Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!

В тия предпразнични, предновогодишни дни продължавам да работя по една силно заинтригувала ме тема, свързана с нравственото възпитание на младите хора; вчера написах и публикувах текст под следното заглавие: Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѝ. Излишно е да споменавам, че нарочно пиша крайно предизвикателно и провокативно, с оглед да спомогна за пораждането на една дискусия по тия сериозни и важни проблеми; на места пиша така, че да заболи - белким някой възопие и се захване поне да описва гнева си, което все пак е нещичко. Е някакво начало на дебат. Разбира се, до този момент пиша в обстановка на пълно мълчание: което според мен е добър знак. Забелязал съм, че колкото по-сериозна и важна е дадена тема, толкова по-малко хора се захващат да коментират, толкова по-малко хора се включват в дискусия; щом никой не се включва, това за мен е знак, че темата е изключително важна, а пък написаното си струва. Ако обаче човек напише някаква простотия, тогава мигом тълпи коментиращи се включват, радват се, ръкопляскат и мило му говорят: "Браво, ти си като нас, ти не каза нищо особено, нищо умно, ти ни удиви с така възхитителната си простотия, аплаузи! Дайте да го понесем тоя таваришч на ръце, той е от наште, той като нас изобщо не мисли и пр.!". Тук цитирам и префразирам Хегел, един велик немски философ, който е все пак от по-известните, да не си помисли някой, че аз сам току-що изобретих тази еретична мисъл?

Темата, по която съм се захванал да пиша в тия предновогодишни дни, е безкрайна по своите измерения - личностни, нравствени, духовни, възпитателни, идейни и какви ли не още. Много може да се пише, но е все пак необходимо човек да се концентрира по най-важното, по истински същественото. И да не се "разлива" в детайли, в маловажни подробности. Е, ако само почна да пиша по истински важното и същественото, текстът ми ще стане прекалено философски и тогава съвсем няма да бъде изчетен. От четенето на философски текстове боли глава - щото се налага да се мисли. Затуй те са така непопулярни. Ако така напиша текста си,току-виж някой би ме дал под съд за нанасяне на непоправими вреди върху съзнанието му: щото се е изморил и изтощил да мисли. До гуша ми дойде от съдебни процеси напоследък, дето ме съдят или ме заплашват да ме съдят, та затова да внимавам. Ще опитам да пиша по-ясно, по-нефилософски, по-популярно, по-човешки та да не нанеса някому тежки вреди - от прекалено замисляне и възникнало на тази основа умствено изтощение.

Аз вчера дадох пример за това, че често, без да си даваме сметка какво правим, нарушаваме базисни принципи на морала, примерно този, че не е морално или нравствено да бъде обсъждана една личност в нейно отсъствие, един вид "зад гърба ѝ", без да ѝ се даде възможност да се защити, да се оправдае; естественото, нормалното е да привикваме да не клюкарим по чужд адрес, а смело да казваме каквото мислим право в очите на оня, който по наше възприятие нещо е съгрешил, е направил нещо нередно и пр. Признак за крещяща личностна непълноценност и за душевна мизерия е да се говори по чужд адрес, зад гърба на въпросната личност, ала ето, мнозина си позволяват да правят това - и то без да им трепне окото. Най-лошото е, че си го позволяват хора, които са упълномощени с възпитателни и образователни функции, примерно са учители или директори на училища дори. Това вече е съвсем недопустимо: възпитателят трябва сам да е възпитан. Не можеш да възпитаваш ефективно и смислено ако си позволяваш да погазваш такива базисни принципи на човешкия морал; това води до развращаване на младите, а такъв лукс един възпитател не може да си го позволи. Щото то удостоверява, че такъв не става за възпитател - и следва да си намери друго занимание. И препитание. Трябва да сме особено взискателни спрямо възпитателите на своите деца - ако държим на тяхното възпитание де, имам предвид на децата си. Ако си затваряме очите пред това какви са възпитателите на нашите деца, ако не забелязваме подобни сериозни деформации в туй възпитание, дето те им предлагат, значи нещо не е наред и с нашето собствено възпитание.

Ето, аз ви дадох крещящ пример в тази посока: една "възпитателка" простодушно сподели пред цял учителски съвет, че е допуснала да клюкари цял един учебен час по адрес на свой колега, и това, представете си, не предизвика вопъл на възмущение у нито един неин колега, представяте ли си това пък какво значи - и какво показва?! Значи и показва нещо страшно, но да не казвам в момента какво значи и какво показва. Да приемем, че липсата на реакция се дължи на сложната психологическа ситуация в този "колектив", която е довела дотам, че дадени сетива у тия колеги явно са били "запушени", поради което те не са почувствали скандалността на случилото се. Това е известно оправдание: и ний, учителите, сме хора, сме човеци, човешко е да се греши. Като си учител или пък, опази Боже, директор, това не значи, че си получил атестат за пълна непогрешимост - какъвто има, да речем, римският папа, Божият наместник на земята!

Е, всички грешим, но като грешим по-честичко и допускаме все едни и същи досадни грешки, в един момент все пак се налага да почнем да отрезвяваме. Особено ако има такива идиоти като мен, които постоянно алармират, че някой някъде, по моето възприятие, греши, допуска все едни и същи досадни грешки. И не само алармира, пише в блога си, но и също така известява за случилото се и по-висшите отговорни инстанции, които се видяха в чудо напоследък от моите жалби. А защо се държи моя милост така ли? Ето защо. Тук също така искам да поставя за обсъждане е един друг нравствен проблем, който не е по-маловажен от този, който обсъдихме по-предния път. Ето за какво става дума.

Ами става дума за това: дали аз, критикът, имам моралното право така открито и публично да обсъждам случки, проблеми и преживелици, които се случват в учреждението, в което аз работя? Това е проблем, който сериозно терзае много души, в това число и директорски, и началнически, и какви ли не. Дали аз не нарушавам тук някакви други базисни принципи не само на морала, но и на правото дори, на закона, щото, видите ли, човек все пак трябва да е лоялен към институцията, в която работи - и трябва да щади доброто ѝ име? Не трябва да разваля имиджа ѝ - ако трябва да се изразя по-културно. И ето, дали не се оказва така, че аз самият, дето така усърдно морализаторствам тука, сам си позволявам да се държа аморално, издавайки някакви строго секретни тайни и дискредитирайки не само своето учреждение, но и достойнството, доброто име и престижа на моите колеги? Това, сами виждате, са сериозни обвинения. Този проблем наистина терзае много от хората, които по някакъв начин са причастни към случващото се. Аз вече писах, че напоследък сериозно се обсъжда на най-различни нива следното: какво следва да бъде направено, че "тоя там Ангел Грънчаров" най-сетне да млъкне, да му бъде запушена устата - или да му бъдат поне вързани ръцете, че да не може да пише в проклетия си блог?! Откъде се намери туй чудо невиждано, че всеки ден да пише и да ни злепоставя, а, таваришчи? Защо само нас ни сполетя тази беда? Що тоя човек не вземе да миряса, ето, той разваля прекрасния нравствен облик на нашата така свята институция!

Аз съм писал по тия въпроси, но сега също се налага да отговоря нещичко на тия резонни, признавам, въпроси. И сложни, трудни въпроси са тия, признавам и това. Изисква се голяма проницателност за да може да се отговори смислено или убедително на подобни обвинения. Току-виж някакъв адвокат радостно ще намери някакъв член или параграф в закона и аз като едното нищо ще изхвърча като тапа от туй учреждение, примерно, за "уронване" (да употребя пак тази така умилителна съветска думичка, останала от славните комунистически времена!) на престижа на институцията. Аз съм привеждал вече този аргумент: не бива да бъдат отъждествявани институция и лица, които временно я оглавяват; институцията не може да бъде с нещо поклатена ако се критикуват неправомерни действия или бездействия на дадени длъжностни лица, които всъщност уронват престижа на институцията - и затова критиката на такива действия или бездействия е здравословна, тя помага за укрепването на моралния имидж и достолепието на институцията. Даже може да се наложи в един момент да бъде пожертвано въпросното длъжностно лице, щом се установи, че то се е държало неподобаващо спрямо високото си задължение да работи за заякчаване на институцията. Тия въпросните длъжностни лица са нещо като "бушони", които изгърмяват, с оглед институцията да бъде съхранена. Идват нови лица, които пак трябва доста да внимават да не вредят на институцията, която временно оглавяват и ръководят.

Така е при демокрацията. Отъждествяване на лице и институция е признак на тоталитарно мислене. При комунизма се правеше така и тогава се смяташе, че, примерно, един Тодор Живков е точен образ на дадената институция, че той съвпада с нея, сиреч, че той ще управлява вечно - и с него ще си отиде и самата институция. Бай Тодар го нема вече, а институциите обаче още ги има. Това за нещо да ви говори? Но това е само от една страна. Другата е, че критиките на неправомерни действия на длъжностни лица, позорящи институцията, са нещо позитивно, щото спомагат за заякчаване на институцията, за изчистване на нейното име и достойнство. Ето, примерно, може да дойде времето да се осъзнае и признае, че критиките на въпросния Ангел Грънчаров са допринесли с нещичко за съхраняване на доброто име на институцията "ПГЕЕ" (тъй се зове училището, в което аз имам честта да работя) в период, в който тя е била застрашена - заради някакви неправомерни действия на въпросните длъжности лица. Стига толкова по този момент. Мисля, че бях пределно ясен.

Да минем обаче на още по-съществения, именно на нравствения момент - в неговата чистота. Аз като публично, съвсем открито, ето, в блога си, описвам разни прояви на въпросните длъжностни лица, дали не нарушавам някакви базисни принципи на морала, примерно и моето да бъде възприето като недостойно поведение, като "клюкарене", и то пак зад гърба на въпросните длъжностни лица? Това не "уронва" ли техния личностен престиж и достойнство! - ето тук е според мен разковничето. Не се ли оказва, че аз, дори и да действам по някакви вътрешни и, да допуснем, благородни подбуди, все пак в крайна сметка на практика съм стигнал дотам да правя разни там мръсотийчици, примерно, да пиша, да допуснем, неща, текстове, които да се възприемат също като "публични доноси", като недостойно изобличаване, като накърняване (ето тази е българската дума за онова, което комуноидите наричат "уронване", думата ни е прекрасна, какво повече искат от нея та я избягват?!) на тяхното лично достойнство и пр. Аз, признавам си, много съм мислил по тези въпроси, впускайки се в такава една авантюра, именно всекидневно, кажи-речи, да пиша за своите преживелици, за действията на въпросните длъжностни лица, ето, с тях дори стигнахме до съд, това са най-малкото "щекотливи" проблеми, заслужаващи по-внимателно осмисляне и длъжната преценка. Ето какво съм измислил в тази посока досега.

Първо, всеки от критикуваните и "изобличавани" от мен лица има пълната възможност да защити доброто си име като напише "опровержение", като напише нещо, с което да изрази своята позиция, своето разбиране. Да, той, представете си, може да не мълчи като олимпийско божество или като оракул, нито пък да крещи или да реве като... ощипана мома, а може съвсем спокойно да отговори на критиките, да изяви своята позиция, а пък аз, разбира се, непременно ще дам публичен израз на мнението му, ще публикувам в блога си теста му. И така ще почне една ползотворна и полезна дискусия, един дебат, който е органична част от демократичния публичен (обществен) живот. Аз не се занимавам, на второ място, с някакви там личностни особености на критикуваните от мен длъжностни лица, това какви са те като емпирични личности мен изобщо не ме вълнува, това си е техен личен проблем, нека да си бъдат каквито искат, аз обаче се осмелявам да кажа открито как аз възприемам техните действия именно като публични, като обществени фигури, като фигури, които имат власт, респективно носят и големи отговорности, а пък аз като техен работодател (ний, данъкоплатците, наистина сме работодатели на управляващите ни, на разните му там началства, чиновници, министри, директори и пр., ний не сме техни слуги - според разбиранията на толкова коварната демокрация, проклета да е!). Следите ли внимателно мисълта ми, сфащате ли вече накъде бия, за какво намеквам?

Няма длъжностно лице, което да е изведено извън полето на всякаква възможна критика, щом си решил да се посветиш на обществена работа или длъжност, щом си решил да ставаш властник, независимо на какво ниво, ти си поел риска постоянно да бъдеш критикуван от какви ли не хора, дори и от своите "подчинени", който все пак не са бездушни, да речем, "тухли в стената", а са живи човешки същества, имащи съзнание, имащи и право на мнение, на преценка и пр. Тъй че, дето го казва народът, "който се страхува от мечки, да не ходи в гората", ако приемем, че страшните мечки-стръвници са такива като мен "злобни критици", дето нищичко не прощават, то ако не си искал да бъдеш дъвкан в зъбките им, е могло изобщо да не се зафащаш с такава една обществена, публична, управленска работа. И тогава никой е нямало да те критикува, щял си да си живуркаш най-спокойно и преспокойно. Но щом си решил да ставаш обществена фигура, тогава вече ще имаш добрината да понасяш всякакви ръфания от този или онзи, тия пусти критикари могат да бъдат уподобени и на зли кучета, дето постоянно ръфат добрите ни управници; ала при това трябва да имаме достойнството да признаем, че ако ги няма тия пусти критикари, то е много възможно тогава даденият въпросен управник да почне да си мисли, че е непогрешим - щом всички му се подмазват, щом никой не го критикува, щом всички само го хвалят. И виждате ли какво се получава в туй отношение? Получава се нещо прелюбопитно. Ето какво се получава на практика, в реалния живот.

Тия, дето само хвалят управника, дето му се подмазват, с оглед да печелят някакви дивиденти и ползи заради послушанието си, всъщност му помагат да се провали, те го подтикват да върви към своя провал! Щото го предразполагат да почне да си мисли, че е непогрешим. И го насърчават в грешките му. А тия, дето критикуват управника, му помагат да се ориентира в обстановката, да почне по-трезво да възприема случващото се, помагат му да се пази от манията, че е велик и непогрешим, а всичко това, както и да го погледнем, е от интерес на самата работа, на бъдещето на самата институция. Значи трябва да си доста задръстен (да употребя тази все пак по-индиферентна дума!) като властник или като управник, щом почнеш да харесваш само да те хвалят - и същевременно да почваш да мразиш ония, които имат добрината да те предпазват от грешки, именно да почнеш да ненавиждаш критиците си. Е, знам, психологически погледнато е много приятно всяка сутрин бодри подлизурковци да те посрещат рано-рано пред кабинета и да мило ти говорят: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Знам също, че е крайно неприятно всяка сутрин със свито сърце да отваряш блога на "този там Грънчаров" и да дебнеш дали пак не е написал нещо крайно скандално и критично по твой адрес, но ето, такъв е животът в условията на проклетата демокрация, да иде тя на майната си най-после, поне на кино да иде, та да гледа един съветски филм от ония, от прекрасните и незабравими комунистически времена; говоря за демокрацията да иде на кино, а не тоя проклетник Грънчаров (щото той съветски филми много-много не обича). Знам, така е, неприятно е да те критикуват, приятно е да те хвалят, но ако си управник, ако искаш да си добър или поне що-годе умен управник, трябва да си много благодарен най-вече на критиците си, а пък старателно подмазващите ти се подлизурковци да ги държиш по-далеч, или поне да не надаваш ухо на приказките им, щото тая сган е доста коварна: като един ден те махнат от началническия пост, те мигновено ще забравят за теб и ще се захванат да хвалят новия властелин. Комуто пак тогава всяка сутрин ще говорят ето как: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими и мили ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Понятно что я вам здесь написал, а, умные мои таваришчи, панимаете меня? (Неслучайно пиша на развален руски, то е заради стила, а не поради неграмотност, понимаете меня?)

Но ето, нравственият момент пак си стои: дали пък не е по-добре всички тия проблеми да ги обсъждате с въпросното властващо лице на четири очи, е, може и на повече от четири очи, примерно като се правят най-демократични дебати вътре в самата институция, а не пред широката публика на един блог като моя, който, както е известно, се чете в цял свят, и, дето се казва, работата почва да става дебела, щото служебни тайни почват да изхвръкват в публичното пространство, а там не им е мястото, нали така? Не е ли трябвало аз първом да споделям всичко с началството си, а до писане в блога по същите тия проблеми да не се стига, щото, разбира се, началството би желало да не става дъвка в устата на толкова много хора по цял свят? Не се ли оказва, че моето поведение е крайно неморално, безнравствено и укоримо от гледна точка на етиката, щом като съм дръзнал да изнеса дебата в широкото обществено пространство, а съм се отказал, неизвестно за какво, от нормална демократична дискусия вътре в самата организация? Ето какво ще отвърна по този съвсем резонен въпрос.

Аз при предишния директор наистина не съм писал по такива "вътрешни" проблеми, а ако съм писал, то е било в съвсем друга тоналност: писал съм тогава апологетични статии било за нашето училище, било за самия директор, г-н Венелин Паунов, който наистина беше изключително интересна личност, която, признавам си, ме ентусиазираше да работя с всички сили на благородното си поприще - и умееше това да го постига не само за мен, а за всички. Имало е и тогава какви ли не тежки проблеми, но г-н Паунов беше човек, който на най-човечна основа разговаряше с всички, и с ученици, и с учители, и дори с висшестоящите началства, и успяваше в движение да решава всякакви, даже и най-тежки проблеми. И тогава е имало беснеещи, хулиганстващи ученици, но той и с тях се разправяше за пет минути, като прегърне през рамо провинилия се ученик, поговори му някакви думи и ето, този ученик по магически начин сякаш се променяше, работите потръгваха, до следващата му издънка пак де. И пак наново. Този човек имаше талант и дарба и като ръководител, като мениджър, и като човек, и като личност, и като всякакъв. И това се признава и от най-лютите му врагове - оказва се, че и такива той бил имал, ето, това се разбра сега, когато той вече падна от власт. Тоест - пенсионира се, след дълги години работа на благородното възпитателско и образователно поприще. Е, добре, аз тогава не пишех критики в блога си, е, веднъж-два пъти и него съм го критикувал, даже той сякаш в един момент за нещо ми се беше обидил, но после ми прости - и пак станахме дори приятели. Сега какво се случи, защо при новия директор работите приеха съвсем друга посока?

Аз бях в прекрасни отношения с двете директорки, главната, самата директорка и първата ѝ помощница, да, тази същата, която сега ме съди за "обида". Стана така, че в един момент аз станах първи критик на тяхното управление. Мога да обясня и по-подробно защо стана така, аз всъщност това съм го правил вече в свои предишни текстове, даже книги написах но тия проблеми, цялата работа е принципна, а не щото, видите ли, те не ми били харесвали - или щото ме били обидили и пр. Такива интерпретации са доста елементарни, елементаризиращи и не спомагат за разбирането на същината на проблема. На цялата работа. Тук ще си позволя да кажа най-главното, като ще се съсредоточа по темата си, нравствените аспекти, щото проблемът иначе е голям и сложен.

Цялата работа е до подхода на въпросната администраторка. Аз не приемам нейния подход. И стил на ръководство, както се казваше едно време. Аз съм горещ привърженик на демократичния, на личностно проявения, на човечния стил и подход. Не мога да се примиря към рецидиви на авторитарен стил, пък макар тази авторитарност да се проявява в кадифяна форма. Пък макар този авторитаризъм да е мек, сякаш е завит в кадифе. Даже бих приел по-скоро твърд, строг, принципен авторитаризъм, стига той да е и на по-високо мисловно ниво, стига зад него да стои личност с някакви що-годе приемливи ценности (да речем, авторитаризъм от "пиночетов" вид, по името на диктатора на Чили), но съм твърд противник на популистичния кадифян и дори лицемерен авторитаризъм, който така жестоко развращава природонаселението. Нещо такова се случи и в страната като цяло по времето на управлението на Боко Борисов, чието правителство, чиито образователен министър Игнатов назначи въпросната администрация в нашето училище. Както и да е, у нас, в нашето училище демократичен, свободен, открит дебат по реалните, тежки, горещи и прочие проблеми няма, това започна да се възприема като "демократично излишество", като някаква "западна приумица", като някаква, простете за думата, "изгъзица" или измишльотина, у нас се установи режим, при който на оперативки просто се свеждат директивите на така мъдрото ни ръководство, тия директиви почти съвсем не се обсъждат, няма потребната атмосфера за истинско, в това число и критично обсъждане, а после от всички се иска изпълнението им. Точка. Не рассуждать! Който разсъждава, който си позволява лукса да разсъждава като "оня там Грънчаров", той мигновено става ненавистен, става враг, да, става "враг народа", "враг на народа", това става. Той почва да руши идилията. А училището трябва да се оглася само от ръкопляскания пред мъдростта на директорката. Е, простете, но аз в такива водевилни театрални постановки не мога да участвам. Мерси, не ща! Благодаря много! Дръжте си ги за вас.

Е, вярно, опитвах се да дебатирам с новото ръководство, предлагах, настоявах, спорих. В един момент се разбра, че това му е крайно неприятно. Вместо да бъда насърчен да изразявам свободно позицията си, както подобава за едно съвременно ръководство, на мен почнаха да ми отговарят с... банални административни игрички за отмъщение: пиши "писмени обяснения" защо така си направил, защо не си направил онака, я, ти сгафи, дай да те накажем, дай да ти идваме на проверка в часовете всеки ден, по пет пъти на ден и прочие, я да напишем протоколче, че "неправилно работиш", че не си добър учител, че имаш "лош характер", че не се спогаждаш с учениците, я да те накажем дисциплинарно, какво повече да изброявам, вий ги знаете тия номерца, те са така изтъркани, че повече и не може да бъдат. Почнах да се занимавам само с глупости, принудиха ме да се занимавам предимно с глупости все от този административен регистър. Творческата атмосфера в училището биде съсипана. Без свобода и демокрация не може да се живее в съвременни условия, особено пък в една такава фина сфера на духовен живот, каквото е едно училище, едно възпитателно учреждение. Приятелството ни с директорките отиде по дяволите. Колегиалността - също. "Колективът" се раздели на "партии", "наште" и "ваште", както и подобава в типичните български условия. Приближени и отдалечени от всевластната административна особа. Аз пък съм философ, и философията ме задължава да обичам само истината. Опитах се в училище да казвам гласно какво мисля, думите ми почнаха да ги приемат с крясъци на несъгласие, с вой и с оплюване, особено се престараха в тази посока две-три верни и най-приближени клакьорки на директорката. Те със зачервени от възмущение лица почнаха да ме хулят сякаш са търговки на пазара, а пък аз съм имал неблагоразумието да кажа, че яйцата, които се опитват да ми пробутат, са развалени. Думите ми в един момент почнаха да ги приемат с освиркване. Думата изобщо не ми се даваше повече. А си отворя устата да кажа нещо по-така, и моментално няколко кресли се намесваха и ми отнемаха думата! Е, аз по този начин бях принуден да спра да се изказвам на вътрешните обсъждания. Пък и тия вътрешни обсъждания намаляха толкоз, че я ги има един-два пъти в годината, я ги няма. Повечето хора почнаха стоически да мълчат. В това число и аз.

Да, ама в един момент се разбра, че ако мълча, работите съвсем ще отидат на поразия. И тогава именно се видях принуден да пиша за всичко в блога си. Зер съм блогър, що да мълча като съм свидетел на такива поучителни и любопитни феномени на живота? Аз също така съм и изследовател, почнах да пиша "дневниче", но от написаните есета по проблемите на образованието се появиха няколко книги. Така се разви цялата история. Не крия, че се увлякох, поради изследователския си рефлекс почнах да си провеждам разни изследвания, да си устройвам разни експерименти, с оглед да разбера реакциите на този или онзи. И така нататък, цялата работа ескалира подобно на някаква лавина. Е, платих си жестока цена за лукса открито да пиша каквото мисля. От напрежението, от терора на администрацията, от преживените гаври и унижения (аз съм доста емоционален, чувствителен, импулсивен човек), които преживявах дълбоко, се разболях, влизах много пъти в болница, в един момент бях дори инвалидизиран, а пък когато стресът стана нетърпим, една сутрин, бързайки за работа и страхувайки се да не закъснея (та пак да пиша "писмени обяснения" на директорката-литераторка!) се подхлъзнах, паднах така, че си ударих главата, получи се сътресение на мозъка, голям вътрешно-черепен кръвоизлив, да, вътре в черепа ми се появи т.н. хематом, после се наложи тежка операция, от която едва оцелях и така. Добрият Бог обаче се смили и ми даде още малко живот. Виждате ли докъде довеждат, докъде могат да доведат такива уж безобидни нещица, а? Могат да доведат до убиването, до унищожението на един човек, до съсипването на живота на една личност. Да, явно те не са съвсем безобидни, а, какво ще кажете?

Искам да завърша с две-три максими, две-три изречения, които често повтарям като папагал и пред учениците си, и тук, в блога си; но нищо, нека да бъда и папагал, важното е повече хора да осъзнаят тяхната мъдрост. Първата е мисъл на Христос, тя ми е любима, и има пряко отношение към това, което писах дотук. Известна ви е тази мисъл, тя е девиз на моя блог: "Познайте истината и истината ще ви направи свободни!". Аз си позволих да преформулирам тази мисъл ето как: "Истината ни прави свободни!" и турих туй изречение за девиз на блога си. Втората мисъл, която ми е любима не по-малко е тази, тя е мое философско верую: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!", това са думи, разбира се, на Аристотел. Amicus Plato, sed magis amica veritas. Третата мисъл е всъщност древно-римска максима: "Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели!". Или: Veritas odium parit obsequim amicos - така е на латински тази чудесна мисъл. Понеже едва ли мога да измисля нещо по-вдъхновяващо, позволете ми това есе да го завърша с приведените по-горе изречения.

Чао. Бъдете здрави! И прощавайте ако има нещо! Дано не съм ви изморил прекалено с мислене, дано не съм ви нанесъл някакви непоправими вреди на "мозъчното вещество", на "сивите клетки", дано! Прощавайте! Написах каквото мисля - не умея да си кривя душата. Това нима е толкова непростим недъг?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.