняване на моите служебни задължения на преподавател. До този момент администрацията не направи нищо за да изпълни своите задължения по закон, а ако пък нещичко е правила все пак, то обаче имаше ефект, обратен на очаквания, на желания. Имаше бумерангов ефект, което показва, че тя не пожелала най-отговорно да застане на висотата на мисията си, на висотата на своята толкова трудна задача на арбитър, на помирител, не обаче на подстрекател, на сеяч на негативизми и на подобни коварни настроения. Сиреч, не съумя да използва властовия ресурс, с който разполага, в посока, отговаряща както на коренните интереси на самите ученици, така и на самата институция.

Употребиха обаче ресурса на властта в посока, обратна на изискванията на закона, т.е. направиха нужното за разгарянето на настроения, които са несъвместими с интереса на една такава образователно-възпитаваща и личностно формираща институция - каквато е едно училище. Използваха властта си, дадена им от държавата, за да проведат една доста ефикасна кампания по дискредитирането на една личност, на един преподавател, който в един момент възприеха като опасна заплаха за статуквото. Статукво, което, както изглежда, им е толкова изгодно. Така обаче не стават тия работи. Поне така не стават тия работи в демократичните, в съществуващите според принципите на демокрацията и на правовия ред общности. На мен съвестта ми е чиста че успях да направя всичко, което е по силите ми да въздействам на това ръководство да коригира действията си във вярната посока. Не успях да постигна кой знае какво, но е факт, че направих всичко, което ми е по силите - и то все в тази същата посока.

Спирам дотук, щото в този момент ме викат в директорския кабинет; зарязвам писането; а какво ще стане там, ще ми се наложи да пиша отново и отделно. Животът, както виждате, при нас е все по-интересен и вълнуващ...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

1 коментар:

Constantine Raida каза...

По всей видимости усредненное свинство в стадии своей активности предполагает и восхваление своего состояния как вещи весьма достойной и общезначимой. И это делать намного легче, приятнее и безопаснее, чем завоевывать вершины общечеловеческой морали и духовных ценностей. К моему великому сожалению наш век и наше время - еще один из вариантов доказательства тому, что технологический прогресс - это далеко не достаточное и далеко не определяющие условие морального и духовного совершенства человеческой личности. Получается, что Центр развития Личности - для самой Личности в реальной жизни - почти как передовая для солдата на фронте. И в вопросе что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства - ответ может быть только один - либо самому превратиться в свинью, либо продолжать бороться за высокие идеалы...

Абонамент за списание ИДЕИ