Прочетох наскоро една забележителна и крайно полезна книга, която според мен трябва да се прочете не само от учителите и възпитателите на младите (това се разбира от само себе си), но и от техните родители; това е книгата със заглавие МИТЪТ ЗА ДИСЦИПЛИНАТА, написана от американеца Алфи Кон - и издадена от изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Нейно подзаглавие е От послушание към сътрудничество и то показва сърцевината на великолепната идея на тази наистина необходима книга. Моля, не се подвеждайте, не подхождайте в случая с предубеденост: представяната книга не е от рода на онези лековати конфекционни четива от сферата на т.н. "популярна практическа психология", които ви дават съвети "как безболезнено да решите проблема си"; тази книга е съвсем сериозно изследване на съществуващия нелек проблем, предлагащо чудесни идеи за решаването му - и подтикващо ви да започнете да ги предлагате сами, в процеса на непосредствения живот, опирайки се на порива си за творчество. В т.н. "сфера на образованието" нищо смислено не може да се роди без творчество, без вдъхновение. Щом на мен, човек, занимаващ се вече 30 години с образование и възпитание, книгата на моменти ми звучи като същинско откровение, понеже подкопава толкова много вкоренили се в съзнанията ни изцяло погрешни представи за това какво всъщност става в училище, представете си в такъв случай колко тя ще е полезна за по-младите колеги, които не са толкова навътре в тия проблеми и затова така съдбовно се нуждаят от изнамирането на собствен, при това работещ подход за решаването им.
Родителите пък, които често са изцяло безпомощни пред ужасно коварната ситуация с т.н. "недисциплинираност" на техните деца, убеден съм, като прочетат книгата, вече няма да се отчайват изобщо, защото ще повярват в собствените сили и шансове за справяне с проблема. Е, говоря за родители, които не са изпаднали в престъпно безразличие относно това какво става с децата им в училище, щото се самоуспокояват, че училището е нещо като "занималня", по повод на която те нямат особени задължения. Защото разковничето е в това, че не само трябва да възникне пълноценно сътрудничество между учители и ученици по решаването на общите им проблеми в класа, но същото сътрудничество е необходимо да възникне и между родители и учители, и между родители и деца - ако изобщо искаме да почнем да разплитаме кълбото, в което общите ни проблеми са се оплели. В тази наистина забележителна книга има не готови за прилагане "рецепти", а са описани съвършено нови и модерни подходи за отношение към младите, опирайки се на които възпитателите и родителите могат да се справят с всяка трудност, с всеки конфликт, с всяка мъчителна, изтощаваща силите ни ситуация.
Искаше ми се, за да ви провокирам да се позамислите над съществуващите проблеми, да извадя от книгата под формата на "цитати" няколко по-показателни, няколко особено забележителни момента; почнах да търся да подбирам сред подчертаните от мен в моя екземпляр места, ала се оказа, че ми е крайно трудно да подбера, защото особено значимите възлови моменти в тази книга са твърде много; в един момент реших да си поставя свръхзадачата да извлека ако не всички важни според мен места, то поне повечето, ала и това се оказа съвсем невъзможно! Затруднението ми се го биваше, което говори, че текстът е твърде богат на идеи, на смисъл, на разумност бих си позволил да река.
Сега решавам, че не е и необходимо: книгата на Алфи Кон е от ония редки книги, които не могат да бъдат представяни с "цитати", а човек трябва свободно да се потопи в нейната органика, та да се овладее от разпиляната в самата цялост на текста мисловност и смисловост. Другояче казано, ако човек реши да цитира, текстът е толкова концентриран, че трябва да цитира всичко, а понеже това е невъзможно, то изходът е един: моля, четете и ползвайте книгата, в нея ще намерите всичко, което ви е необходимо, особено ако сте учител, особено ако сте родител.
Е, ще се поровя още малко и ще ви подбера един-два момента, за да разберете за какво става дума; ето примерно няколко подбрани от мен показателни откъсчета:
... Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху учениците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това става често – вината рядко се търси в подхода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или пък учителите - за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Погледнете на какво приличат училищата!” надигат вой критиците в областта на образованието. „Трябва да…” засилим мерките – т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите за мениджмънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето за такива методи.
ххх
С това е свързано и търсенето на инструкции от рода на „Как да:…” „Кажете ми ако някой ученик направи еди-какво си, къде да застана, как да погледна и какво да кажа." Това е търсенето, благодарение на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за изпълнение рецепти са направо обидни за учителите, точно както и опитите да се създаде метод, „устойчив на учители” – т.е. който да върши работа независимо кой учител го прилага. Това са краткосрочни решения, инструменти за контрол, чиято цел в най-добрия случай е да се възпре лошото поведение, вместо по позитивен начин да се помогне на децата да станат добри хора.
ххх
След като повдигна тези въпроси относно съществуващите методи за поддържане на дисциплина и за самото понятие „дисциплина”, ще ви предложа алтернативен подход, осъществен в изключителните класни стаи, които посетих. Тази алтернатива не е нито рецепта, нито поредната техника за постигане на празноглаво подчинение. Тя изисква трансформация на класната стая, отказване от някои претенции за власт и преосмисляне на начина, по който дефинираме и възприемаме лошото поведение. Независимо от тези неща обаче - или по-скоро именно поради тях – вярвам, че е изключително практична. Тя всъщност може би е единственият начин да помогнем на децата да пораснат и да се превърнат в грижовни и отговорни възрастни.
ххх
Тезата ми е, че първите въпроси, които трябва да си зададем, са „От какво се нуждаят децата?" и след това „Как можем да задоволим тези нужди?”. Ако изходим оттук, ще стигнем до съвсем различни изводи, отколкото ако се запитаме: „Как да накарам децата да правят това, което искам?”
Тезата ми е, че начинът, по който се държат учениците в училище, е толкова силно продиктуван от това, което ги караме да учат, че трябва сериозно да се замислим дали има достатъчно основания да гледаме на мениджмънта на ученическия клас като на самостоятелно направление.
Твърдя, че желанието да накараме учениците да се държат „възпитано” странно напомня опитите да ги накараме да дават правилни отговори в час. Логиката на конструктивизма, че ударението върху правилните отговори не помага на децата да развият мисленето си, предполага, че ударението върху правилното поведение също не помага на децата да станат добри хора.
Е, стига толкова, дотук с "цитатите". Засега толкова. Аз тепърва още ще пиша по повдигнатите от тази книга проблеми. Защото - излишно е да споменавам това - господстващите по отношение на нашето училище представи, и на учениците, и на учителите, и на родителите, да не говорим пък за представителите на администрацията-бюрокрацията, са на едно съвсем архаично, анахронично, отдавна демодирало и крайно догматично ниво, което е именно главната пречка в нашите училища да "задуха" все някога "вятърът на промяната".
На това основание смея да твърдя, че всичко в "системата на образованието и възпитанието" ни е задушно и мухлясало, т.е. съдбовно се нуждаем от отваряне на прозорците и от всекидневна упорита борба с мухъла. Тъй че книгата на А.Кон в този смисъл е една не само реформаторска по дух, а направо революционна книга, а според мен точно такъв род идеи са ни нужни, щото нещата са забатачени дотам, че вече не могат да бъдат поправяни "на парче" и "предпазливо", а се иска коренна промяна, сиреч, иска се не просто метла, иска се най-напред чук - ако ми позволите да се изразя по един ницшеански маниер.
Да, иска се чук, който първом трябва да удари здраво по нечии дървени глави, по главите на дървените "философи" в администрацията на образованието, които държат властта така яко, че не допускат никакъв повей на промяна. Но така вече не може да продължава, следователно, повтарям, иска се чук...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар