Ще започна оттук: от известно време забелязвам, че по темите от философските предмети, по които преподавам, на моменти възникват крайно интересни ситуации, в които с учениците успяваме да достигнем до твърде интересни изводи, заслужаващи си да бъдат съхранени. Навремето, преди два години, аз точно по тази причина правех видеозаписи на обсъжданията в часовете по философските предмети: неизвестно защо и как, изведнъж се поражда настроение и вдъхновение, и ето, разговорът ни достига до нещо много съществено и интересно, което ако не се фиксира, ще бъде погубено и забравено. Но като се запази, ще се съхрани и ще има своето значение и за други хора. Аз и тогава, и сега предлагам на учениците си като забележат нещо изключително важно по тяхна преценка, казано или постигнато в обсъждането, да си го запишат кратичко, със свои думи, в тетрадката, по този начин да привикнат да натрупват важни мисли, идеи, да ги съхраняват по този начин по-дълго, тъй като знаем какво нещо е човешката памет: много е възможно една мисъл, която ти се появила в ето този момент, да отхвръкне в небитието и да изчезне завинаги, сиреч, никога повече да не се появи. Никога повече да не те осени. Затуй е хубаво човек да привикне да фиксира мислите си в слово, да ги запечатва, да ги съхранява завинаги: мислите са най-ценното, което имаме не бива да се отнасяме към собствените си мисли с пренебрежение или безразличие, трябва да се научим да ги ценим и пазим. По този начин, чини ми се, се и осъществява мисловният (духовният) прогрес на индивида, пък и на общностите: с грижовност спрямо собствените мисли. Оня пък, който като се мисли и като се обменят мисли, привикне най-внимателно да се вслушва и да премисля казаното, и на тази основа основателно да разграничава важно от маловажно, съществено от несъществено, такъв човек ще преживее истинския ефект на обучението по задълбочено мислене и разбиране, каквото по естеството си е философията. Две простички неща се искат за да е наистина ефективно това обучение: внимателно и разбиращо да слушаш как други хора изразяват мислите си, на тази основа да вникваш в техните мисли и да постигаш точния им смисъл, и, на второ място, да привикнеш да изразяваш своите собствени мисли така, че други хора да се вслушват най-внимателно в говоренето ти, щото човек може да говори и безхаберно, небрежно, което да не предразполага другите към слушане. Но тия две неща - смислено слушане и умение за говорене, за изразяване на свои мисли - са двата фокуса, около които всичко се върти. Тия, които не обичат и не умеят да слушат, на тях затова им е и скучно когато се обсъжда даден въпрос, такива хора на тази база не могат съответно и да мислят, а оня, който не умее да мисли, такъв няма как и да умее да говори, няма как да успее да се изразява добре, т.е. всичко отива по дяволите. А в часовете по философия, според моето разбиране, учениците трябва да се упражняват в тия две неща: слушане (с осмисляне и стремеж към разбиране) и говорене (изразяване на мисли по свой начин, свободно, непринудено, така, че младият човек да привикне да изразява ония мисли, които се раждат в душата му ето сега, а не повтаря папагалски чужди, чути или прочетени нейде мисли).
Аз самият в тия часове, няма как, съм най-активен, но най-често поставям въпроси, опитвайки се да провокирам учениците да се замислят, мъча се да ги въведа в същината на проблемите и на тази основа по-нататък всеки да търси и да предлага свой изход, свой вариант за решение. Когато правя тия въведения и провокации, за мен най-важното е - това прекрасно съм го разбрал в своя многогодишен опит - по никакъв начин да не си опростявам задачата, щото ако, да речем, един учител се задоволи просто да разкаже това, което знае или което го пише в учебника, той по този начин няма как да пробуди у учениците стремеж към търсене на истината, към изследване на проблема: в учебниците обикновено са фиксирани резултати, а самото търсене - най-вълнуващото! - липсва, затова и са така сухи нашите учебници; но в ученето, в обсъждането, всичко следва да бъде оживено, то следва да оживее в душите на младите хора, а случи ли се това, на тази основа в душите им ще започне онова най-велико, към което се стремим, именно раждането на техни собствени мисли. Та аз през годините си изработих този подход: никога не се задоволявам с това "да си изпея урока", щото най-вредното е това, че по този начин на учениците проблемите се представят като вече решени, което обезсмисля, прави невъзможно търсенето, изследването. А това погубва всеки смисъл, работата съвсем се обезсмисля. Затова моите въведения в темите става така, че са съвсем импулсивни, неорганизирани, в момента каквото ми роди душата и съзнанието, според ситуацията, според настроението, стига се дотам, че във всеки клас аз, процедирайки по този начин, разказвам съвсем различни неща, много пъти сам се удивлявам как става така, че ето, в този момент в съзнанието ми се е появила тази или онази мисъл; разбира се, това е значително по-трудно, а пък неопитният учител тия неща, предполагам, съвсем не ги умее. Не го казвам това по глупави причини, примерно "да се хваля" или нещо такова, такава една суетност ми е изцяло чужда, а се опитвам да акцентирам на нещо най-важно, което е същината на живото, на автентичното учене и обучение: учителят трябва да прави нужното да пали пламък или огън в душите на младите, това, по думите на Сократ, е същината на обучението, а не онова, което най-често се случва при неистинското и неживото обучение, именно когато учителят се опитва да налива в главите на учениците си това или онова, което той си знае, което "се знае" по този или онзи въпрос и пр., наливане, сякаш главите на учениците са нещо като съд, който трябва да се пълни и налива; не, така не стават тия работи, глупаво е да се опитваме да правим това. В главите на учениците трябва да се раждат мисли и идеи - техните собствени мисли и идеи, а за това се изисква съответната настройка, това вече е същинското тайнство и дори свещенодействие на обучението, на "преподаването", ако трябва да употребя тази толкова подвеждаща дума.
И ето, в тази жива, свободна и непосредствена спонтанност на общуването ми с учениците - което, прочее, е едно доста рисковано занимание или предприятие, щото нашите ученици съвсем не са привикнали към такива интелектуални и творчески излишества: на тях обикновено се мъчат да им пълнят главите с чужди мисли! - учениците в един момент изпадат в ситуация на пълна неопределеност, неизясненост и несигурност, която плаши, с която те не са свикнали; те обикновено изискват определеност, окончателност, сигурност, еднозначност, а ето, тук ти предлагат една наистина плашеща несигурност. Нищо тук не е ясно и сигурно, всичко е обвито сякаш с мъгла, човек не знае къде да стъпи, всичко е "хлъзгаво", несигурно, неясно и пр. А нали от нас Системата изисква просто да знаем, спестявайки си безпокойствата на търсенето, на изследването и пр?! И ето, учениците почват да страдат и да се оплакват: да, ама Вие, господине, нищичко не ни давате, говорите така, че ние не можем да разберем кое е правилното, несигурни сме, не знаем вече какво да мислим, чувстваме се объркани, какво да правим? Не можете ли да ни кажете всичко наготово, защо ни тормозите да мислим, защо трябва за си губим времето в търсене, та нали всичко по този въпрос отдавна се знае, защо го криете от нас?! И така нататък, все в този дух. Аз пък повтарям, че ето, това е хубаво, че не знаят какво да мислят, че се чувстват объркани, значи остава само да се погрижат и да почнат да поставят всяко нещо на неговото място, сиреч, да почнат да въвеждат ред в мислите и в представите си. Също така по философските теми и проблеми има нещо, което още повече усложнява задачата: отначало всеки си има някакви най-повърхностни представи, които си го задоволяват, той не чувства потребност да ги постави тия свои представи пред осмисляне, това, което е чул или "си го знае", му се вижда напълно достатъчно, какво тук повече има да се усложнява и мисли?!
Да, ама ето аз обикновено почвам с това, че нашите предварителни представи по тази или онзи въпрос са обикновено съвсем недостатъчни и незадоволителни, че с тях не бива да се задоволяваме, че точно тях трябва да ги поставим под въпрос, та да съзрем недостатъчността им, щото ако продължим безкрайно да се въртим в кръга на тия предварителни повърхностни представи, то никакъв напредък няма да постигнем, никаква промяна в съзнанията ни няма да настъпи. А тия вкоренени представи, ако се поставят на внимателно преосмисляне и преценка, ще се открие, че те са съвсем подвеждащи, че те по-скоро скриват, а не разкриват или пък да решават проблема. И сами виждате, че работата неимоверно се обърква и "разваля", настъпва въпросната несигурност, в която всичко е възможно, а тя плаши. Учениците пък са привикнали немислещо да разказват какво пише в учебниците, това за тях е по-лесното, нищо че в него няма кой знае какъв смисъл; т.н. "разказвателни предмети" - много учители без замисляне тъкмо така наричат предмета си, показвайки колко далеч от същината на работата се намират! - са много вредни, щото именно въпросното "разказване" и "преразказване" убива всичко творческо, потиска всеки творчески импулс, води до обезсмислянето на всичко; всяко нещо, което учениците разказват буквално, би следвало да бъде поставено под въпрос, би трябвало да се възприеме като подозрително откъм истинност; да, ама не, това изобщо не се прави, обсъждания обикновено липсват, то самата настройка към обсъждане липсва, щото тук се задоволяват с повтаряне на онова, което "си се знае", какво тук има да се мисли и търси?!
Както и да е, виждате, ситуациите са доста различни. Аз искам тук вече да спра с принципното описание на въпросната познавателна ситуация, с това какви са факторите за пораждането на един жив процес на търсене и на обсъждане, щото това е безкрайна тема, а ми се ще да премина към представяне на конкретни казуси, каквато, прочее, ми беше първоначалната цел. Но да завърша все пак подетото, а именно да кажа поне това: всяка тема по философия, в моето представяне, става "безкрайна", тя вече няма как да бъде "изчерпана", по нея може да се разговаря отново и отново, безброй пъти, и всеки път може да бъде постигнато нещо ново, нещо неочаквано, нещо, което тепърва ще се роди в душите ни, ето това е истински същественото, без него всичко се обезсмисля. Наново и наново можем да се връщаме към тия теми, винаги може те да бъдат поставяни по нов начин, по въпросите няма "окончателни решения", няма "еднозначни отговори", задоволяващи всички без изключение, винаги можем да се съмняваме и да преразглеждаме вече постигнатото, то винаги може да започне да ни изглежда в друга светлина и пр. И ето, за жалост, оказва се, че в такава една благодатна ситуация учениците обикновено се чувстват крайно нещастни: е, какво изобщо научихме по тази тема, господине, май нищичко не научихме, май вече нищо не знаем, май сме изцяло объркани, радвайте се сега, щото ний вече сме съвсем неуверени и съвсем не знаем какво да мислим! И ми казват съвсем откровено: ний май нищичко и не научаваме по вашите предмети, господине, ний сякаш нищичко и не знаем, защо така, защо ти тормозите толкова, искаме да знаем, искаме да сме сигурни каква е истината! И когато на тия прочувствени думи аз отвърна най-нагло ето това: "Ами какво толкова, като искате да узнаете и да знаете, търсете, мислете, опитвайте, работете, всичко можете да постигнете, но то трябва да си е ваше собствено постижение и завоевание, защо мен питате какво следва да мислите?!", тогава някои ученици съвсем побесняват и почват да се държат ето как: "Ами видите ли го какво прави пък тоя, на нищо не ни учи, ами се издевателства с нас, господине, не ставате вий за учител, не сте като нашите госпожи, които всичко ни казват и ни помагат, а Вие само се издевателствате над нас, няма ли най-сетне да спрете, да се откажете от приумиците си?!". Е, някои класове, в които тия настроения станат поголовни, в такива класове възмутените ученици сядат и почват да пишат прочувствени... жалби до началството, в които се оплакват, че преподавателя по философия бил много лош, и прочие, и так далее, а пък въпросните началства, както си му е редът, почват да се подмазват на страдащия и онеправдан народ, които, видите ли, е въстанал срещу "тиранина" и пр. Но това е отделна тема, за нея нека днес да не пиша.
Аз много мислих преди да почна този текст дали да не разкажа всичко на видео, там ще ми е по-леко, но пък има една опасност: както тук текстът може да стане много дълъг и "нечетивен", там пък видеото може да стане прекалено дълго, а кой ли пък ще ти слуша едно видео, съдържащо, да речем, 60 минутните словесни "излияния" на един побъркан даскал? Както и да е, очертава се да не мога да завърша и този свой текст, пък и почна да ми писва писането, ето, ще се опитам да синтезирам нещичко важно, та да не останете хептен без нищо ако изобщо сте почнали да четете тия мои утринни писаници - и сте стигнали дори чак дотук.
Ще дам един пример, за да завърша писанието си. Този пример е от предмета "Етика и право", който в моето разбиране се е превърнал в предмет "Въведение във философията на правото, политиката и държавата". Щото думата "право" е много широка и необятна, затуй аз казвам на учениците, че няма как да учим право, а ще се задоволим с търсене най-вече на смисъла на правото, на човешкия смисъл на правото - което съвсем не е малко. Ето обаче каква е ситуацията тука, има много интересни неща, не зная дали ще успея да ви ги съобщя.
Аз имам свое помагало по този предмет, което съм го нарекъл УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, то има подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството", но всъщност е тъкмо въведение във философията на правото, политиката и държавата. Този предмет, както увещавам учениците си, може да им помогне да станат по-пълноценни личности, разбиращи своята ситуация, а също така да станат и добри граждани - щото България има нужда от такива, нали така? Няма да учим нещо, което няма отношение към живота, е ще търсим най-вече онова, което има директно отношение към живота, достоен за съвременен човек. Главното е това: как да постигна успех, как да се реализирам като пълноценна личност, как да стана богат - защо не?! Тия неща са вълнуващи, нима не е така? Учениците обикновено в началото ме гледат така, както вол гледа, да речем... водопад; чудят ми се на акъла, пак тоя ще усложнява нещата, вместо да ни преподава, явно наистина много го мързи да преподава този човек, няма как да е иначе, нас той не може да ни излъже, ний тези неща ги разбираме?! Между другото, имам свои ученици, които са ми казвали следното като са ме срещали доста години след завършването си, ще го споделя, щото това са мои триумфални моменти, свързани с работата, която върша: господин Грънчаров, минаха много години, но аз искам да Ви благодаря, наученото от Вашата книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА промени живота ми, тази книга оказа ми огромно въздействие, смятам, че каквото съм постигнал, съм го постигнал и заради идеите, които научих благодарение на нея, благодаря Ви! Както и да е, написах това, първо, щото е истина, второ, защото ми се ще да сръчкам малко и да извадя от летаргията завистливците и мърморковците.
Да, ама в днешно време младите съвсем не четат, не само по философия не четат, а и изобщо. Аз съм сложил с оглед на този факт кратък вариант на книгата ми (за ученици, щото по-дългият е за студенти) в интернет, а пък понеже администрацията ми забрани да преподавам по нея, ми се наложи да подаря на всеки клас поне по екземпляр от книжното издание, в същото време в библиотеката съм оставил още екземпляри, но най-вече всеки може да си чете от интернет, стига да му се дочете. При това аз изобщо не изпитвам да ми разказват какво са прочели и пр., не, просто ги питам има ли нещо важно от темата, което да ги е впечатлило, по което да се помислили повече, могат ли да опитат да го кажат кратичко, както са го разбрали, по свой си начин, и то така, че всички ние да научим нещо интересно и важно. Казвам това и почвам да чакам - защото аз при това, за да ги объркам още повече, съм им казал, че не аз решавам кой кога да бъде изпитан, а разчитам на това, че всеки сам ще намери най-подходящия момент да се изяви, сам да каже, че иска да говори, т.е. залагам на принципа на свободния избор и на доброволността. Чакам някой да дръзне да каже каквото е разбрал, но обикновено всички мълчат. По едно време им бях казал, че за мен са достатъчни да има поне 4-5 "доброволци", които желаят да водим обсъждането, а пък останалите спокойно и без страхове, че ще бъдат изпитани, само да слушат (е, могат да задават и въпроси, могат и да се изказват, стига нещо главата им да роди, което си заслужава да бъде казано), та бях им казал това, но се оказа, че то не проработи, учениците не можаха да се споразумеят кои да са тия "доброволни жертви за изпитване", накрая всичко се върна на изходното положение: обикновено няма подготвени, аз чакам, пък в един момент ми се налага да питам този или онзи, но тогава обикновено се случва да пиша двойки. Положението е тежко. Аз упорито чакам, докато чакам обаче подпитвам това и онова, задавам поредици от "изнервящи въпроси", казва и туй-онуй, което ми хрумва в момента, с оглед да не ни тормози чак толкова пълното мълчание.
Ето за мен тия моменти са доста благодатни, тогава именно успявам да им кажа най-вече онова, което във въпросната ситуация е родила душата ми, щото, съгласете се, в такава ситуация духът се налага да работи все пак интензивно - и понякога ражда какво ли не. Изобщо не ме вълнува това кой какво щял бил да научи, щото това си е негов проблем. Кой кога ще се изяви и ще си получи оценките, мен лично също не ме вълнува изобщо: всеки добре знае, че в течение на срока поне два пъти (може и повече, но не по-малко), всеки ученик трябва да си получи що-годе достойни оценки, ако нищо не направи в двете половинки на срока, в края на всяка половинка ще получи "служебна двойка", щото безброй пъти е бил приканян да прояви инициатива и активност, но той е предпочел да си замълчи. Който обаче в така и така сложилата се ситуация проявява активност, опитва се да казва как той разбира нещата, който търси, помага за изясняването на въпросите, който е активен, който не е мълчащ дремлю, на такива аз пиша най-великодушно високи оценки. Е, някой като получат оценката, млъкват и дълго мълчат, но забелязвам, че вече има ученици, което всеки час слушат най-внимателно моите "излияния" и на моменти се включват с най-уместни изказвания. На мен това ми стига. Повече не може да се желае. Не трябва да сме максималисти.
И ето, оня ден влизам в един клас, с тях имаме 8-ми час късно вечерта, представяте ли се какво е да си имал преди това 7 всякакви часове, а накрая като капак, когато си съвсем изморен, да имаш "за десерт" не друго, а философия! Учениците наистина са изморени. Трябва да сме човеци и да разбираме проблема на другия. Да се издевателстваме над него не е човешко. И ето, понеже в този клас нещата не вървяха (много ученици късно вечерта си измисляха предлози да бъдат пуснати - щото да не изпуснат влака и пр.!), оказа се, че в този момент, когато идва края на първата половина от срока, т.е. когато всеки вече трябва да има поне една оценка (ако няма, ще се наложи да му бъде писана служебна двойка), ето, явиха се няколко ученика, желаещи да се изкажат. Получи се обаче чудесен час. Учениците бяха схванали същината на ситуацията и се бяха подготвили, всеки по някакъв проблем, бяха чели, всеки каза нещо най-важно. Темата беше странна, в моя дух формулирана: "Как пазарът поражда един превъзходен ред?", развил съм темата в помагалото в светлината на идеите на Фр. А. фон Хайек. Ето и някои от въпросите в тази тема, които също така са доста "глупави": 1.) Защо ролята на пазара е незаменима? 2.) Защо това, което правим, показва колко ние самите струваме? 3.) Как пазарът поставя всеки на мястото му? 4.) Как да стана богат? и пр. Това според мен са чудесни въпроси за обсъждане с оглед да се схване точния смисъл на пазара - щото все пак ние се опитваме да живеем в едно свободно пазарно общество, как тогава да допуснем да не разбираме каква е същинската роля на пазара? При това понеже съм гаден, формулирам и такъв провокационен въпрос: А вие лично, собствено, привърженици ли сте на пазарния ("капиталистическия") начин на регулация на отношенията на хората в обществото - или сте привърженик на някакви "некапиталистически" начини на по-ефективна регулация?
Питам това и почвам да чакам. След всяко изказване на ученик аз вкратце давам възможност за дискусия; нашите ученици много обичат дискусиите, падат си по тях, но обикновено им е трудно да се изказват; обикновено предимно поддакват, но и това не е малко, щото се стараят да осмислят нещата, да си изработват позиция. Та в този клас наистина се получи чудесна дискусия, с мое участие, разбира се, щото ако аз млъкна, дискусиите обикновено се отклоняват в странични, недотам съществени проблеми. Но този път ми достави удоволствие това, че обсъждахме нещата таман по същината на проблемите. Стана истинско чудо, великолепно беше! Аз в такива моменти имам обичай да се вдъхновявам, страшно приятно ми става, а като се вдъхновя, успявам да кажа неща, които иначе никога не биха се появили в съзнанието ми: вдъхновението е онова, което ражда истинските мисли и идеи, истински важните и съществени изводи, положения и пр. Ето че сега страшно съжалявам, че няма запис на този разговор, ако го имаше, щеше наистина да бъде шедьовър, с огромен познавателен и дори евристичен смисъл. Да носят вината за погубването на този разговор ония ръководни фактори, които имаха добрината да забранят видеозаписите на часове! Моята теза обаче е следната: живото, свързаното с проблемите на самия живот образование и обучение на младите никога не бива да бъде жертвано в угода на капризите на разните там "ръководни фактори". Това е аксиома. Който отстъпи от нея вече не е полезен на учениците си, такъв изневерява на мисията си на учител - и сам се превръща в чужд на идеята на образованието администратор, който само вреди, вместо да помага.
Разбира се, най-вълнуващи мисли бяха казани от самите ученици за това как се става богат, та нали това е темата, по която мисли най-интензивно всяко българско сърце (или поне глава)! Аз не мога да възпроизведа тук текстово този чудесен диалог, който се получи там, бих могъл да опитам, но това изисква много време и настроение, щото такива текстове са сложни - ако искаме да постигнем оная живост, която имахме в непосредствения разговор, който, за жалост, беше погубен заради ината на разните му там "ръководни фактори" на образователната институция. Прочее, заради тия видеозаписи моя милост беше дадена на... Комисия за защита на детето, апропо, имам чувството, че заради резултатите от тази проверка на въпросната Комисия (които резултати се крият от мен, аз още не знам какво Комисията е констатирала, нищо че си разговарях с тях близо два часа - при тяхното "разследване", на което аз бях един вид обявен за нещо като "престъпник"!), та имам чувството, че заради тия тайнствени резултати въпросните "ръководни фактори" ми подготвят тия дни поредното... уволнение, което нищо чудно пак да излезе доста злополучно, щото на някои хора явно не им омръзна да се занимават предимно с... "устройването на кафкиански сценки", да се изразя така, щото иначе, ако кажа директно самата дума, дето ми е на акъла, нищо чудно да ме дадат и на съд!
Ще опитам да допълня този текст с видеопродължение, т.е. под формата на видео да го довърша, като опитам да разкажа какво именно се случи, тъй като вече, признавам си, не ми се пише, писна ми да пиша и тази сутрин. Ще видим какво ще стане, но не пречи да опитаме. Хайде, чао, хубав неделен ден - бъдете здрави!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар