Истината ни прави свободни

четвъртък, 17 април 2014 г.

Вярвайте само в истински неща - във фалшификати не си струва да се вярва...



Училището в Своге, в което работих в периода 1983-1985 г. (тогава модерната пристройка, разбира се, я нямаше)

Няколко дни не съм писал нищо поради заболяване (вирусно, грип); тази сутрин обаче имам намерение да напиша нещо. За мен критерият дали съм добре е този - да мога да пиша. Ако пиша - значи всичко ми е наред. Значи съм здрав. Не се чувствам много добре в тази ранна утрин, но ето, сядам да пиша, ако се получи - нищо чудно и съвсем да се оправя. Писането е изглежда и нещо като лечение. Да опитам пък ще видим.

Искам да споделя нещо, което, струва ми се, е важно. Ще се опитам да го представя така, че да бъде разбрано от повече хора. Разбира се за да разбереш нещо трябва преди това да си го преживял - да си го почувствал. Тия, дето изобщо не са почувствали това, за което сега възнамерявам да пиша, трудно ще ме разберат. Че такива няма да ме разберат е сигурно, но ако не постигнат пълно разбиране, то поне частично, да се надяваме, ще постигнат. Това частично "разбиране-неразбиране" ще бъде нещо като "семенце" в душата им, което ще почне да кълни едва когато бъде поставено в съответните, в подобаващите условия. А именно в ситуация, в която съответната душа да почувства онова, за което сега възнамерявам да говоря - да пиша.

От доста време съм попаднал на една публикация, в която се разказва за това, че Министерството на образованието възнамерявало да възложи на учители да пишат учебниците, по които да учат учениците. Досега тази работа вършели университетски преподаватели, но в крайна сметка се оказало, че учебниците са лоши (трудни, мъчни, сухи, скучни, наукообразни, на "прекалено висок стил", някои дори съвсем неуместно и неподходящо наричат подобни учебници "академични" - де да бяха академични; но някой явно съвсем не знаят какво е това същинска академичност!). И изходът от тази ситуация се виждал в такава посока: учители да почнат да пишат учебниците. В тази връзка искам да се изкажа, но не специално за учебниците, а за нещо значително по-важно, от което зависи всичко останало. Ще започна отдалеко. Ще споделя свой опит и възникнало на негова основа разбиране, което може много да помогне на ония, които сега се лутат в неуспешни търсения - търсения на изход от задънената улица, в която се се оказали.

Аз самият съм писал учебници и учебни помагала по философските предмети, които се изучават в нашите гимназии. Отдавна съм разбрал някои неща, които по моя преценка не се доосъзнават от много хора, занимаващи се учене, с преподаване, с познание. Открил съм за себе си тия неща отдавна. Ще се постарая да се изразя пределно ясно и просто с оглед наистина да помогна на ония, които все още не са успели да вникнат по-цялостно в ситуацията около ученето, преподаването, познанието. В която качеството на учебника е нещо второстепенно. Става дума за една настройка на душата, за особена нагласа, благоприятстваща същинското учене и познание. Поставям си трудна задача, да видим доколко ще успея да я постигна.

Нека да тръгнем оттук: съществува два вида знание - живо и мъртво. И два вида познание: живо, оживотворяващо, наподобяващо живота, жизнено - и мъртво, което мога да сравня с онова, което прави патологоанатомът в моргата, именно, реже трупове. Понякога наричаме това второ познание и знание "книжно" като тази "книжност" се разбира пак в този смисъл: няма живот, животът е отлетял, налице са само някакви останки от живота, примерно труп, части от труп и пр. Да се занимаваме с познание или с учене можем по два начина: по един съвършено жив и жизнеутвърждаващ начин и по един мъртъв, мъртвешки начин, по един начин, подходящ за мъртъвци (мъртъвци за духовното?) - какво ли пък означава това? Как така от едно знание или познание "животът да е отлетял"? И щом го няма животът какво имаме тогава? Ами ясно какво: имаме само трупове, имаме разлагащо се трупно месо, има, предполагам, и съответната воня. Абе положението е същото като в моргата - където се мъчат да неутрализират миризмата на разложение с разни силно, натрапчиво миришещи препарати. Обстановката е кошмарна като в моргите. Човешкото познание обаче не бива да бъде превръщано в морга, патологоанатомията не може да е никакъв идеал за същинско познание. Истинското и същинското познание е живото познание.

Това особено добре го осъзнават и изпитват на свой гръб младите преподаватели - това нещо и аз съм го изпитвал много пъти когато съм бил млад. Ето каква ситуация възниква, тя би следвало да е добре позната на всички, които някога са се занимавали с учене и преподаване. Тя би следвало да е добре позната, следователно, на всички хора.

Човек когато говори може да го прави по два начина: жив и нежив. Нежив в смисъл на книжен. Примерно учителка си е "научила урока", както се казва, и го разказва на учениците си. Това може да стане пак по два начина: жив и нежив. Буквалното възпроизвеждане на написаното в учебника, "рецитирането" на учебника в едно уж живо слово на преподавателя е пример за такова едно мъртвородено преподаване. В него няма живец и с такъв тип преподаване с нищо не можеш да впечатлиш учениците. Можеш обаче само да ги отвратиш за вечни времена от ученето, от науката, от познанието, от всичко. За да оцелее един такъв преподавател, заложил не на живото, а на мъртвото и на мъртвината трябва да стане така, че у учениците да бъде убита чувствителността и възприемчивостта. Тоест на учениците трябва да се помогне да имат една изкривена, невярна, изопачена представа. Щото ако те имат усета за живото знание и преподаване такива ученици стават много вироглави: няма как да ги удържиш с бълването на книжни приказки. И с такъв род приказки няма как да ги впечатлиш. В книжното преподаване липсва нещото, което е налице при другото, при живото преподаване: липсва момента на одухотворяването, от който зависи всичко. Личността на преподавателя, душата на учителя би следвало да постави своя оригинален отпечатък върху знанието, което преподава, сиреч, преподавайки по един жив начин, учителят оживотворява самото знание, прави нужното животът в него да възкръсне.

Това вече е същинско тайнство. Това го умеят малцина. Тук именно се корени и творческия, субективния момент в преподаването. Повечето учители са прости репродуктори на знания, нещо като "трансмисия" на знания, които по един крайно неподходящ начин следва да бъдат "натикани" в главите на учениците. А при живото преподаване - то именно е и автентичното, същинското, истинското! - става дума за раждане на тия знания в душите на младите посредством подкрепа от страна на учителя. Пък да се роди нещо то преди това следва да бъде заченато. Да, това е съществен момент: живото знание не се "тика", "бута", "внедрява", "налива" в главите на учениците, то просто следва да бъде оставено да се роди в един естествен, жив, непринуден процес. Всичко останало, всичко друго, в което няма раждане и живот, е вредно, то именно води до онова отвращаване на младите от ученето, от училището, от знанието, от науката и пр., на което сме свидетели. Вместо в едно живо и диалогично общуване на младите с техните учители да стане така, че да се появят нужните условия за пораждането в душите на младите на съответните знания и ценности, се стига до един фалшив, изкуствен, мъчен, отегчителен "процес" на онова прословуто "трупане на знания", с което толкова се хвалят. Да, при живото познание имаме раждане на съответните знания в душите при един свободен, непринуден процес на общуване на учителя с младите, докато при мъртвороденото и мъртвораждащото познание има тъкмо онова прословуто "трупане" на знания - сякаш знанията са нещо като вещи, предмети, "стока" и пр.!

При неживото учене и познание главите на учениците са нещо като сандъци, които било трябвало да бъдат напълнени с "багаж", да, нали тази дума сте я чували от мнозина нашенски учители, които много обичат да говорят за някакъв "умствен багаж", е, за това става дума, превърнали са знанията в багаж, в бреме, в товар! Да, обаче самото съзнание на младите такива неща не търпи, щото то не е "вместилище" за чужди "неща", "вещи", "предмети", не е също така и боклукчийска кофа, да използвам тази моя любима метафора. Съзнанието на младите е живо, то по начало и по идея е живот, е нещо живо - и само истински живото може да остане в него, а всичко, което е неживо и мъртво, бива без жал изгонвано. Затуй се оказва, че в крайна сметка учениците общо взето нищичко не помнят от оня ужасен товар, с който са пълнили главите им усърдно изпълняващи разпорежданията на Министерството даскалици. Нищичко не помнят, нищичко не остава в главите им - всичко се изпарява! Това е чудесно, да, обаче ако с тези ученици нито един учител не е работил по един творчески и жив начин, то в такъв случай, ако всички учители са работили с подобни млади хора все по нежив начин, то тогава няма ли да се окаже, че в крайна сметка в главите им ще е съвсем... кухо?! Изглежда в много случаи така се оказва, но слава Богу че в днешните променени условия младите сами все с нещичко запълват главите и съзнанията си: като се ровят в интернет, като общуват помежду си, като търсят, мислят и пр. Едно училище обаче, което, вместо да помага на младите, само им пречи и всичко разваля, т.е. едно образование и училище, което в същината си е стигнало дотам да е вредно за съзнанията на своите възпитаници, такова образование и училище, от което е излетял духът, е абсурдно, е обречено на гибел, то затова неслучайно състоянието на съвременното училище все повече наподобява на една ужасна агония. Сега разбирате ли откъде тръгва всичко? Схващате ли вече корена на проблема?

Много е възможно някои хора да не схващат - просто защото, да допуснем, не умеят да разграничават живо от мъртво знание или познание. Примерно как един човек да умее да ги разграничава след като, да допуснем, никога към него не са се обръщали по подобаващия начин, именно съвсем живо, диалогично и пр., след като никога, да допуснем, не е имал шанса да попадне на преподавател, който да общува с него по един жив, непринуден начин? Възможно е да има ученици, които да не са имали шанса да попаднат на такъв учител. И дотам да са опорочени от системата, която е заложила тъкмо на неживото, буквоедско и книжно "знание", че дори когато им се удаде такъв случай, именно, да попаднат на учител, който се отнася с тях по коренно различен начин, на базата на своята настройка да не успеят да оценят подобаващо това, което той се опитва да направи, да го възприемат, примерно, като "странен", а защо не и като... "некадърен"? Щото нали където норма е станала ненормалността там истинското бива възприемано като същинска аномалия? Виждате ли до какви абсурди ни води въпросната образователна система, която наистина е заложила тъкмо на неживото, на буквоедското, на мъртвороденото познание и знание!

Да се върна до нещо по-конкретно, което може би ще осветли по-добре мисълта ми. Спомням си дена когато за първи път се изправих пред ученици като учител. Това е било в далечната 1983 г., 31 години са минали оттогава. Стана нещо интересно. И доста показателно. Що ли пък да не разкажа този епизод?

Аз завърших философия в Санкт-Петербург, Русия. Заминах там в 1980 г., а в 1983-та вече се дипломирах: съкратих си сам обучението щото минах на индивидуален план на обучение и на два пъти взех всички изпити за две години в една година: 1 и 2 курс взех изпитите за една година, 3-ти курс го карах нормално, но 4 и 5-ти курс реших пак да ги взема за една година, както и да е, обяснявам това, защото на някой може да се стори странно как така за 3 години съм станал магистър по философия (срокът за обучение е пет години). Върнах се през лятото на 1983 г. и тогавашната жестока система за "разпределение" ме изпусна от клещите си - заради неочакваното ми завършване. Тогава младите специалисти си получаваха разпределение за три години в съответното село, намиращо се на другия край на България - стига да нямаха някакви връзки. Е, аз се изскубнах от тази система, цяло лято мислих дали да не ида пак в Русия и в останалите ми две години да пиша дисертация, но като наближи 15 септември, след много изтощително мислене се реших да ида в София да си търся работа (моето родно място е в Софийска област, затова учителите тогава ги назначаваха в "Окръжен съвет", отдел "Образование"). Обясних на секретарката за какво съм дошъл, тя се сети нещо, звънна на шефа си, той нареди да ме пусне, а вътре ми каза директно, че много бил им трябвал човек като мен, щото нямало преподавател по естетика в гимназията в Своге! Тогава, заради Л.Живкова учениците в гимназиите учеха предмета "Естетика". Та шефът на отдел образование ми каза веднага да се мятам на влака и да заминавам в Своге!

Да, обаче аз не бях подготвен, не си бях взел багаж и пр. и затова направих така, че на другия ден сутринта вече бях в Своге. Гимназията е току-до ж.п. гарата, просто пресичаш линиите. Отидох в гимназията, представих се на директорката и тя много ми се зарадва; каза: "Разгеле, добре си дошъл, ето, след пет минути имаш час, влизай направо, багажа може да си оставиш в канцеларията!". Представяте ли си?! Аз това нещо не го бях очаквал. След пет минути бях пред учениците от един клас, които с интерес разглеждаха новия си и то съвсем младичък учител. Тогава съм бил точно на 24 години!

Не си бях учил никакъв урок, изобщо нямах представа с какво да ги занимавам! Положението ми се усложни с това, че в Русия, в Петербург, понеже университетът, който завърших, е най-елитен, ни подготвяха за преподаватели във ВУЗ-ове, за преподаватели в университети (примерно, руснаците заедно с дипломата си получаваха и разпределения за преподаватели в съответния педагогически институт), сиреч, аз до този момент не бях имал и един миг "педагогическа практика", т.е. като учител никога не бях заставал пред ученици. (Е, имало е някакви такива курсове, заедно с практика, но моят научен ръководител ми разписваше документите без да правя нищо, с оглед да не губя време за такива глупости!) Представяте ли си как се чувствах в оня момент?!

Учениците ме гледаха право в очите и чакаха! За миг се вцепених. Божичко, с какво да ги занимавам сега?! Видях, че имат някакви учебници, които аз до този момент дори не бях виждал! Нищичко не мога да им преподам, нищичко! А да мълча - няма как, нещо трябва да измисля! Няма да скрия, че в тази една-две минути след като бях поздравил учениците и те си бяха седнали и вперили очи в мен, в главата ми се появи следната мисъл: "Ангеле, що дириш тука, Ангеле, бягай, вземай си багажа и се омитай завинаги!". Да, такава мисъл, отчетливо си я спомням, за миг ми мина в съзнанието! Но понеже съм инат, не избягах. Мили Боже, с какво да занимавам тия ученици, помогни ми?!

И в един момент в душата ми се появи някакво вдъхновение, случи се нещо, което трудно мога да обясня: появи ми се желанието да предам нещо най-съкровено на тия мои първи ученици, поиска ми се да ги омая, да им кажа онова, което никога от никого не са чули, нещо вълнуващо, нещо чудесно, нещо незабравимо! Моят дух се пробуди и из недрата на душата ми се появи идея за това какво да разкажа на учениците си. Почнах да им говоря за... красотата! Да, казах им, ученици, ние заедно ще изследваме красотата, нещо най-велико за човека, нещо най-вълнуващо! Ще разговаряме за красотата, ще търсим истината за красотата, ще й се любуваме, ще споделяме всичко, което вълнува душите ни. И така нататък, все в този дух. Както изразявах тия мои най-съкровени мисли за красотата по един най-импулсивен начин в главата ми хрумна да разкажа как моят любимец Сократ заедно със своите ученици изследвал въпроса за красотата! Аз като взема думата за Сократ невероятно много се вдъхновявам и ставам доста красноречив: успях да омая учениците от свогенската гимназия така, че в един момент забелязах - някои ме гледаха с отворени уста, сякаш съм... "извънземно", знам ли как са ме възприемали в онзи момент тогавашните свогенски ученици-комсомолци?! Да, но на мен не ми пукаше как ме възприемат, аз имах вече какво да им кажа - и го казвах с невероятно увлечение. Импровизирах изцяло, говорех само това, което моята душа, моята мисъл ражда ето в този тук момент, а не което някога е научила или знаела. Това е то живото познание или живото философстване: пълна свобода, импровизация, непосредствено раждане на мисли и съобщаването им, което пък, предполагам, поражда в душите на слушателите техни мисли, а на тази основа възниква потребност от диалог. От общуване, от обмяна на идеи, чувства, мисли. Това е истинското образование, не нещо друго: образованието е свобода! Всичко друго е мъртво и мъртвородено - и трябва без жал да бъде гонено от нашите училища!

Спомням си, че се движех из коридора след оня мой първи час пред ученици като пиян - пиян от вълнение, от вдъхновение, полюшвах се от някакъв овладял ме духовен трепет! Сякаш някакво свещенодействие се беше извършило, сякаш беше станало същинско чудо! Аз, който преди някакъв си половин час бях изпаднал в пълна криза, не знаейки какво да правя пред учениците си, с Божията помощ бях намерил спасителното решение: да бъда верен на себе си, на духа в себе си, никога да не изневерявам на духа в себе си - да, това е моята "рецепта" за живо преподаване и пр. От този момент аз имах усещането, че съм намерил разковничето, въпреки че пред мен от този момент нататък в кариерата ми на учител ще се появят най-ужасни пречки, именно "задължителните програми", "задължителните учебници", "задължителните теми", инспекторите, директорите и пр., ето, вече 31 години не мога да се оправя с тия зли цербери. Но не се предавам пред тях, стар боец съм вече. А всичко започна така, както ви го предавам, в оня ден, когато се изправих за първи път пред своите първи ученици в свогенската гимназия, която е току-до свогенската гара.

Да, неусетно моят първи час завърши, а аз наистина треперех от вълнение: щеше ми се да извикам "Еврика!". В учителската стая беше пълно с учители, повечето на доста преклонна (както тогава са изглеждали в очите ми) възраст. Поздравих и не знаех какво да кажа, а те, кой знае защо, се бяха умълчали. Тогава един учител, както разбрах по география - що ли по география учителите са все най-симпатични?! - дойде при мен, попита ме "Пушиш ли?", аз казах да, и той ме заведе на терасата, която беше над двора на училището; заведе ме на мястото за пушене на учителите: пушеха си учителите тогава най-спокойно на терасата, на която се излизаше от самата учителска стая. Европейският съюз го нямаше още - и не се предвиждаше да го има. Ний си бяхме част от Съветския съюз. Където много се пушеше, пушеше се навсякъде, даже професорите пушеха папироси на катедрите си! Както и да е, та този учител ме поразпита това-онова, понеже бил забелязал, че ходя като пиян из коридора, попита ме: "Какво стана в първия ти час?". Опитах се да му обясня, невероятно развълнуван. Той ме изслуша и рече едни думи, които няма да забравя:

- Млад си много, затова така си възприел всичко! Ако обаче искаш да доживееш до пенсия недей толкова да се вълнуваш. И избери: на учениците ли искаш да си полезен - или на себе си? Твърдо реши тоя въпрос. Ако искаш да си полезен на учениците, ще си имаш ужасни главоболия с началствата. Ако искаш на себе си да си полезен и да доживееш до пенсия - зарежи импровизациите! Карай по учебника, тъкмо и учениците ще са спокойни, щото ти по този начин и тяхното съзнание мътиш. Караш ги да се напрягат, да мислят, да търсят, а тия неща са забранени, особено пък по твоите предмети, "обществените", "идеологическите". Уж ще си им полезен, но ще ги подтикнеш към това и те да имат много проблеми. Свободата в нашето училище е забранена - ти това още ли не си го разбрал? Е, ще го разбереш скоро! Добре дошъл в... концлагера, наречен "българско училище"!

Да, точно тия думи ми каза тоя странен човек и учител. Имаше едно много особено лице, излъчващо непристъпна строгост. Сякаш никога не видях този човек усмихнат, иначе беше добродушен. Но сякаш носеше една ледена маска. Помня и това, че си имаше разправии с директорката. След години (аз работих в Свогенската гимназия само година и половина) разбрах, че когато дошла свободата (след 10 ноември 1989 г.) този същия учител по география - Евтимов му беше фамилията - бил един от учредителите на СДС в Своге. Изобщо не се учудих на тази новина.

Такива работи. Май се отклоних малко, но нека. Трябва да има свобода във всичко, което прави един човек - без свобода нищо не си струва да се прави. Всичко се обезсмисля без свобода. Това е моето разбиране. Разбрал съм го защото съм го преживял и изстрадал. От него няма да се откажа. Докато съм жив. Това, така да се каже, е моето "символ-верую". Вярвам в него с цялата си душа и сърце. Понеже в него се крие съкровената истина на най-великата тайна на живота ми, до която съм се добрал. До която съм имал щастието да се добера.

Хубав ден на всички! Вярвайте само в истински неща - във фалшификати не си струва да се вярва...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ