Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?

От вчера съм в Долна баня. Докарах брат ми тук понеже го пуснаха в отпуск от болницата заради посрещането на нова година - за осем дни. Като го заведох в ледения ни апартамент, той поседя малко и рече: "Искам в Долна баня! Хайде да тръгваме!" и не отстъпи на никакви увещания. В Долна баня той знае, че има камина и локално парно, което постоянно работи, навсякъде е топличко. Има и много дърва, тъй че проблем с отоплението няма. Е, наложи се да го докарам, нищо че е само за малко повече от седмица. След нова година ще се наложи да дойда, да го взема, за да го закарам пак в болницата, лекарката иска още малко да постои. След това, живот и здраве да е, ще следва изписване - и пак идване в Долна баня. И аз малко ще си сгрея кокалите тук, в Долна баня, щото в Пловдив се настудувах: няма начин да се отоплява апартамента, много е скъпо това удоволствие.

Ето докъде ни докараха калпави управници: да живеем на студено, само и само да имаме поне какво да ядем. А уж сме граждани на Европейския съюз! Е, става дума за един интелектуалец като мен, който единствен работи, за да издържа семейството си; съпругата и синът ми са без работа. Голяма беда е тази безработица, не само моето семейство страда от нея, но това не прави проблема ни по-малък. Както и да е, ето, сега, тази сутрин, аз съм на топло: на два пъти през нощта се наложи да слизам и да пълня камината с дърва. Да, обаче парното работи на пълна сила, в стаите е чудесно! Котката се излежава като мързелана, излегната на най-топлото място и щастливо се прозява, а като я погледнеш само, като й обърнеш поне малко внимание, почва да мърка от възторг. Голяма работа са животните, спор няма! Доста по-щастливи са от нас, човеците, това поне е сигурно. Както и да е. Не за това рекох да пиша този текст. Това дотук е само прелюдия. Искам да засегна една по-важна тема. Ето каква.

Вчера по време на пътуването брат ми изказа една доста интересна мисъл. Той обикновено ми се оплаква от лошото заболяване, казва ми, например: "Лежа си аз в леглото и изведнъж усещам, че нямам никакви мисли в главата! Ужасявам се: един човек, ако няма никакви мисли в главата, все едно че не е жив! Какво да правя, че в главата ми да не е празно? Кажи ми, братко, така не се търпи?!". Ето как ми говори, а пък аз му отвръщам: "Е, братле, не се притеснявай толкова, знаеш ли колко много народ си живее преспокойно без да има никакви мисли в главата?! А ти си се уплашил от това, че за миг си забелязал, че нямаш никакви мисли. Спокойно, повечето хора общо взето съвсем не мислят, нямат кой знае какви мисли, и пак си съществуват. Даже преспокойно си съществуват, щото човек като има мисли в главата си, изпитва безпокойства, терзае се от нещо. А нали всички все искат да са спокойни, безметежни - и това го наричат "щастие". Такива ми ти работи. Не се притеснявай, почивай си когато нямаш мисли, аз не виждам лошо в това.". Ето така си философствахме с брат ми по време на пътуването, и други все негови си теми засягахме, но сега всичко не мога да опиша. Той, брат ми, е много интелигентен и въпреки страшната болест, се държи стоически, не се предава на болестта, а се бори с нея и удържа. Все ме разпитва за това-онова, търси истината и той, любознателен е, само дето няма настройка да чете. Обкръжен е все с книги, ала като отвори книга, се замисля нещо в своите си мисли и оставя книгата. Има доброто намерение да чете, да се разсее малко от мислите си, но не успява. Терзаят го какви ли не мисли. Той с мен споделя голяма част от тях и ги обсъждаме. Но сега ми е за друго думата.

Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувствеността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много страшен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Забелязали ли сте, че понякога говорите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той сякаш не може да откликне - и си стои безчувствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Орешарски, искат му толкова много хора оставката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили насреща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще увелича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат - и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмущението им да ги изведе на площада, на протеста. Това за какво ви говори? Че повечето хора у нас са си загубили способността да се възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протестите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмущаваш, означава, че си се обезчувствил. Станал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпитват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всичко, с притъпени сетива, с "захиряла", с атрофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък.

Аз, знаете, имам проблеми на работата си, подложен съм на разни преследвания, на тормоз от страна на администрацията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща не са само лични, а имат обществен смисъл, тъй да се рече. Щото показват реалната ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впечатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред.

Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейсбук пък приятелите ми са 5000, това е максимално позволеното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реагираха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувствителност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василева, Бачо Колю, мой спътник по блог и основен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагираха, примерно, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с последни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловесно животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещина, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля.

В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да зареже цялата си работа, да пропътува половин България и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи такива неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението. Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се интересува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсолютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир - това пък за какво ви говори?!

Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъчно са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положението, да усетят човешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, българите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази основа обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе нацията ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувствеността, неспособността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажираност, то води също до капсулиране и атомизиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древно-гръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древните гърци наричали "идиоти" ония, които не се интересували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в крайна сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти - и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още по-опасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай.

Има нещо, което може да се определи като изкривяване, като извращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредитира. Ами ти къде беше тогава, когато се излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да виниш - проблемът си е изцяло твой.

Става една персона (даже полът й нама да кажа, за да е пълно инкогнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседание на учителския съвет и казва следното: "Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден влизам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учениците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упреците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произнесе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво.

Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подвизаваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учениците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реакциите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия ученици, ето, видите ли, цял един час се наложило да изразяват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, откликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "възмутителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравствен, да, безчувствеността поражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувствие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотетичен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тогава ти как ще се чувстваш, а?

Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подгонен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случващото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че кучетата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е интересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш патетична реч за... "човешките права на хапещите бесни кучета", ето това теб те вълнува, представяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафората ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично - за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори художествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проблем, важен според мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реагирали така извратено, ще ме прощавате, но човек затова има акъл, да мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие.

Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата младеж? Давате ли си сметка за това, а? Пък после се оплакваме всички в един глас, че младите били не знам си какви - ами какви да са щом вие, възпитателите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравственото развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава - имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че политиците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата аморална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпитателите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят подобни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човечно нравствено чувство е атрофирало, е извратено, което е и корен на нравствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като кучета, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравними с нищо, ний сме направо съвсем уникални.

Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия проблеми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проблеми. Тук, в тази сфера, в сферата на нравствената деградация на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заровено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха донасита, явно тази е причината да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак следпразнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се по-сериозно да поговорим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата - щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли?

Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете - или се отдайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му помогна с нещичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще видим, то ще се разбере. Чао засега...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.