Покрай епохалните дискусии около писанията на митологично-култовия "Тони Филипов, д-р" се запознах с интересен, сиреч, с мислещ и пишещ човек, носещ името "Васик". В един момент докторът, за да пресече дискусиите, въведе "модериране", сиреч, цензура, и дискусиите в оня сайт замряха. Тази сутрин намирам в един от блоговете си текст от Васик, който е изключително добър, направо шедьовър: наистина отдавна не бях чел нещо толкова смислено и дълбоко. Понеже текстът е дълъг, а знам, че в интернет прекалено дългите текстове сякаш не се четат, та ще го публикувам в поредица; ето сега началото, очаквайте продълженията:
Здравейте, Грънчаров!
Подарявам Ви един текст, можете да разполагате с него по собствена преценка.
Как се появи образът на Вуте? Докато изследвах онтологията на Тони д-р Филипов, образът на Вуте изплува като алтер его на Доктора. Филипов черпеше сили от Вуте и обратното. Те бяха образували симбиотична връзка и всеки от тях имаше полза от другия. Онтологията на Доктора беше всъщност онтологията на Вуте, защото Докторът не съществуваше извън и самостоятелно от Вуте.
Тони Филипов наистина е търговска марка, която е създадена да се продава, но същевременно той е квинтесенция и огледало на вутевщината. За да разберем Филипов, трябва да разберем откъде идва Вуте, а той има много общо с метастазиралата простащина от времето на социализма, която Грънчаров нарича комуноидния човек. Аз съм срещал този образ и преди, в книгата на Ал. Томов, който го нарича Античовека. Парадоксално е, пишеше Томов, че точно обществото, което искаше да изгради идеален и безгрешен човешки тип, роди Античовека.
Всички познаваме този демоничен образ, който не беше никак хумористичен като Бай Ганьо, а царуваше като деспот в подземните сфери на социализма в ролята на Балкантуристки келнер, барман на "Златните" или просто мошеник. За няколко десетилетия Античовекът напусна завинаги подземията и се изкачи по социалната стълбица, примъквайки със себе си и своя просташки език и стил. Тони Филипов напълно удовлетворяваше формата на евтиния вестник, който се продава по кафенета и автогари. Но тъй като Античовекът търсеше вече и своя отличителна идеология, той припозна Тони Филипов като същински идеолог и интелектуалец, макар че той е по-скоро карикатура на интелектуалец.
Големият проблем е нахлуването на Тони Филипов в Мрежата, която само преди няколко години се смяташе за запазена територия на същински образования и интелигентен човек. Маската на сатирата е заблуждаваща. Тони Филипов не е идеология или ценностна система, той е тяхното отрицание, или „Всички са маскари” (аз признавам, че в момента Филипов е особено сдържан в стрелите си към една нововъзникнала партия). Но отрицанието не може да е алтернатива.
Разказът за Вуте започва с послеслова към историята за Тони д-р Филипов:
Драги читателю!
Нашата история нямаше край, но дали имаше поука? Да, тя имаше твърде важна поука. Видяхме как Тони д-р Филипов преминаваше от един сън в друг и накрая се събуди там, където и когато не очакваше – някъде преди обмяната на лева и в бившето Яйце, бивш спортен салон, бивш параклис на университета. (В днешно време всичко е бивше, направо да се чудиш кое е настоящето.) Да беше чел Картезий, щеше да разбере кое е сън и кое не е, но вече няма значение, защото дойде краят на тази история. По-точно, не дойде, но просто така е в живота.
Поуката е, че човек невинаги е там, където си мисли, че е, а в някои случаи е дори там, за където си мисли, че в никакъв случай не е. Не Тони д-р Филипов е твой домакин, читателю, а обратното. Той е този, който влиза и ти гостува на монитора, разказва ти истории и се бори за твоето внимание. Той нахълтва при теб, както, да речем, Костов нахълта в клиничното отделение и свари там Роналдиньо в неудобно положение, по-точно това не беше самото футболно величие, а Златка. А когато Тони д-р Филипов се свести, попита Костов защо е дошъл и той му отговори накратко, че е дошъл да приватизира. И ако Тони д-р Филипов е твой гост, тогава нямаш ли право, читателю, да го попиташ какво прави и как се е сетил да намине насам? Нали това правят домакините като им дойде гост? Дано поуката ти хареса.
Този послепис не е за Вуте, защото Вуте не е в Мрежата в качеството си на читател, а той е дошъл тук да се бута с лакти и за други цели, които ще опишем по-натам.
(Очаквайте продължението)
Здравейте, Грънчаров!
Подарявам Ви един текст, можете да разполагате с него по собствена преценка.
Как се появи образът на Вуте? Докато изследвах онтологията на Тони д-р Филипов, образът на Вуте изплува като алтер его на Доктора. Филипов черпеше сили от Вуте и обратното. Те бяха образували симбиотична връзка и всеки от тях имаше полза от другия. Онтологията на Доктора беше всъщност онтологията на Вуте, защото Докторът не съществуваше извън и самостоятелно от Вуте.
Тони Филипов наистина е търговска марка, която е създадена да се продава, но същевременно той е квинтесенция и огледало на вутевщината. За да разберем Филипов, трябва да разберем откъде идва Вуте, а той има много общо с метастазиралата простащина от времето на социализма, която Грънчаров нарича комуноидния човек. Аз съм срещал този образ и преди, в книгата на Ал. Томов, който го нарича Античовека. Парадоксално е, пишеше Томов, че точно обществото, което искаше да изгради идеален и безгрешен човешки тип, роди Античовека.
Всички познаваме този демоничен образ, който не беше никак хумористичен като Бай Ганьо, а царуваше като деспот в подземните сфери на социализма в ролята на Балкантуристки келнер, барман на "Златните" или просто мошеник. За няколко десетилетия Античовекът напусна завинаги подземията и се изкачи по социалната стълбица, примъквайки със себе си и своя просташки език и стил. Тони Филипов напълно удовлетворяваше формата на евтиния вестник, който се продава по кафенета и автогари. Но тъй като Античовекът търсеше вече и своя отличителна идеология, той припозна Тони Филипов като същински идеолог и интелектуалец, макар че той е по-скоро карикатура на интелектуалец.
Големият проблем е нахлуването на Тони Филипов в Мрежата, която само преди няколко години се смяташе за запазена територия на същински образования и интелигентен човек. Маската на сатирата е заблуждаваща. Тони Филипов не е идеология или ценностна система, той е тяхното отрицание, или „Всички са маскари” (аз признавам, че в момента Филипов е особено сдържан в стрелите си към една нововъзникнала партия). Но отрицанието не може да е алтернатива.
Разказът за Вуте започва с послеслова към историята за Тони д-р Филипов:
Драги читателю!
Нашата история нямаше край, но дали имаше поука? Да, тя имаше твърде важна поука. Видяхме как Тони д-р Филипов преминаваше от един сън в друг и накрая се събуди там, където и когато не очакваше – някъде преди обмяната на лева и в бившето Яйце, бивш спортен салон, бивш параклис на университета. (В днешно време всичко е бивше, направо да се чудиш кое е настоящето.) Да беше чел Картезий, щеше да разбере кое е сън и кое не е, но вече няма значение, защото дойде краят на тази история. По-точно, не дойде, но просто така е в живота.
Поуката е, че човек невинаги е там, където си мисли, че е, а в някои случаи е дори там, за където си мисли, че в никакъв случай не е. Не Тони д-р Филипов е твой домакин, читателю, а обратното. Той е този, който влиза и ти гостува на монитора, разказва ти истории и се бори за твоето внимание. Той нахълтва при теб, както, да речем, Костов нахълта в клиничното отделение и свари там Роналдиньо в неудобно положение, по-точно това не беше самото футболно величие, а Златка. А когато Тони д-р Филипов се свести, попита Костов защо е дошъл и той му отговори накратко, че е дошъл да приватизира. И ако Тони д-р Филипов е твой гост, тогава нямаш ли право, читателю, да го попиташ какво прави и как се е сетил да намине насам? Нали това правят домакините като им дойде гост? Дано поуката ти хареса.
Този послепис не е за Вуте, защото Вуте не е в Мрежата в качеството си на читател, а той е дошъл тук да се бута с лакти и за други цели, които ще опишем по-натам.
(Очаквайте продължението)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.
Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар