Църквата ни, за жалост, отдавна не живее оня живот, който би следвало да живее

Снощи, както и подобава, бях на черква; в една черква в Пловдив отидох със семейството си. Първо с кола, после пеша: защото в огромния, многохиляден жилищен комплекс "Тракия", в който живея, няма православен храм; строят се две черкви, едната сякаш интензивно се строи, а другата е занемарена, само стени с железа стърчат години наред вече. Но не за това ми е думата сега. Искам просто да кажа впечатлението си от снощното богослужение - и да споделя възприятието си от случилото се там, в храма и около него.

Признавам си с болка на сърцето: разочарован съм крайно много. От всичко. Снощи отидох в друг храм, в който досега не бях посрещал Въскресението. Но това, което ще пиша за случилото се снощи в и около този храм се отнася и за предишни мои възприятия, свързани с други храмове; искам да кажа, че това не е изключение. За жалост, не е изключение.

Отидохме рано, към 11 часа. В храма постепенно се събираха хора. Стояха смирено и чакаха. В Храма цареше тишина. Много минути наред. Аз съм бил преди години в руски храм, в Петербург като студент, и съм чакал от 6 часа вечерта в храма (защото ако по-късно отидеш, милицията няма да те пусне), но във всичките тия часове на чакане там вярващият народ се молеше и пееше разни религиозни песнопения. А тук: пълна тишина. Не личи, че сме в храм, а сякаш чакаме на гара. Никой сякаш не се молеше, не си личеше, хората стояха, чакаха, прозяваха се, приказваха си. Тъжна работа.

Хората, както се оказа, просто чакаха да си запалят свещите от благодатния огън. Е, след доста чакане най-накрая завесите се размърдаха, появиха се двама свещеника, единият носеше горящите свещи, запалени с огъня, докаран чак от Йерусалим; и произнесе кратко слово, в който благоволи да ни съобщи, че лично светиня му, владиката Николай бил си направил труда да иде с правителствения самолет до Божия град, та да ни донесе огъня! Толкова, нищичко друго не каза, само това! А, и попът каза да си занесем огъня в домовете. Простете, но имах чувството, че съм на нещо като партийно или комсомолско събрание: делово, практично, без излишни емоции! Ние само за този огън ли сме дошли на църква?! Май само заради него...

Е, после народът почна да се бута та всеки да изпревари другите в паленето на своята свещ. Голямо бутане. Понеже всеки гледаше по-рано да се уреди с йерусалимски огън, тия, дето вече си бяха запалили свещта, притиснати от прииждащите, не можеха да се измъкнат от тълпата; някои протестираха да не се бутаме, сякаш бяхме на опашка за домати в ерата на зрелия социализъм. Вместо богомолците да стоят в шпалир и свещеникът да мине по средата, та всеки спокойно да може да си запали свещта, както казах, стана голямо стълпотворение около него, с бутането му, с протестите, какъвто си е обичаят у нас. Както и да е. Измъкнахме се от черквата и зачакахме свещеникът да обяви "Христос воскресе!".

Впечатлих се, че целият двор на черквата и цялата улица пред нея беше изпълнена с народ! Многолюдно множество, хубаво, така и трябва, християнски народ сме. Ръсеше слаб дъждец, сякаш самата природа плачеше; тя се вълнуваше, а хората?! Е, повечето от улицата първо не можеха да влязат в двора, второ, съвсем не можеха да се настроят с подобаващото настроение. Настроението, което витаеше във въздуха, беше, как да кажа, сякаш прозаично, не знам, може би аз не можах да усетя някакъв същински религиозен трепет; всичко се свеждаше сякаш до спазването на един ритуал, лишен от мистичния му смисъл. Това усещане се засили по-нататък.

Свещениците запяха някъде, сякаш вдън земя, уж имаше нещо като озвучителна техника, но съвсем слабо се чуваше богослужението. Е, по едно време чухме дългочаканото "Христос воскресе!", забиха камбаните, добре че забиха те, иначе повечето хора нямаше и да разберат, че вече е обявено Христовото възкресение, хората почнаха да се поздравяват, извадиха, както си му е реда, и да се чукнат с яйца. И после морето от хора се раздвижи и повечето занапираха към портата да излизат, да си заминават. Пак блъсканица, едни отвън напираха да влязат, а тия, дето бяхме в двора, напирахме да си вървим. Това трая може би 10-тина минути. Народът се пръсна по улиците със запалените свещи. Да, някои преди това спазиха обичая да обиколят черквата. Дворът на черквата скоро почти опустя. В храма се започна богослужението. Беше пълен, но това бяха не повече от една десета от хората, дошли тази вечер. Както и да е. А ето сега това, което най-много ме смути - и дори възмути.

Не мога да се сетя точно в кой момент, дали преди произнасянето думите "Христос воскресе!" или след тях, но няма особено значение това, свещеникът почна да чете едно суховато послание на Максим. Простете, но имах чувството, че четеше реч, писана едва ли не от Тодор Живков! Прелитаха покрай ушите ни думички и изрази като "движеща сила", "подем", "народът", "светлата вяра" и пр., както подобава, ала стилът на това писание не можа да трогне никой. Та питам: този ли е моментът свещеникът да чете официални суховати и скучни документи?! Толкова ли не можа да произнесе, от сърце обаче, едно кратко слово, една проповед, но от себе си, а не да повтаря думите на "началството"?!

Ето това най-много ме смути и възмути дори: признавам си, до този момент не съм срещнал наш, православен духовник, който да умее да произнася наистина прочувствено слово. Което говори много! Нашите свещеници в мнозинството си са се превърнали в нещо като държавни служители и чиновници, които рутинно, без патос, четат Божието слово, а и не умеят да проповядват така, че да завладеят духа на слушателите; което на мен ми говори ето това: те самите сякаш не са вдъхновени от една чиста вяра! Не е учудващо това при положение, че духовните водачи, владиците, са станали нещо като бизнесмени и дори мутри: изразът мутрополит съвсем не е случаен. Е, рибата се вмирисва от главата... страшно е ако обаче се окаже, че заразата вече е обхванала цялото тяло, цялата ни Църква! Имам чувството, че натам отиват работите, ако не са вече стигнали дотам отдавна. Страшна работа!

Та прочете отчето Максимовото послание, което никого не трогна от бързащата да си иде тълпа, изчете накрая целия списък на Синода, в който, знайно е, са все ченге до ченге, кое от кое по-голямо и по-безочливо, по тоя начин биде осквернен целия празник, а моя милост си тръгна с недобро, нерадостно чувство. Вярата и религията ни в техния същински смисъл вече май следва да ги търсим не в Храма, а в себе си, в своите сърца. Църквата ни, за жалост, отдавна не живее оня живот, който би следвало да живее. Всичко е станало церемонии без патос, една прозаична рутина. Вижте само как свещениците четат е нас Божието слово: четат без да им пука дали някой ще разбере какво казват. Некадърно четат повечето. Не умеят да проповядват. Казионно звучат. Така не бива. Да, лошо, лошо!

Това исках да ви кажа. Така възприех нещата, така мисля, така и написах всичко. Дано вината е в мен, дано съм се заблудил, надо не съм прав, но имам ужасното предчувствие, че съм твърде много прав...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.