Америка е пазител и гарант на свободата и демокрацията по света

По едно много старо мое есе (виж: Какво за мен е Америка?), написано е преди повече от 5 години, през годините се е провела дълга и многопосочна дискусия (75 коментара); един човек ми обърна внимание върху нея, което пък ми даде възможност да открия едно, по моя преценка, интересно разсъждение (с позоваване и на Б.Ръсел) на коментиращ с име Стоян; решавам да му обърна специално внимание за да може да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето какво този човек пише там:

Разбира се, Америка е пазител и гарант на демократичните режими по света. Без нея, както правилно се изтъква, в света биха доминирали недемократични режими като Русия и Китай и мнозина от тези, които днес са против Америка, биха се видели в много по-голямо чудо.

От това обаче не следва, че всичко в Америка е достойно за възхищение и подражание. Картината е много по-диференцирана. Въпреки Платон няма идеални общества и всяко общество има силни и слаби страни. Демокрацията е най-доброто решение дотук, но ако се вгледаме, ще открием, че някои ОТДЕЛНИ, извадени от контекста елементи на други обществени устройства като аристократични системи, социализъм и т.н. сами по себе си са по-добри. Не и, разбира се, тези системи като цяло.

Друг въпрос е, че Америка в последните 50 години е деградирала в резултат на консуматизма и пазарния хедонизъм. Старите американци бяха хора от съвсем друго тесто. Именно те направиха Америка силна, но тях ги няма вече и упадъкът на страната е неудържим. (Бел. моя, А.Г. Моя милост чува откакто се помни тия приказки за "неудържимия упадък на Америка", а и добре зная, че така се е писало и говорило и дълго преди да се родя, а аз съм вече стар човек; тъй че, не мога да скрия, такива приказки съвсем не ме впечатляват; уж Америка е в "неудържим упадък", уж "гние" и "прогнива", а пък така съкровено желаната - от левичарите по цял свят - нейна кончина все не иде и не иде, напротив, Америка става все по-силна и богата.)

Интересни мисли за Америка не от кого да е, а от големия философ Бертран Ръсел (иначе, както е известно, политически левичар) от книгата му „Завоюването на щастието” от 1929.

Конкуренция

Ако попитате някого в Америка или пък който да било бизнесмен в Англия кое най-много му пречи да се наслаждава на съществуването, той ще каже “Борбата за оцеляване”.

Но с “борбата за оцеляване” те в действителност имат предвид борбата за успех. Когато хората се отдадат на тази борба, те не се страхуват, че утре няма да имат какво да закусят, а че няма да успеят да засенчат ближните си.

Ако американският бизнесмен трябва да стане по-щастлив, първо трябва да промени убежденията си. Докато не само желае успеха, но и с цялото си сърце и убеден, че човек е длъжен да преследва успеха и че човек, който не прави това, е достойно за съжаление същество, животът му ще остане прекалено концентриран и прекалено пълен със страхове, за да е щастлив.

Да вземем нещо просто като инвестициите. Почти всеки американец ще предпочете да вземе 8 процента от рискова, отколкото 4 процента от сигурна инвестиция. Резултатът е, че има честа загуба на пари и постоянно опасения и страхове. Аз обаче мисля, че от парите бих искал да добия свободно време и сигурност.

В Америка парите са приетият критерий за интелект. Човек, който печели много пари, е умен, който не печели, не е. А никой не иска да го смятат за глупак.

Коренът на бедите според мен е прекаленият акцент върху конкурентния успех като основен източник на щастие. Не отричам, че чувството на успех прави насладата от живота по-лесна. Да кажем художник, който е бил неизвестен през цялата си младост, вероятно би станал по-щастлив, ако талантът му бъде признат. Нито отричам, че до определена точка парите са в състояние да увеличат щастието, но отвъд тази точка мисля, че не. Това, което поддържам е, че успехът е само една от компонентите на щастието и че се купува прекалено скъпо, ако всички други компоненти се жертват, за да се добие успех.

Вярно е, че в Европа и други кръгове имат престиж. В някои страни има аристокрация, а в други на почит са интелектуалните професии.

Някой учен може или може и да не изкарва пари, но той със сигурност не е уважаван повече, ако печели, отколкото ако не печели. Никой не е изненадан да открие, че прочут генерал или адмирал е беден, дори бедността при тези обстоятелства сама по себе си е чест. Поради тези причини в Европа чисто монетарната конкуренция е ограничена до определени кръгове, и то може би не най-влиятелните и уважавани. В Америка е различно… Колкото до професорите там, те са наети слуги на бизнесмените и поради това са по-малко уважавани от колегите им в по-старите страни. Резултатът е, че в Америка ученият имитира бизнесмена и не представлява отделно съсловие като в Европа.

Още от много ранна възраст американските момчета чувстват, че единственото нещо, което има значение, е финансовият успех и не желаят да се занимават с никакво образование, лишено от парична стойност… В 18-ти век една от характеристиките на “джентълмена” е била да има вкус към литература, живопис и музика. Богатият човек днес е съвсем различен вид. Той никога не чете. Ако създава картинна галерия с идеята да увеличи славата си, той разчита на експерти да изберат картините… той е некултурен по отношение на изкуствата. Резултатът е, че не знае какво да прави със свободното си време.

Акцентът върху конкуренцията в модерния живот според мен е свързан с упадъка на цивилизационните стандарти, както трябва да се е случило в Рим в епохата след Август. Мъжете и жените сякаш са станали неспособни да се наслаждават на по-интелектуалните удоволствия.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.