За ползата от немисленето

Тази сутрин в текст на Иво Беров - виж Българският разговор - попадам на един откъслек от текст на Алеко Константинов, който, от нямане какво да правя, превръщам в нещо като "плакат", та да се види от повече хора и... отдалеко. Публикувам го във Фейсбук и в блога под ето това заглавие: Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни.... После добавям и ето този въпрос: А дали има надежда да се променим все някога? - ето в това е въпросът. Ех, как не ми се пише по тия теми, щото, признавам си, вече отдавна, тъй да се рече, съм се изписал вече!

Дошло е при мен, явно, пресищането. Много съм писал, много съм роптал, откакто се помня все това правя. А напредък никакъв. Нещата сякаш стават все по-лоши. Затъваме в някакво опасно тресавище на собственото си малодушие, от което лесно не се излиза - за сметка обаче на това така лесно се затъва още и още. Хем вече съвсем не ми се пише по тия "проблеми", хем нещо напира у мен, щото добре знам, че ако не го кажа аз, друг едва ли ще го каже; то това не е така само с мен, а с всеки пишещ. И ето, в един момент се сещам, че отдавна обещан текст, на когото дори съм измислил заглавието - За ползата от немисленето - и за вредата от мисленето - си стои още ненаписан. Няма мърдане сега, братко, запретвай ръкави и започвай.

Аз самият много съм писал из своите учебници, помагала и книги за това, че трябва да се мисли, че мислещият, както се казва, има ред предимства и даже "голямо превъзходство" спрямо немислещия. Да, обаче се оказва, че немислещите винаги са мнозинство, и то колосално мнозинство, кое е тогава това, което така силно ги привлича и привързва към немисленето? Сякаш инстинктивно стоят при него, а мисленето им се вижда не така привлекателно - дали е така, дали не бъркам нещо? Има някаква сякаш природна хитрост на... душата, която, с оглед на някакви свои по-дълбоки екзистенциални причини, при огромното мнозинство от хората, предпочита немисленето при мисленето. Или пък бъркам в предпоставките: не е вярно, че мнозинството от хората не мисли, че е немислещо, както прибързано го обявих. Може би мислят, ала мислят иначе? Та нали човекът, по дефиниция, все пак е "мислещо същество"?

Че има разните му там типове, стилове, начини и образци на мислене е факт, е безспорно. Колкото човека, толкова и оригинални "способи" (тая дума хич не я обичам, щото не е българска, ама много хора я обичат, ето, за да ги пародирам, я употребявам, независимо от отвращението си) на мислене имало. Че всеки си мисли както си иска и както може също е безспорно. Разбира се, всеки има безусловното право да мисли както си иска, според силите си. Никой не може да надскочи себе си в това отношение. Че мислим различно е благо, не беда. Разноезичието ни в тази област е същинска благодат. Именно затова е така заплетен въпросът за "правилното мислене", за истината, за верността на нашите представи и мисли. Темата е огромна и рискувам хептен да се разлея. И - олея. А трябва да се концентрирам, не да се разпилявам.

Т.н. "немислещи", изглежда мислят различно - да се спрем на това, какво ще кажете? Мислещите мислят по своему, както и подобава за мислещи, а немислещите "мислят" различно в сравнение с тях, както именно и подобава за немислещи. Как мисли немислещият - не е ли прекалено тъп тоя въпрос? И не е ли излишен един такъв въпрос? Не е ли съвсем излишна философска приумица?

Немислещият мисли по свой, различен от мислещия, начин. Хем не мисли, хем мисли. Или не мисли, а просто си представя нещата, ей-така, без мислене, а както у изглеждат, без вглюбяване в мисълта? Щото тя, мисълта, плаши. Тя, както се изрази навремето един кандидат-студент, не е "лъжица за всяка уста". Вярно, той го написа за философията, но то е все същото, щото философията е нещо като обител и дори "манастир" на мислещите, на опитващите се да мислят. Аз започвам своите сякаш безкрайни и крайно изморителни за учениците ми опуси за мисленето с ето този простичък въпрос: Удава ли ми се мисленето? Питайте мои ученици и ще ви кажат с усмивка, че им е втръснал тоя въпрос. На някои, изглежда, им се удава мисленето, на други - не толкова.

Изглежда има нещо като дарба за мислене, не може да няма талант в тая сфера, подобен, да речем, на дарбата и таланта да рисуваш, да пееш, да търчиш (ако става дума за някое спортно дарование). Не може да не е така, няма как ние всички еднакво да сме надарени в това отношение, щото ако е така, ако ни е дадено поравно, то това означава, че никому нищо не е дадено. Еднакво некадърни ще бъдем ако всички сме еднакво талантливи в сферата на мисълта. То е все същото. Талантът е отлика, различие. Да приемем, че има дарования в сферата на мисълта, на които се удава да мислят, а има и хора, лишени от особен талант в тази сфера, които следва да се примирят, както се казва, "с фактите". Нали никой не прави трагедия от това, че не може да пее - или да рисува? Да, обаче се оказва, че що се отнася до мисленето, всички се засягат, ако се появи само подозрението, че са съвсем некадърни в тази област. Защо ли е така?

Ясно защо: мисленето, изглежда, на всички е потребно. Но имат ли право някои мислещи - нали се уговорихме, че всички мислят, всеки както и доколкото може - да обявяват другояче мислещите за немислещи? Разбира се, не. И какво ще излезе: всички сме мислещи?! Или всички сме немислещи?! То едното и другото, ако ни приравнят, е все същото. Всички сме и мислещи, и немислещи. Всеки от нас има, изглежда, и мислеща, и немислеща "част". И тия две "части" на душата му се борят - коя да вземе властващо, господстващо положение. Дали загадката не може да се реши по този начин?

Че душата има две части, които се различават коренно в това отношение, е известно отдавна. Имаме и мислеща, и немислеща душа. Немислещата душа всъщност е чувстващата душа. Мислене и чувстване, както се твърди, са антагонисти, са несъвместими, с противоположна насоченост душевни сили. Аз тия неща най-внимателно съм ги изследвал в книгите и учебните си помагала. Цял живот се мъча да помагам на младите да започнат да мислят истински, да почувстват увереност в силите си в това отношение, е, вярно, малцина са тия, дето са ми признателни, а пък за мнозинството съм станал съвсем ненавистен. Казвам това, щото, макар че изглежда "лично", има съществено отношение към обсъжданите проблеми. Дано не забравя да се върна към тоя пункт на съответното място. Пък и да забравя, все тая. Всичко не може да се каже никога...

И така, "немислещи" всъщност са ония, които предпочитат, изхождайки от някакви свои основания, да чувстват, а не да мислят, сиреч, такива хора са по-скоро чувствителни, отколкото мислещи. Ето, оформят се два големи човешки типа: на чувстващите (немислещите) и на мислещите (по-безчувствените) хора. При едните водеща е мисълта, при другите - чувството. Респективно когато мисълта е водеща, чувството остава на по-заден план, а когато чувството е водещо, мисълта е подценена; тогава мисълта е ощетена и затова страда. Тъй че когато кажем, че има полза от немисленето (при немислещите, според тяхната гледна точка), сега вече се разбира по-добре какво се има предвид, а когато се каже, че мисленето за мислещите може и да е вредно, пак вече се подразбира защо е така.

Немислещите по съвършено друг път вървят към истината; прочее, за тях е интересна истина от съвсем друг род. Но не е ли истината под ведомството на мислещите, как така немислещите да си имат своя истина, а пък мислещите - своя?

Във философията се говори за "субективни истини", сиреч, за истини, постигани не чрез мислене, а чрез интуицията. Интуицията по-добре се свързва сякаш с чувстването, а не с мисленето, нищо че без интуиция и мисленето е съвсем безпомощно. Шопенхауер, примерно, уподобява понятийното мислене, или т.н. дискурсивно (разсъдъчно) мислене на ходене с патерици, докато "истинската истина", според него, се постига само интуитивно. И оня, който предпочете мисленето пред интуицията, е подобен на безумецът, който ще пожелае да си отреже краката, та да има възможност да ходи само с патерици.

Нещата явно се объркаха, това чувство имам. Някой ако съвсем нищо не разбира вече, да пита. Мисълта ми беше, че има два рода истини, постигани като се върви по два различни пътя. Примерно, изкуството ни дава истини от съвършено друг род, то е съвършено дръг път за постигане на истината, особен език, на който истината говори. Науката пък ни дава истини от съвсем друг род, т.е. научни истини. Философията си има свои философски истини, които се различават и от истините на науката, и от тези на изкуството; същото може да се каже и за религиозните истини. Всичките тия истини не бива да се смесват, щото настъпва невъобразим хаос. Примерно така правят ония, които, по глупави разсъдъчни съображения искат, да речем, да детронират от съзнанията някои най-възвишени религиозни истини - като си позволяват да стрелят по тях с халосни научни "патрони", сиреч, аргументи. Които, естествено, не хващат дикиш, са удар в празното - или скок в нищото. По-добре да бяха си мълчали ако поне малко искаха да разберат.

Тъй че, оказва се, съвсем не бива да подценяваме т.н. немислещи хора - особено ако ние самите сме мислещи, особено ако имаме тази претенция. Не подобава на мислещия да не мисли, т.е. да допуска груба грешка в мисленето. Мислещият трябва да отдаде на всяко нещо длъжното. Аз смятам, че мисленето на истински мислещият трябва да е великодушно мислене. Какво означава това е хубав въпрос, на който може да отговоря друг път. А сега нека всеки да се задоволи с интуицията си.

Но да не забравяме да направим ето този извод: т.н. немислещи, сиреч, "прости" хора, съвсем не са за прибързано подценяване, щото те олицетворяват един съвършено друг човешки културен тип. Щом стане дума за култури в тази област, в областта на мисленето-немисленето и чувстването-безчувствеността, работите съвсем се объркват и се иска много търпение за да бъдат разнищени, т.е. да се въведе известен ред в хаоса. Аз май успях да забъркам превъзходен хаос, какво ще кажете? Много ми е интересно какво ви е впечатлението за хаоса, който успях да забъркам дотук...

Нека обаче още нещичко да вметна в тази връзка. Нерафинираният човек, натуралният човек ("natura" на латински означава "природа" в противоположност на "cultura") е тъкмо природният, естествен човек - некултурният човек. Да не бързаме да го наричаме "простак", щото простотията може да се окаже, че е друг вид култура; а култура е всичко направено от човека, в противоположност на недокоснатото от човека, именно природното, натуралното. Значи натуралният човек е нещо като тотално "девствен" човек, той е дивак, щото природното в него блика с неподправена чистота.

Докато културният човек вече е "омърсил" същата тази природна и непосредствена чистота, ерго, културността е един вид израждане. Който е чел нещичко от Ницше напълно ще ме разбере какво имам предвид и защо така пиша. А който не е чел нищичко от Ницше и все пак иска да ме разбере, нека да се зачете - четенето не е чак толкова вредно както си мислят някои. Някои хитреци. Искат да разбират без да мислят, без също така и да четат. Прочее, относно хитростта в тази област си заслужава да се пише повечко, дано не забравя да обърна известно внимание и на този пункт на съответното място.

Ето че стигнахме до още един възлов момент. За да не забравя, нека акцентирам и на този момент още сега: даден тип хора искат да разбират без да си правят труда да мислят, следователно са големи хитреци. Хитрост, или поне претенция за хитрост е също така да смяташ, че можеш да мислиш без да си чел изобщо, щото когато четем, ние всъщност благодарение на други, по-напреднали от нас хора в тази сфера, сферата на мисленето, се приобщаваме към нещото, наречено мислене, един вид се "заразяваме" с него. А някои хора, изглежда, ги е страх да се заразят с мислене, защо ли? Не е случайно това, бъдете съвсем убедени, че вярно говоря в този случай. Ето затова не щат да четат, ето затова не щат да почнат да се замислят, защото даже инстинктивно се плашат да не би да загубят предимствата си, които им дава немисленето. Та именно тия хора значи се опитват да разбират без изобщо да мислят. Тук се налага едно много внимателно уточнение.

Всеки що-годе занимавал се с философия тук може да ме укори в невежество: разбиране и мислене не бива да се смесват. Има обаче нещо като антиномия (несъвместимост) между разбиране и обяснение, а не между разбиране и мислене. Разбира се, че мислещият, мислейки, стига до обяснения, чрез които да изрази мисълта си, но това не е задължително. Има необясними мисли, които, прочее, са най-ценните мисли. Обяснимото не е чак толкова привлекателно: необяснимото е онова, което истински и така силно мами. Мислещият е привлечен най-вече от необяснимото, а обясненията, които е постигнал, са обикновено крайно незадоволителни - стига пред себе си да имаме един истински мислещ човек, а не имитатор или фалшификатор.

Ето тук човек може ясно да разграничи истинските учени от псевдоучените. Псевдоученият се задоволява с обяснения и е безкрайно досаден с претенцията си, че всичко може да обясни. Това са именно т.н. "дървени философи". Докато истинският учен се вдъхновява от преследването на необяснимото - и съвсем не го задоволяват разните му там разсъдъчни и плоски обяснения. Обясненото изобщо не е вече интересно, истински интересно и мамещо е необясненото - и необяснимото. Но да се върнем при задачата си. И сред учителите на младежта има два основни типа: тия, дето всичко искат да обяснят и пре-по-дадат в "смлян" вид, и ония, които правят така, че учениците им да се вдъхновят в гонене на необяснимото, което е предпоставка да не бъде убит завинаги техния творчески порив. Правете си сами сметка кой от тия два типа е преобладаващ в нашите училища...

Какво излиза в такъв случай? Немислещите - опази Боже! - да не се окаже, че са един вид по-ценни хора от мислещите? Те търсят разбиране без мислене, значи витаят в пределите на интуицията, а интуицията е нещо крайно творческо, тя е вдъхновеността на гения, тя, не нещо друго, вдъхновява гения. Те търсят - стига изобщо да търсят де, щото има и нетърсещи сред тях; нетърсещите винаги са мнозинство, не търсещите! - един смисъл, който по принцип е недостижим чрез мислене (и обяснение), сиреч, за тях значение има един по начало по-богат смисъл. Ето че открихме нещо базисно: склонността към търсене е нещото, на което следва да се заложи, а ние, хората, сме два типа: търсещи и нетърсещи. А не немислещи и мислещи. Има ли изобщо и възможно ли и да има по принцип нетърсещи хора? Това е любопитен въпрос, нали?

Нека, следователно, не корим ония свои ученици, които не искат да учат, да четат, да мислят, които са отвратени от ученето, от четенето, от мисленето. Те просто може да търсят, да се привличат от нещо друго, а не от това, което им натрапваме. Да не ги корим, щото има голяма опасност гениите да са тъкмо сред тях. Като капак на всичко точно тия имат и други ценни качества: да речем, са по-смели. И по-свободолюбиви. Не се подчиняват току-така. И прочие. Някои качества вървят ръка за ръка, а други са несъвместими.

Ето, надявам се, сега ви се изясни по-плътно абсурдността на учителската мисия. И тук всеки сам вече може да си направи подобаващите изводи за това кой е добър и кой - лош учител. Щом типовете човеци, оттук и ученици са два, явно два са и типовете учители. Едните са досадни обяснители, а другите правят всичко за да насърчат творческия полет на учениците си. Е, тези последните са трън в очите на директори и инспектори, но това е съвсем друга тема. Май съвсем се отклоних. А може и да не съм се отклонил изобщо.

Е, и каква е в крайна сметка ползата от немисленето? И каква е вредата от мисленето? Дали ще мога да изведа крайните си изводи така, че всеки да ме разбере?

Темата, както, надявам се, се убедихте, е базкрайна. Цяла една философия се крие зад нея. Не е лесно да се каже всичко простичко, а трябва. Това е една благодатна тема. Ще се наложи да пиша още. А сега да се опитам все пак да изведа най-важните изводи кратичко - и достъпно. Достъпно и за мислещи, и за немислещи...

Мислещият човек, стига да е автентично мислещ, по-лесно ще се съгласи с абсурдните ми твърдения за неоспоримата вреда от мисленето. Но първо съм трябва да е почувствал, сиреч, преживял тази вреда - един вид в сърцето си, не в ума си. Умът е много коварно нещо, най-много трябва да се пазим от самонадеяния, горд ум. Или разсъдък. Или интелект. Три думи, обозначаващи едно и също нещо, една и съща душевна сила. Правете си сметка колко голяма е претенцията й. Ние, българите, наред с турците, си имаме още една дума: акъл. Още по-претенциозни сме в това отношение сякаш. Големи акъллии сме, няма що...

Вредата от мисленето е, че то е способно да ни откъсне от целостта на душата и да ни натика в една прекалено тясна сфера: сферата на разсъдъчното, на обяснимото, на скучноватите теории, на кухите абстракции, на самонадеяната и самозвана суха наука. Подобно мислене наистина е равностойно на израждане. И то неизбежно ражда чудовища. Пример: комунизмът е една такава изцяло разсъдъчна доктрина. Атомната бомба също е плод на такива разсъдъчни сметчици, които са застрашили в крайна сметка живота на планетата. А комунизмът пък съсипа живота на милиарди човешки същества. Този тип мислене - абстрактното, в сферата на общите неща, на общите приказки, на пределно едноизмерната наука - да речем, може да доведе до бесовщина от типа на т.н. "научен атеизъм". Негов плод е и "изкуството за народа", т.е. социалистически реализъм. И много други поразии е способно да нанесе на човека и живота му този тип едноизмерно чисто разсъдъчно мислене.

Негова противоотрова, при това съвсем жизненоустойчива, е близкото до живота немислене, сиреч, чувстването на нещата, откритостта на душата към тях с най-съкровеното ни: сърцето. Този жизнен човешки тип не обича да мисли, защото това и не му трябва особено. Това не значи, че такива хора са тъпи. Е, може да са "необразовани", стига особено образованието да е в корена си сгрешено, каквото е нашето. Но това не ги прави непременно "прости". Те проявяват някаква специфична хитрост на живота, която им дава ред предимства. Предполагам, тоя тип хора са и твърде щастливи, което не значи, че не страдат. Щастие без страдание е невъзможно. И така нататък.

Немислещият от неговия автентичен, бих казал даже образцов тип, е открит към нещата и живота, сиреч, към нещата от живота, с цялата си душа, той не залага само на една душевна сила, каквато е разсъдъка. Такъв човек е включил целия потенциал и ресурс на душата си към света и нещата от живота. Него не го задоволява претенциозната абстрактна, едноизмерна и учена истина, нему е нужна една многоизмерна, по-богата на смисъл истина. На това основание такива хора мислят по друг начин, аз бих си позволил да го нарека разумен начин. Да, разум и разсъдък не са едно и също нещо, това едва ли някога сте си го мислили; ето, сега ви се удаде сгоден случай да го научите.

Позволих си в горното да ви подведа малко; не много, а малко, а може би и много, зависи. Вие, ще се радвам ако е така, сами можете да го усетите. Не превъзнасям случайно немисленето - за сметка на мисленето. Всъщност, оказва се, че т.н. "немислене" е друг тип, ако не на мислене, то поне на търсене и постигане на истината. Друг тип жизнена философия. Ето, излиза, че има най-различни жизнени философии, философии на живота, човешки философии, философии според различните типове човек.

Ако пък вземем предвид, че разум не е просто разсъдък, а нещо много повече от това, то въпросите и тезите, които ви звучат, предполагам, крайно екстравагантно, ще си намерят вярното звучене. Явно има друг тип разумност в немисленето за разлика от мисленето. Дали е една-единствена разумността е крайно спорно; защо разумността на мисленето да е истинска, а пък всяка друга да не е? По различен начин можем да сме както мъдри, така и разумни. И в глупавостта си можем и сме твърде различни. Няма една-единствена и "образцова" глупавост, всеки си е оригинално глупав. И в това, което обикновено наричаме "глупост", си има своя разум и своята мъдрост. Вярно, макар и специфични, но си ги има. Дали да не напиша един ден есе на тема "За мъдростта на глупостта"?

Тия, дето в днешно време ги възприемаме като "олигофрени" или "дебили" (не природно, а културно олигофренни и дебилни!), не само си имат някаква жизнена достоверност, но и, да признаем, си имат своето очарование. Слава Богу, еднакви не можем и не бива да искаме да бъдем. Мъдростта на Твореца по този пункт е направо смайваща. И колосална, непостижима от никой ум.

Тъй че бива да искаме да го "поправяме". Нека всеки да бъде какъвто си иска, поемайки всички рискове за това. Какво има още да се умува по този въпрос?

(ЗАБЕЛЕЖКА: Във вързка с уводните думи към тоя текст се оказва, че той е незавършен; за да се "закръгли" се иска да се напише продължение. Живот и здраве да е тия дни ще се постарая да довърша започнатото. Ако такива теми изобщо някога могат да бъдат "довършени"...)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)