И тоя път ни се размина, но с какво ли сме го заслужили?!

Много интересно нещо е човешката психика, изключително! Ето, не преставам да се дивя на случилото се - и най-вече на преживяното - през тази нощ. Много хора у нас са преживели това, което и аз преживях; вероятно някои значително повече са се вълнували, понеже са усетили земетресението по-силно. Или са усетили, че земята се тресе не веднъж (както аз), а няколко пъти. Сигурно е, че са се уплашили много по-силно, нормално е.

Да благодарим на Бога, че за момента, по сведенията, които имаме, няма жертви и сериозни разрушения! Е, никога няма гаранция, че лошото не предстои, т.е. няма как да сме сигурни, че няма да ни удари наистина страшно земетресение. Но дано и този път ни подмине!

Хубаво е обаче човек да знае, че имаме премиер, който който като птица-орлица постоянно бди над нас. Ето, оказва се, че той даже и не спи, а щом е усетил земетресението, веднага е намерил начин да даде едно ободрително нощно интервю, в което да каже какви грижи полага за нас. Блазе ни, че имаме такъв премиер, какво ли щяхме да правим в такъв момент без него? Ето какво бил казал:

Веднага след земетресението се свързах с дежурните сеизмолози. От спешния център 112 обобщават в момента цялата информация за състоянието в страната. Взели сме всички мерки да защитим населението.

Няма страшно щом имаме такъв премиер. Ама ето че като споменях за него и ми се развали текста. Съвсем за друго исках да пиша. Ще се опитам да продължа сякаш за Боко не е ставало дума. Искам да опитам да споделя своите усещания от тази нощ.

Някакви банални сънища са ме измъчвали преди да усетя земетресението. Когато се затресе, си рекох: ето, сбъдва ми се съня! А в съня съм сънувал ковчег и погребение. Представете си ужаса, когато такъв сън се прекъсва от усещане, че земята поддава и се клати! Разбира се, веднага рипнах. Домашните ми, съпруга и син, също усетиха земетресението, обменихме няколко думи, но съвсем не се поддадоха на моята паника и не станаха от леглата. Стоях няколко минути със щръкнали коси, не знаейки какво да предприема. В главата ми минаваха някакви мисли за това какво следва да се направи в такъв момент. Явно поне трябва да се облека добре, почвам да се обличам. Но скептицизма на моите хора ме кара да се разколебая. Чакайки поне 10-15 минути - време, в което, полуоблечен, гледам през прозорците какво правят другите хора, нищо не правят, само тук-там светват прозорци и пак гаснат - решавам да полегна.

И ето, оказа се, установявам това безусловно достоверно, че е абсолютно непоносимо очакването за нов трус; разбира се, безсмислено е да се опитвам да заспя. Всеки момент очакваш най-лошото: да рухне сградата или тялото ти да бъде разкъсано от падащи отломки от железобетонния панел. Вслушвам се с надежда в лоя на кучетата, знам, че животните предусещат тия неща; кучешният лай ту се усилва, ту намалява, и това не помага. Не, не може да се заспи. Дали да не взема най-нужното, да събудя моите хора и да слезем да прекараме остатъка от нощта в колата долу? Дали няма да съжалявам, че не съм го направил? А дали ако го направя няма да стана за смях пред хората, че единствен съм се паникьосал и съм отишъл навън? Ето такива глупави мисли се въртят в главата ми. Гледам навън, не, няма хора на улицата. Ами ако след няколко мига дойде истинския трус, който ще ни накара да потънем изцяло в бедствието, в истинското бедствие?

Коварна работа! Усещам, че сърцето ми - горкото ми болно сърце! - бие лудешки; а като лежа в готовност всеки миг да скоча, сякаш по-напрегнато ми е; дали да не стана? Решавам да стана, да се облека напълно, да подбера някои необходими вещи, да ги приготвя да чакат до вратата. Не се решавам да карам и моите хора да правят същото; като кажа нещо, те промърморват в просъница: "Ееее, ти пък не миряса тая нощ, остави ни да поспим!". Блазе им! Но усещам, че и те се въртят, едва ли могат да заспят, нищо че се опитват. Ставам и почвам да се приготвям. Като мисля коя ли вещ най-много ще ми е нужна и трябва да я взема, решавам: лаптопа. Разбира се, че лаптопа! Няма да взема да мъкна телевизора я?

Стоя и чакам тъмното пак да заскърцат стените. Всеки миг това може да се случи, интервящо е. Изнервящо е, че очакването е напразно, сякаш ако не беше напразно, щеше някак си да е по-добре. Ето какви глупави мисли ми се въртят в бедната глава. Не, нямам друг изход, ще пусна компютъра. Поглеждам часовника, някъде 3.30 часа е. Минал е един кошмарен половин час. Разбирам това като чета съобщение в един сайт, че първият трус е бил в 3 часа. Някак успокоително ми действа новината, че епицентърът не е наблизо до Пловдив. В следващия миг се сещам, че майка ми и брат ми живеят в Долна баня, значително по-близо до епицентъра. Почвам да се безпокоя за тях, напрежението ми стига дотам, че решавам да им звънна.

Майка също не спи и ми казва как се било усетило там. Слава Богу, не се е случило нещо лошо. Говорим си известно време, взаимно се успокояваме, а аз треперя при мисълта, че както си говорим може да се случи нов, вече наистина страшен трус! Пожелаваме си всичко добро и с думите "Бог да ни е на помощ!" се разделяме. Не, няма как да спя тепърва. Ровя се в интернет и решавам в един миг да пиша тоя текст. И почвам да го пиша. Това е. Дано денят да е значително по-спокоен и приятен за всички!

Пиша във Фейсбук, разговаряйки с една уплашена виртуална приятелка, ето това: И тоя път ни се размина, но с какво ли сме го заслужили?! Наистина трябва да се замислим, ето, природата ни щади, но опитваме ли се по някакъв начин да се отблагодарим за милостта на Този, която благоволява да ни я даде? Пишете думата "земетресение" и вижте снимките в Гугъл; страшно е!

Тъй че трябва да благодарим, че сме пощадени - сега-засега! А какво ни чака никой не може да предвиди. И в такива моменти наистина си струва да се замислим за нещата по един съвършено различен начин. Дреболиите, глупостите, които ни вълнуват всекидневно, да отстъпят място за истински важното. но къде ти: всяко чудо за ден-два-три и после пак потъваме в пошлите дребнавости. А не бива така...

Природата е истински великото, а ние, ние сме... буболечки. Прашинки. Изцяло сме под властта на природата. За миг може да ни размаже. Така, че и следа от нас да не остане. С нашите "велики" постижения: къщи, градове, резиденции, не знам си какво още. Никакви господари на природата не сме, а сме нейни деца, които трябва да се отнасят към нея с любов и послушание. А не с празна и куха горделивост, каквато, за жалост, си позволяваме. Наистина не бива така. Трябва да почитаме истинското - и да отвърнем лице от мнимото, от което така сме обладани...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...