Вече знаете всички тази тъжна история, но мен ме интересува не толкова историята, а начина, по който тя беше преставяна и тълкувана в медиите; защото тълкуването показва доколко разбираме смисъла на случилото се, доколко умеем да си правим длъжните поуки от него. А в резюме историята е: глутница кучета нападна и наръфа, нахапа, кажи-речи направо разкъса професор! И професорът, след като лекарите се опитаха да го спасят, в края на краищата почина; Бог да го прости! Нелепа гибел! Сега научаваме, че професорът бил знаменитост, работил бил в Световна банка, в Държавния департамент на САЩ и къде ли не още, ама на, имал тази зла участ: да се върне в родината си и да умре по този крайно нелеп начин - благодарение на вилнеещи в столицата кучета да отиде в гроба!
Тия дни попаднах на едно телевизионно предаване и скъпоплатен знаменит водещ, без да се усети, рече ето така: "Историята, в която кучета ухапаха професор!". Не знам дали схващате, но, така представена, историята съдържа и известен комичен ефект с абсурдистки привкус: какво като е професор нахапаният, той, преди да е професор, е човек; че е професор е подробност, същественото е че е човек. Ако не беше професор хапаният, тогава нима нямаше да се шуми толкова от медиите?! Простете, но това е извратено: да казваш, да пишеш "Кучета ухапаха, нахапаха, наръфаха или както и да е там професор!". Човек са ухапали кучетата, щото ще излезе иначе, че софийските бродещи кучета имат някакъв специален пиетет към професори, към хора с академични титли; защо ли са толкова зли пустите му кучета към професорите, към дейците на науката, нима не е любопитно да се узнае ето това? За какво тия глутници кучета имат, тъй да се рече, зъб на дейците на българската, пък и, както научаваме, на световната наука?
На мен лично ми се чини, че кучетата изобщо не се интересуват какъв е този, комуто налитат да го хапят, не се интересуват от образователния му ценз, от професионалната му кариера, от статуса му в обществото и прочие, ама на, ето, водещите български журналисти и медиите изобщо много се впечатлиха от това, че ухапаният, представяте ли си, бил професор. А ако не беше професор, излиза по тая перверзна парвенюшка логика, нямаше и да има нищо възмутително, така ли? Ако беше обикновен, неакадемичен и неизтъкнат човек, кучетата да му ядат, както се казва, главата, ала учена ли е тази глава, кучетата изобщо не бива да я ядат, нали правилно разсъждавам, Бареков, какво ще кажеш, сфащаш ли изобщо защо така пиша?
Прочее, в реда на този тип мисли не мога да пропусна да направя и следното заключение: а представяте ли ако покойният професор беше се спуснал да хапе кучетата, а не те него, представяте ли си каква велика медийна сензация щеше да бъде, а, Бареков? Сюблимна, нали? За жалост обаче професорите нямат тая наклонност да хапят кучета, колко тъжно за медиите е това, нали?
ОК, спирам. Не бива да се шегува човек с трагедията. Прочее, аз в момента съм в болница; една сутрин към 7 часа рекох да се поразходя покрай болницата на чист въздух: цяла нощ съквартирантите ми в стаята бяхя хъркали, с извинение, и... пърдели както именно подобава да хърка и да пърди типичният българин, та не бях мигнал, ето защо почувствах в ранните зори насъщна потребност да се поразходя на чист въздух. Непосредствено до болницата има празно, занемарено място, руснаците имат хубава дума за обозначаване на такава територия, наричат я "пустир", пустуш. И сред него има дръвчета и пътеки. Рекох да завия натам, щото е зеленко и приятно сега в ранната пролет, но едва направил няколко крачки в пустиря и с ужас установих, че това място е леговище на бродещи пловдивски кучета: изведнъж поне 10-тина сънени кучешки глави се вдигнаха из тревата като направих първите крачки! А едно зло куче даже се хвърли насреща ми! Другите, неизвестно защо, не помръднаха. Почнах да търся тояга, ама къде ти, добре че кучето беше сънено, полая, полая, пък се върна да си доспи. Никога не тръгвайте да бягате като ви се нахвърлят кучета, ами стойте на едно място! Видят ли че господарят на природата стои неподвижен на едно място, кучетата се респектират, но тръгне ли да бяга, край, свършено е с него. Изглежда фаталната грешка на американския български професор, нахапан от кучета в София, е била тази - с което, горкият, и плати с живота си!
Тъй че никой не е застрахован, че няма да го ухапят некоя сутрин кучета. Те, кучетата, запомнете от мен това, не се интересуват много-много каква по социален и културен статус е предполагаемата жертва; кучетата могат да ухапят всеки, не подбират. На мен лично ми се иска бродещите кучета да се нахвърлят някога лично на Бойко Борисов или на заместничката му Фандъкова и хубаво тях да нахапят, ето това ще бъде сюблимно, нали! Щото, всъщност, за жертвите на бродещите кучета в София са виновни кметовете, не някой друг, не кучетата са виновни, а кметовете, пък дори и да са бабаити като Бойко; он, нали помните, или забравихте вече, беше софийския кмет?! Е, верно, никаква работа не свърши като такъв, да не говорим за това пък да е решил проблема с бродещите кучета, но барем дава хубави интервюта пред репортерките! Толкова хубави, че цял един народ го възлюби неудържимо, е ето, он вече ще оправя не софийските кучета, а целокупната българска народна природопопулация. Вятър работа, ще я оправи колкото оправи софийските кучета де! Та него нека да загащят някъде кучетата, него да нахапят, ще е съвсем заслужено, наглецът му с наглец!
Май се отклоних, но нищо. Мисълта ми беше, че в страната ни вече съществува някаква ясно изразена сюрреалистична, направо абсурдистка обстановка, от която Кафка би се впечатлил най-силно. На мен ми е трудно да изразя тоя пълзящ медиен, пък и цялостен жизнен абсурдизъм, дето се стеле сред нацията ни. Той се съдържа ето в тия простички думи: "Глутница кучета ухапаха и разкъсаха професор!" Лудешка работа, да говориш че е професор ухапаният, простете, е извратено; само нравствен урод може да говори или пише така. Ухапаният, прочее, преди да е професор, е човек, как е възможно да сме извратени дотам, че да не схващаме абсурда като говорим и пишем: кучета нахапаха и разкъсаха професор!
Преди време, ако си спомняте, в едно село англичанка намери гибелта си: купила си била къща там, ала бродещи кучета се нахвърлили върху нея, не просто са я ухапали или нахапали, ами направо си я изядоха, изглозгаха кокалите й, не помните ли за тази история? Цяла Англия с настръхнали коси слушаше страхотиите около тази несретна съдба на сънародничката си! Ама у нас ганювците не се впечатлиха или трогнаха особено, даже не престанаха да дъвчат кебапчетата си като слушаха телевизорите: да мре, щом е англичанка, кучетата да я ядат, ний сме патриоти, ако беше изядената българка, биваше да се трогнем, ама щом е англичанка, даже убаво са направили родните ни патриотични кучета; що дирят тия пусти англичани из родината ни?!
Такива ми ти работи. Усещате ли сега абсурдизма? Сега се трогват ганювците че нахапаният бил професор, а пък тогава не се трогнаха, че изядената от кучетата била англичанка! Просветва ли ви къде именно е извратеността, която аз дръзвам да обознача като абсурдистки патологичен абсурдизъм на късното посткомунистическо съзнание. Ама дали някой ме разбра, не знам, аз да кажа какво мисля, пък който както иска да разбира...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар