Не е право, не е правилно с човеци да се отнасяме безчовечно...

Попадам тази сутрин съвсем случайно на интересен и много изразителен текст под заглавие Учителят: между възмущението и страха, от 23 Март 2012, сиреч, сравнително е съвсем нов. Автор е Валери Видас, представен под черта като български учител и писател, преподаващ в Софийската професионална гимназия по електроника “Джон Атанасов”, а текстът е публикуван във в. Култура. Заслужава да се прочете, за да се вземе предвид и гледната точка на един друг учител; за мен лично, в светлината на моите история от последните дни - виж Щрихи от нерадостното битие на един учител и също Нравствен и психологически казус: урок по демокрация - този текст ми въздейства някак си, така да се каже, подкрепящо и ободряващо: не съм само аз "ненормалният", дето се измъчва от идиотщините по училищата, има и други...

Ето как започва статията, която ви препоръчвам да прочетете, ако все пак ви интересува темата за това какво по-точно става из българските училища и кои са техните вече съвсем нетърпими проблеми:

Да имах още две години учителски стаж, та в края на годината да се пенсионирам като Чудомировия герой, че да изрева с цяло гърло: “Това не е управление, това е хаос! Анархия! Оценка на способности няма! Справедливост няма! Няма уважение към персонала! Гаврят се с мене, с тебе, с него! Но няма да мълча вече! Няма да мълча!” Ама сбъдването на кристалната ми мечта поне засега се отлага.

Е, аз също се изоках, и то без да дочакам времето преди пенсия, и ето, имало глава да пати: у нас на тия, дето надигат глава и си позволяват лукса да мърморят, не дай си Боже пък да критикуват "инстанциите", няма как да не им бъде отмъстено - щото мътят водата, щото нарушават идилията на немисленето, на примиреността, на апатията. Тази атмосфера, която е нетърпима, предполага, че ако искаш да оцелееш, бидейки в тази система, ще трябва да мълчиш, да стискаш зъби, да търпиш, да не даваш израз какво ти е на сърцето, да понасяш безкрайно всякакви издевателства върху личността си, та белким се довлечеш, изтощен, един ден до пенсия; а най-добре е така да си обръгнал, че изобщо да не забелязваш, да не се впечатляваш от нелепостите; ако пък си роден негодник, разбира се, е най-добре; тогава няма да те мачкат, а ти ще мачкаш; ето това за някои е идеалът, а пък всичко друго да върви по дяволите. Особено такива демодирали понятия като достойнство, личност, човечност, свобода.

Като казах (написах) думата свобода, та се сетих: по време на последния ми спор с г-жа инспекторката по философия (забележете: по философия, не по нещо друго!) се оказа, че най-много я вбесяваше това, че думата "свобода" била непрекъснато на устата ми, а пък тя сумтеше злобно като си позволявах да я произнеса. То ние тъкмо и около това спорихме най-вече: за свободата на учителя и на учениците, за "границите" на "допустимата свобода". Свободата била хубаво нещо, ама да е свобода "в граници", според инструкциите и пр. "Спазвай инструкциите, господине, и си бъди колкото си искаш свободен!" - тази е есенцията на този тип бюрократично мислене. На такива да обясниш, че това, което става в училище, е най-фин духовен процес на общуване и взаимодействие на живи човешки същества е умряла работа. Та ето за тия мои "своеволия" да искам да съм свободен и да си позволявам лукса да се ползвам от свободата си явно ми се отмъщава сега.

Няма да повтарям какво точно ми се случва тия дни, щото вече писах за това; който се интересува, да види текстовете, стоещи зад горните линкове. Тия два почивни дни цари злокобно затишие, а от утре, разбира се, историята ще ескалира с невероятна сила. Прочее, до днес съм още в болнични, но се отказах от болничния лист и цяла седмица се наложи да работя: защото ако бях останал в болнични, като едното нищо щях да загубя всичките си часове! Става дума за ето това мародерство: аз съм болен, в болница, сиреч, съм паднал, е, още не съм съвсем издъхнал, но някои в това време без капчица неудобство вече са започнали да бъркат в джобовете ми. И за целта "спечелват" цели класове по най-простият начин: заместничката ми пише отгоре до долу петици и шестици, на фона на които "точковата система" на злобния Ангел Грънчаров изглежда като непоносим терор връз "учениковата личност". Учениците са подтикнати по тоя лешоядски начин да напишат жалба срещу мен, директорката ми "отнема" 4 класа и ги дава на хоноруван (-а) преподавател (-ка), а пък моя милост, поставен в такава невероятна ситуация, прави единственото, което ми е останало, та да спаси нещичко от престижа си: обявявам нещо като "референдум", заявявам и на останалите класове, че биха могли, ако искат, след демократично обсъждане, също да напишат жалба с искане да бъда сменен и заменен; щом за едни може, защо да не може и за другите, защо да не може за всички?!

Предизвикателството към системата е голямо, голям е и поетия от мен риск (та нали аз съм лошият, нали съм "стипца" в оценките, нали държа оценките да са заслужени, да са изкарани с труд, а не подарени: как тогава някой клас да ме иска?!); да видим какво ще стане. Аз вярвам, че дадени класове ще издържат нелекия нравствен и психологически тест, който им поставям. Но директорката следва оттук-нататък да се оправя с кашата, която сама забърка. Аз в тази история, държа да уточня, съм "жертвата"; е, вярно, аз съм една все пак своенравна жертва, която не се оставя току-така, опитва се да спаси останките от достойнството си, но както и да е; това са подробности. Та искам да кажа, че от утре ще протече една невероятна фиеста: да видим как ще ме захапе звярът, наречен "система на образованието", наречен "административен режим", наречен също "директорско всевластие"...

Вижте обаче как хуманно е устроено всичко у нас: учител или каквото там друго си, разболяваш се; първо държавата няма да ти изплати болничните и те оставят без всякакви средства за съществуване месеци наред! Намекът е: като си се разболял, драги, по-добре вземи, та умри! Я го виж ти, откъде-накъде ще ми "оздравява", ще се изправя на крака: мри, и толкоз, чиста работа! Ако сериозно и наистина си болен, явно трябва да умреш; откъде-накъде ще ми боледува, а пък после - оздравява! Ако е истинска болестта, от нея следва да се мре, туйто! И ето, втори месец тече от излизането ми в болнични, а няма никаква надежда да ми изплатят болничните. Чувам слухове, че някои хора и 5 месеца безрезултатно чакали обезщетенията си по болест. Така е. У Нашенско е така: мри, недей да се оплакваш! Стискай зъби и мълчи! Бойко Борисов няма да дойде и на теб да помогне да ти дадат "забавените плащания", той, милият, да не е Слънце, че да огрее навсякъде...

А на мен пък като капак, оздравял-неоздравял, при връщането на работа, както вече писах, ми устроиха "най-мило" посрещане: аз такива унижения за 30 годишна работа в "сферата на образованието" никога не съм преживявал! Никога! Още ми се струва, че сънувам нещо, че това не е възможно наистина да се е случило. Няма да престана да пиша за това, за да могат някои фактори да осъзнаят в един момент, че така с жив човек не се постъпва. Че така подло не може да се постъпва. Че такива мерзости са недопустими. Че е срамота така да се постъпва! А този начин на отношение към "персонала", види се, е започнал да става норма в някои ръководни среди. Ето какво имам предвид.

Когато дойде ново ръководство на едно училище, особено пък на голямо като нашето, като ПГЕЕ-Пловдив, това е крайно болезнен период. По принцип винаги, особено пък в административни системи като тази в нашите училища, при които директорът е всевластен, отношенията се уреждат така: първо, има една голяма група от най-близки подлизурковци, тия са най-облагодетелствани, те именно гледат директора с мили очи и ръкопляскат на всяка негова дума, благославяйки ума и мъдростта му. На второ място има хора, които по нравствени подбуди не правят така, не са ентусиазирани така в подмазването, пазят приличие; и това колко е голяма тази група зависи от това доколко директорът е склонен към тирания, доколко "колективът" се плаши от него.

Примерно, при предишния директор на нашето училище инж. Венелин Паунов, една широко скроена личност и също така изключителен мениджърски талант, човек можеше, без да жертва достойнството си, да си осигури нужния комфорт за нелеката работа, която по начало учителят върши или изпълнява. Но ситуацията при г-н Паунов беше уникална, рядко срещана, аз лично, за тия 30 години, в които съм работил по училища (от тях 7 в университет), не съм срещал на друго място такова виртуозно ръководство, при което човек може да си гледа спокойно работата, а пък разните му там глупости, битки за влияние, интриги, мерзости, подлизурства и пр. бяха сведени до поносимия минимум; как го правеше тоя човек, той си знае, аз такова чудо не бях срещал, признавам си го чистосърдечно, независимо какво може да ми струва това признание в "новите, променени условия". Но не ми пука, в крайна сметка човек за едната чест живее, за какво друго да живее?!

Наистина, да се управлява една такава общност като училище не е каруцарска работа, а иска талант, това е същинско, без преувеличение, изкуство, което малцина го постигат и умеят. Защото се работи с хора, и то не какви да е, ами две най-своенравни категории човеци: млади хора, неукрепнали личности, в чиито недра бушуват и се борят за надмощие, поради младостта им, какви ли не стихии, и учители, крайно крехки и раними духовни същества, обиждани и непризнавани отвсякъде, отдадени на една безкрайно тежка и фина работа, а също така живеещи със съзнанието за мисия, за нравствена кауза и пр.

За да покажа колко е деликатна мениджърската работа в тази сфера ще дам един пример (моят случай, с отнемането на тия 4 класа, е крещящ пример за недопустима мениджърска грешка, но има, за жалост, и много други). И тъй като ми се иска нашето славно училище да (о)стане в истинския смисъл една наистина модерна демократична общност, ето, позволявам си да кажа аз как виждам нещата, къде се допускат грешки, доколко, по мое виждане, тия грешки са опасни и недопустими. Апропо, даже и в най-диви и варварски времена, например, по времето на Сталин "партията" е призовавала към "критика" и "самокритика", ние сега в кой век живеем, та се плашим така от критиката, а, драги ми дами и господа?!

По принцип директорът, в нашата система на директорско всевластие, подобава само да бъде хвален, но ето, аз - нали и без това съм си "луд"?! - ще си позволя лукса да го критикувам, именно за грешките, които съзнавам, че могат да му изиграят крайно лош номер. И които няма как да нямат крайно вредно влияние върху институцията, която той, по едно стечение на обстоятелствата, ръководи (временно все пак, нали така?). Давам само един пример за недопустима грешка в отношението към "персонала"; всички живи хора допускаме грешки, предполагам, дори и директорите са хора, а не божества, нито пък оракули, ето защо не е чудно, че и те понякога грешат, нали така? Или аз само греша като си отварям устата за неща, за които следва да се мълчи? И не само говоря, ами дори и пиша, което е съвсем недопустимо. Но рискът си струва, а пък истината, а също и моралът, в крайна сметка са най-важното.

Ето примерът. Когато нов директор стана г-жа Стоянка Анастасова, тя за кратко време изпрати в "заслужен отдих" всички ония учители, които бяха навършили стаж за пенсиониране. По принцип, никой не оспорва, тия хора трябваше да се пенсионират; не може да се работи вечно. Да, но има и един деликатен момент: как да бъде направено това? Има си начин. Ето как обаче е постъпено с един преподавател, който е емблема на "ТЕТ-а", доайен на училището, знаменитият Жак Асса, страхотна личност, преподавател, човек от голям мащаб и пр., по всеобщото мнение на всички, които го познават. "Жива ходеща легенда" на училището го наричаха. Щастлив съм, че имах възможност години наред да работя и всекидневно да общувам с този човек.

Жак Асса и още неколцина други (примерно В.Паунов, И.Блянтов, г-жа Искрова и пр.) бяха нещо като най-здрави темели, върху които се крепеше имиджът на това знаменито училище, благодарение на които се носеше и още се носи неговата слава. Училището, подчертавам, не е сградата, а това са хората, които го правят училище, именно учениците и учителите, а сред тях, именно сред учителите, има някои най-заслужили и знаменити личности, които символизират самия дух на това "учреждение", квинтесенцията на неговата, бих си позволил да кажа, свръхчовешка ценност. Е, такъв човек по общото признание, примерно, беше г-н Жак Асса. И този човек, отдаден изцяло на това училище, в което е преминал живота му - той самият е живата му история, тъй като е работил в него още от основаването му, а училището тия дни навърши 50-години! - та значи, Жак Асса беше пенсиониран по крайно груб, недопустим начин. Ето как е станало.

Някъде в началото на септември е, новата директорка е директорка от няколко дена. Г-н Асса идва да провежда, доколкото ми е известно, поправителен изпит (при него все имаше ученици, и то немалко, на поправителни изпити, той беше особняк, който държеше учениците му да научат нещо!). Учениците го чакат за изпита, но на него му съобщават заповед на началството, че той няма да проведе този изпит, понеже вече е... пенсиониран! Представяте ли си? Схващате ли в какво е проблемът? Учениците чакат преподавателя си да ги изпитва, ала на него му казват: "Върви си, драги, друг ще ги изпита, ти вече не си нужен, ти си вече пенсионер!", е, питам, този ли е начинът?! Ето така именно е постъпено с г-н Жак Асса, в резултат на което той, разбираемо, е така обиден, че от оня момент вече не е стъпил в училището, което толкова обичаше! И на което си беше отдал целия живот! Грозна работа! Каква безчовечност?! Какво ще кажете, а? Горе-долу по същия начин е постъпено и с останалите пенсиониращи се...

Някой може да каже: какво толкова бе, той, Асса, е трябвало отдавна да бъде пенсиониран, е, пенсионирали го, голяма работа как го били пенсионирали?! Да, никой не спори за това, че е трябвало да бъде пенсиониран, но питам: този ли е начинът, такъв ли трябва да е начинът? Да го унизят най-безпардонно. Него, Жак Асса, да го изхвърлят като непотребен парцал! Давате ли си сметка как той се е почувствал?! Така тия неща не бива да стават. Щом така постъпиха със знаменития и уважаван Жак Асса, аз пък тогава какво отношение да очаквам?!

Иска се такт. Внимание. Деликатност. Човещинка малко се иска. Ние, учителите, за кой ли път ще го напиша, за едната чест живеем. За нищо друго: едничката чест ни стига! Постоянно сме обиждани, обществото се отнася към нашия труд с най-грозна неблагодарност. Ето, и началството сякаш ни смята, че сме нещо като... тухли, а не човеци. Срамно е така да се отнасят към нас. А пък да ни устройват такива мръснички номера вече ни идва съвсем нанагорно.

Повтарям, управлението на хора, да не говорим пък за такива "птици" като учителите, в истинския смисъл на думата "управление", е същинско изкуство. Прочее, самата дума показва: у-правление, коренът е право. А правото - това не е само законът; човекът има право с него да се отнасят като към човек. И това нещо се нарича морал. Не е право, не е правилно с човеци да се отнасяме безчовечно.

Това исках да кажа. Доста спонтанен стана тоя текст. Натежало ми е непоследък на душата, та затова така. Пък и това си е мой дневник, тъй че няма какво да съм толкова придирчив. Пиша си каквото ми е на сърцето. Та да ми олекне поне малко, ама едва ли...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.