Няколко, по-точно цели три дни изминаха от земетресението от 5.9 степен по Рихтер, което разлюля цяла България, но, слава Богу, сякаш по чудо не предизвика ония страшни разрушения и съответно жертви, които обикновено предизвикват даже значително по-слаби земетресения. Продължавам да смятам, както писах още на същата сутрин след земетресението: дължим благодарност че бяхме пощадени. Разбира се, работа на църквата е да проведе съответните благодарствени молебени с водосвети. Най-естествена е една такава реакция, която би подкрепила и психически повечето хора, понеже страхът от ново, вече наистина съкрушително земетресение, неизбежно витае, особено в душите на живеещите около епицентъра на труса. Да, така е, обаче ето, Светият синод на БПЦ не се сеща или умишлено се инати и не провежда такова едно наложително дело, което е безкрайно показателно какво всъщност представляват нашите духовни йерарси: изглежда почти сигурно, че тия, щом така се държат, не са нищо друго освен миропомазани безбожници! Което, както и да го погледне човек, е страшно!
И тъй, явно нямаме духовни водачи; нацията ни е обезглавена. Какво да правим? Кой ще ни подкрепи за да се съвземем, да надмогнем отчаянието, страха, малодушието? Щом нямаме духовни водачи, остава едно: сами да си помогнем, сами да направим нужното, за да подсилим душите си, духа си. Размишлявайки върху това, стигнах до следната идея. Ще я изложа накратко, поемайки всички рискове.
В момента на земетръса, стига да не си съвсем безчувствена твар, няма как да не си усетил, че ние, хората, независимо от това с какво измамно съзнание за мощ и власт живеем, всъщност сме безкрайно слаби и крехки - и изцяло зависим от милостта на Бога (или на самите природни сили), както искате го наречете, според убежденията си. Ние сме подобни на прашинки и нищо не може да ни спаси ако стихията благоволи да ни унищожи. Ние съществуваме и живеем само защото или случайността (късметът) така е благоволил, или благодарение на Божията милост, която ни щади и пази. Прочее, в огромния студен Космос неслучайно има едно райско кътче, наречено Земя, където имаме идеалните условия да съществуваме. Разбира се, самонадеяни сме дотам, че изобщо не се замисляме да благодарим на "Това" или "Този", който именно е решил да ни пази и закриля най-вероятно защото сме му много скъпи, така както родителят се грижи за децата си.
Както искате, според мирогледа си, наречете - да употребя тук една философска дума - субстанцията, благодарение на която изобщо ни има: наречете я Бог, "Някаква сила", "Висшето разумно същество", "Природа", "Материя", "Дух", голяма възможност за избор на какви ли не думи. Но едно е съществено: това, че ни има, че "Висшата сила" е благоволява да ни пази, независимо дали и с какво сме заслужили благодеянието й, предполага, че сме длъжни все пак в някакъв момент да благодарим за милостта, за това, че тази сила ни щади. Близко до ума е, че е така, е, ние изобщо не се сещаме да благодарим: какво ли пък показва това? Не е ли същинско безсрамие и грозна неблагодарност?!
Ако сте атеист, но все пак сте смутен заради съзнанието, че е грозна неблагодарност да не чувстваш известен респект пред величието, грандиозността и благодушието на самата природа - на Майката-Природа! - какво тогава пречи в една минутка да събереш мислите си и "наум" да произнесеш някакви думи на благодарност; да кажеш, примерно: "Благодаря ти, Майко Природо, за това, че ме пазиш, че ме даряваш с благата си, че си така добра, че ме щадиш, че се грижиш така всеотдайно за мен, нищо че снищичко не съм заслужил благодеянията ти!". Какво пречи, ей-така, за собствено успокоение, да промълвиш мислено тия думи, а? Нищо че си атеист или какъвто си там? Разбира се, вярващият в Бога човек по друг начин, в молитва, ще се отблагодари най-сърдечно на Великия ни Родител за благодатта да ни държи прикрепени към живота въпреки бездушието, студенината, враждебността на огромния Космос, в който сме поставени, и в който сме така самотни - ако го нямаше Бог.
Ето за това предлагам да се позамислим в този момент, в който самата - и така страшна! - природна стихия, по незнайно какви подбуди, ни пощади в момента на земетресението - и ни пази и щади все още. Въпреки че не е известно с какво именно сме заслужили тая милост. Но ако сме безчувствени и неблагодарни в такъв един върховен момент на проверка на нашата сила, питам се: а дали безсърдечността ни няма да доведе дотам следващия път вече да не сме изобщо пощадени? Нима може да разчитаме, че ще бъдем пазени и щадени ей-така, нищо че показваме и без смущение демонстрираме една такава грозна неблагодарност? Не е ли ненормално, не е ли безсрамно да се държим така?
Ето, апелирам да се позамислим върху собствената си реакция. Не е добре да се държим така. Аз зная, че много хора в тежките моменти в онази нощ (пък и после) са се обърнали с някакви топли думи към Бог, щото самото им сърце в този момент е затрептяло с подобно чувство. Но ми се струва, че е добре да го направим тоя път съвсем съзнателно и дори общо, щото именно като общност сме пощадени - и всеки един от нас поотделно, но и като общност, като народ, сме пощадени от така милостивата сила. Която иначе може да ни унищожи с един замах. Но не го направи. Защо ли? И - докога?
Всеки един от нас сам може да се обърне, повтарям, според убежденията си, било с молитва, било както иска и да благодари за това, че бяхме пощадени. Грозно е да не го направим, поне това чувствате ли го? Ако не чувствате и това, вече е съвсем страшно...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар