Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем - ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?!

Налага се и тази сутрин да продължа записките си по най-новите случки и преживелици в моето училище. Това, което сега ще напиша, е продължение на истории, които вчера се постарах да опиша ето къде: Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II). Много още има какво да се пише, но емпирията, конкретните събития, не са най-важното. Истински важното е смисълът. Тълкуването е важно. Стремежът да разберем на какво са симптоми тия събития е истински важното. Те говорят за една невероятно интересна ситуация. И аз като изследовател съм, тъй да се рече, "прелъстен" от нея.

А не защото съм бил искал, представяте ли си, да "очерням" нашата девствено бяла, пресвета институция. А не защото искам да "плюя" по институцията. Институцията е нещо вечно, а ний, хората, дето сме в нея, сме временни. Тя обаче трудно може да бъде "омерзена", "очернена", "оплюта", щото е нещо в някакъв смисъл възвишено, нематериално, духовно. Тя, институцията, има духовен смисъл. Нея, по тази причина, "плюнки" не я ловят. Пък и аз не плюя де. Аз разсъждавам. Аз съм търсач на истината. Аз съм изследовател. Нищо повече. Пред истината всички други интереси трябва да погаснат. Тя е свята. Не ме вълнува това, че, видите ли, за някои хора истината била, тъй да се рече, "лично неудобна". Или "лично неизгодна". Проблемът си е изцяло техен. Та като употребих тази дума истина, ми се ще да поразсъждавам повечко в тази посока.

Аз неслучайно дадох такова общо заглавие на предишните две части на тия записки в моето дневниче. В случая, който описвам, аз съм ненавистният. Аз съм ненавижданият. Аз съм, тъй да се рече, "грешният". Аз съм, така да се каже, "сам срещу всички". Всичките били правите, аз - грешният. Аз съм, тъй да се рече, "проблемът". Мен да ме няма, всичко ще бъде бляскаво. Точно така си представят работите някои хора. Така явно на тях им е изгодно да си представят цялата тази работа. Или тази история. Идилията без мен щяла да бъде на висота. Но е факт, че аз съм обектът на ненавистта. Мразеният съм аз. "Виновният" съм аз. Бил съм не знам си какъв: лош преподавател, опак човек, "неумеещ да се спогоди с народа", "куцала ми била психологическата подготовка" ("А той, видите ли, нахалникът, се смята за психолог и дори за философ, каква наглост само, а?!"), бил съм дори "неетичен човек", който, по един парадокс на природата, дори преподава тъкмо етика, имал съм бил "изцяло сгрешени методики и подходи", мислел съм се бил за "иноватор" и "творец", ала това били само "голи претенции", едва ли не съм бил "маниак", който, като капак на всичко, много пише, пише и издава книги, списания, вестник, какво ли не, той, горкият, се смята за "писател", а си е чисто и просто "суетен графоман"; абе много дразнещ човек съм аз, няма що. Е, разбира се, аз пък стоя на позицията, че ще си бъда какъвто искам, щото се смятам за свободен човек. Това, че съм учител, не ме задължава да бъда безличен. Къде, моля ви се, е доказано, че "добрият учител" следва да е безличен. И сивичък. Аз пък не ща тогава да съм "добър учител". По ми харесва да съм лош. Да съм какъвто съм. Няма да стана друг за да угодя някому. На никому не ща да угаждам. Цял живот не съм го правил, та сега ли, когато съм вече на стари години, ще се опозоря? Тая няма да стане. Голям инат съм де, това поне трябва да ми се признае.

Да, но ето го капанът, който щракна вече, не го ли усетихте? Какъв капан ли? Как щракна ли? Защо щракна капанът ли? Ето защо, как, какво.

Ами според древните римляни истината раждала била ненавист - усещате ли накъде бия? Усещате ли за какво намеква тази максима на мъдрия римски народ? Ами ненавистни са ония, с които е истината, не някои други. Сфащате ли? Тия, дето изпитват ненавистта, не са правите, поняли меня, таваришчи? Те може да се пенят колкото си искат, но истината им е обърнала гръб. Тя мене гледа право в очите, а към тях стои с гръб. Такава е жестоката ирония на живота, няма как да е иначе. От истината боли - пък казваме ний, българските дървени "философи". Защо да боли, питам аз? Колко извратен трябва да си че да те заболи от това, че някой ти бил казал истината право в очите? Ами че нормалното е истината да е балзам за душата ти. Ама не, ний се инатим, ето, от истината боляло. Ще боли, ама така истината лекува бе, тутманици недни?! То и хирургът като лекува и спасява със своето сечиво целия организъм, причинява болка, ала ето, иначе ще погине цялото. И циреят, като го изстискваме, боли, ама нищо, това е предпоставка за оздравяване на болното място. Какво има повече да се инатим и да не признаваме реалностите? Та сфанахте ли за какво става дума: ония, дето казват истината, са ненавистните. Тия, дето ни се умилкват, дето са така популистично настроени, дето флиртуват с нас, дето лицемерят, дето ни се подмазват, с тях истината е недружелюбна, тя на тях е обърнала гръб. Такива живеят не с истината, а с така превъзходно сладката лъжа. Те от лъжата печелят съответните дивиденти. Печелят, да речем, "приятели". Радват се на овациите на тълпата. Приемат поздрави и подаръци. Те стават "народни кумири". Тях за известно време ги носят на ръце. Тям се кланят. Тях ги благославят. Тях ги турят на властнически тронове. Е, като направят поразиите си, ги бутат от власт - и ги освиркват, ама какво от това? Злото вече е направено. Късно е, байно, за... какво беше? Да речем - за китка. Или за каквото и да е там.

Аз говоря дотук по принцип. Да не вземе някой да приеме прекалено лично тия мои мисли и да полудее от ненавист. И от обида. Та да ме даде под съд, примерно. Аз пиша това като философ. Принципно. По същество. Отделните персони, дето олицетворяват или персонифицират това или онова, да си призная, съвсем слабо ме интересуват и вълнуват. Нека да си бъдат каквито щат. Мен ме интересуват явленията. И туй, дето стои зад тях. Смисълът ме вълнува. Аз затова съм философ. С простотии и глупости съвсем не ща да се занимавам. Ама понякога се налага. И с човешки илюзии и заблуди ми се налага да се боря. Кажи-речи всеки ден. Такава пък е мисията на философа. Той е нещо като "осветител" на недъзите на човешката природа. И също така е лечител на душите. Ето затова философите ни са съдбовно нужни. Иначе, без тях, рискуваме да загубим духа и душите си. Без дух душата е пълна мизерия. Запомнете поне това от мен. Но да спра дотук, щото мога да философствам така цял ден. Темата е благодатна. Ама трябва да пиша и за други неща. Към което пристъпвам ето сега.

Вчера по време на един мой "прозорец" (така ний, учителите, наричаме празнината, луфта в програмата си, т.е. когато нямаме часове) аз кротко си пишех на лаптопа втората част на вчерашните ми записки в дневничето си и хоп, дойде педагогическият съветник да ме извика при... директорката. загасих си лаптопчето и отивам. Вътре в директорския кабинет гледам шарена компания: двама шефа от инспектората, самата директорка, една нейна помощничка, въпросният съветник, неколцина ученика, от оня същия клас, дето са разбунтува срещу моята скромна милост, дето не ме ще за преподавател по философия де, после, след мен, дойде класната ръководителка на този клас, а накрая, като капак на всичко, някой, както си му редът, беше се погрижил да докара и две "възмутени родителки", няма майтап, всичко си беше както се полага да бъде според древните административни пинизи. Които ний знаем чудесно. И които не ни изненадват де. Но ни изненадва само ето какво: че не се постараха тия въпросните администратори да измислят нещо ново. Нещо по-свежичко. Все същия калъп ни поднасят. Все същите притоплени, ала прокиснали административни буламачи. Както и да е де. Та началството от Инспектората тържествено обяви целта на таз сбирка и се даде думата, както се полага, на "онеправдания народ". Зер, ний сме демокрация, няма да се излагаме сега я?!

Учениците старателно, като добре подготвени, добре научили си урока, си повториха все ония същите "обвинения" спрямо мен. Биеше на очи, че доста старателно се бяха подготвили, имаха, да речем, принтирани мои текстове от блога, дори мернах и едно мое помагало по логика, нарича се ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, явно го бяха донесли за да докажат нагледно колко лоши са моите помагала. Аз, признавам си, много се надявах да кажат нещо подобно, щото щеше да се получи сюблимна картинка: моето помагало всъщност е адаптация за ученици на учебник по логика на великия Кант! Та на учениците щеше да наложат да докажат колко "лошо" е разработил логиката великият Кант. Е, те без замисляне, увличайки се - за младите е присъщо да се увличат, те затова са млади, в това няма нищо лошо! - без замисляне вчера пък обявиха филм на великия Фелини за "порнографски", за "неподходящ" за ученици, за "лош", та на Кант ли ще цепят басма?! Интересно е, че когато ученик, увличайки се, обяви филма на Фелини АМАРКОРД (който аз съм им прожектирал в час, и това е едно от моите най-страшни престъпления!) именно за "порнографски", забелязах, че никой от благочинно слушащата публика не прихна да се смее. Обяснявам си го с това, че министерските чиновници не са почитатели на Фелини. Нашата директорка пък, чини ми се, има зъб нещо на Фелини специално, но както и да е. Факт е, че никой не се изсмя. Това все нещо говори. И на други твърдения на тия увличащи се млади хора би следвало здравомислещата публика да се усмихне поне, но това не се случи. Аз, разбира се, се усмихвах донасита. Ама бях доста очебийно самотен в емоцията си. Както и да е.

Опитвах се да встъпя на места в диалог и задавах кратки въпросчета. Височайшето началство на няколко пъти ме прекъсна, зер, нарушавах дисциплината. Или сценарият, не зная точно. Даже в един момент, когато аз възнахалничко пак казах нещо, това началство ме прекъсна и рече, че "било трябвало да уважаваме мнението на болшинството". Аз, понеже съм наглец, не се стърпях да кажа: "налагането на мнението на болшинството се нарича болшевизъм, г-н Началник!". Другият експерт, историк по образование, леко се усмихна в този миг. Много леко се усмихна. Тръпка на нервност обаче мина през останалата публика, щото, явно, аз демонстрирах "невъзпитаността" си да мисля така екстравагантно-различно. Както и да е. Като учениците си изпяха урока - а те, повтарям, се бяха добре подготвили, нищичко не пропуснаха, трябва да им пиша, ако остана техен учител, по една шестица за старанието та малко да им се подмажа! - думата биде дадена на уважаемите "възмутени родителки", които единодушно, няма как, декларираха, че "лошият г-н Грънчаров" немедлено трябвало да бъде отстранен от преподавателския си пост, тоест да бъде, тъй да се рече, уволнен от справедливата и милостива директорка. Било невъзможно толкова пропаднал човек като тоя Грънчаров да преподава на децата им, нещо такова казаха представителките на възмутеното родителско тяло. Забелязах, че многоуважаемата г-жа директорка в този миг се разнежи така, че за малко ми се приплака от силната емоция. Ала се сдържах стоически. Удържах емоцията си. Другата родителка пък каза, че то, тази работа между мен и класа, била същата както в едно семейство: като не вървят работите - развод! Какво има повече да му мислим я? И да го усукваме?! Аз си позволих да вметна, че ний с учениците "бракосъчетание" не сме сключвали, за да има какво да разтрогваме. Забелязах обаче, или по-скоро усетих, че и учениците, и техните родители, сякаш се опитваха да демонстрират едно "приповдигнато възмущение" от моя милост, но това сякаш не им се удаваше. Малка театралност аз усетих в цялата тази работа, което ме кара да си мисля, че има режисура, има постановка, има сценарий, ала актьорите, чини ми се, на моменти се издъниха. Просто споделям чувството си. Така аз усетих нещата. Честно си казвам какво усетих. Правдолюбец съм. Това нима е грях?

Понеже ми дойде време да влизам в час аз попитах какво да правя и ми се отвърна, че следва да си ида да си гледам часа. Какво се е говорило по мой адрес по-нататък аз не мога да кажа. То това да се карат ученици и родители да говорят разни неща зад гърба на един преподавател не е много нравствена работа, ама да не търсим сега кусури. Съвършени не можем да бъдем я?!

Като излязох от час пак ме повикаха, ала този път учениците и родителките им бяха освободени. Биде дадена думата и на мен. Това, че моята гледна точка не биде чута от опонентите ми, разбира се, не смути никой. Никой. Абсолютно никой. На това ний му викаме "демократична равнопоставеност на страните". Нашата директорка е много демократична, в това спор няма. Проблемът е дето аз имам "по-извратена" представа за това що е демокрация. И що е уважение на личността. Стълб на автентичната демокрация по моите разбирания е тъкмо уважението и почитането на отделната личност, не на "колективите". Колективите ги почитат и им отдават приоритет тъкмо болшевиците. Комуно-болшевишкият манталитет обаче в нашите условия е неотстраним. И е доста разпространен. У нас вилнее също така и ето това, дето е стълб на комунизистическото презрение към личността: "Какво там значи някаква си личност?!". Мачкайте личностите, погубвайте ги, таваришчи, не им прощавайте, ще видят те една личност, ще им дадем да разберат те що е личност!

Какво казах на камерния състав на въпросното съвещание сега, признавам си, ме домързя да пиша. Безброй пъти съм го писал, та затова. Казах каквото аз мисля. И как аз виждам нещата. И сложилата се ситуация. Изказах дълбокото си желание, че ако администрацията беше на висотата на мисията си, конфликт никакъв нямаше да има. И сега, вече възникнал, конфликтът за миг може да бъде потушен и отстранен - стига администрацията да има доброто желание да се държи както подобава, именно да работи в интерес на институцията и на учениците, на техните коренни интереси. Но понеже нашата своеволна администрация не прояви добрата воля да си изпълни дълга, ето, конфликтът ескалира. И това е изцяло заслуга на самата администрация. Учениците нямат никаква вина и аз с тях мога да се споразумея за пет минути. Стига администрацията, потретвам, да си изпълни добронамерено функцията и ролята. Но докато администрацията се старае да подклажда конфликта, той, разбира се, не може да спре. Пък да изкара администрацията мен, жертвата на нейния произвол, виновник за всичко, както тя отчаяно се мъчи, е, дето се казва, мисия невъзможна. В мое лице същата тази администрация си намери, тъй да се рече, "майстора". Щото, да повторя, съм, първо, стар боец, второ, съм правдолюбец, трето съм много ангажиран гражданин и дори блогър, трето, съм опак човек, дето не може да бъде сплашен, голям инат съм също, още, не знаем кое поред е, съм свободолюбец, също така съм философ, психолог, тъй че, дето се казва, трудно ще бъда прекършен. Всички опити в тази посока са напразни. Това отдавна някои хора трябваше да го разберат, ала, за жалост, не успяват. Или не искат. Проблемът си е изцяло техен. Аз каквото мога да им помогна го правя и то с най-добри подбуди. Но изборът, повтарям, е техен.

Когато се изказах, г-жа директорката все пак взе думата - тя благочинно мълча до този момент и се наслаждаваше на целия спектакъл! - но почна да говори в смисъл, че "защо само срещу А.Грънчаров има жалби" и прочие, и ала-бала, и тъй нататък, и тра-ля-ля. Дори почна да чете избрани места от някаква нова поредна жалба срещу мен. Това прозвуча така грозно, че проверяващият от инспектората не издържа и закри съвещанието. Интересен момент е също, че в другите два от бунтовните класове (те бяха общо взето три, след връщането ми на работа в три класа имаше аналогични проблеми) си тече съвсем нормален учебен процес. Да не говорим за останалите повече от десет класа, на които водя разни предмети. Всичко си тече нормално. Да, знам, че дърпам сега "дявола за опашката", но умишлено го правя. За да изследвам по-нататъшния ход на нещата. И особено много ме интересува реакцията и по-нататъшното поведение на администрацията. Ще ви информирам непременно за случилото се, няма как, вече знаете случая и вероятно, предполагам, искате да знаете и развръзката. Всичко е в ръцете на многоуважаемата и така милосърдна наша г-жа директорка.

Чао засега! Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст. Писан от философ-графоман - Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят! Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да жертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели", щом истината за тях е неугодна? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!". Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни.

Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Всички сме надменни и всички се мислим за непогрешими. Ето тук ни е проблемът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, което аз така редовно "очерням" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.