"А сега, момчета и момичета, да пофантазираме!"

Из НОВОГОДИШНИ ФАНТАЗИИ

Георги Марков

Какво искате да имате през Новата година? Какво искате да ви донесе тя? Какво искате да ви се случи?

Някога, преди доста години, един млад учител-чудак се обръщаше от време на време към нас, учениците, и казваше:

"А сега, момчета, да пофантазираме!"

И следваше въпрос: "Кажете ми кой какво би направил, ако можеше да бъде невидим?" Или: "Представете си, че имате право на три желания, които веднага ще бъдат изпълнени." И други въпроси от този род. Разбира се, ние с удоволствие се захващахме да "пофантазираме" и в края на часа се разбираше, че "невидимите" от нас искаха власт, пари и слава или поне всичките ни невидими действия водеха натам, а първото от трите желания беше да имаме повече желания. Интересно, в ония години не си спомням някой от нас да си е пожелал традиционното новогодишно пожелание "здраве и щастие". Може би защото бяхме безспорно здрави и защото думата щастие ни изглеждаше ужасно абстрактна и несериозна.

Спомням си, че в тия измислени часове, когато въображенията ни разбиваха армии, отравяха диктатори, ограбваха банки и пленяваха сърцата на Хеди Ламар или Джинджър Роджърс, ние забравяхме уроците си, малките си домашни грижи и дори това, че часът по фантазиране траеше само четиридесет и пет минути. В края на такъв час нашият учител казваше с горчивина: "Интересно, никой от вас не пожела да бъде това, което е." След толкова години бих му отговорил: "Че за какво фантазирахме?"

И всяка Нова година носи ехото на тия часове по фантазиране. Не зная какво животът направи от нас, но с течение на времето ние като че загубихме способността си да летим така волно и неудържимо в царството на въображението. Пък дори и тогава, когато човек успее да прехвърли в главата си друг свят, краката му си остават в реалния свят и всичко излиза някак половинчато, с други думи - лъжеш себе си и не си вярваш. И картините, които си представяме, са някак съобразени, деформирани от вече добре запомнени уроци на живота. И въпреки това всеки път, когато дойдат четиридесет и петте минути по фантазиране, ние пак ги приемаме с удоволствие, като един последен опит да се откъснем от действителността, в която живеем, макар за някои от нас това да е "щастлива действителност".

Голямата новогодишна тема на нашето фантазиране винаги е била темата на Началото. Да започнем отново! О, да бихме могли да започнем отново да живеем, отново да учим, отново да бъдем млади, отново, отново... Може би защото чувството за начало - действително или измамно - носи Надеждата. Спомнете си началото на кое да е пътуване, началото на приятелство или любов, началото на създаването на нещо, началото на трудно изпитание или началото на раздяла, спомнете си всички начала и вие ще срещнете вечната усмивка на вечната ви надежда.

И този последен ден на старата година, на всяка стара година, като че съществува, за да ни люлее и мами с Голямата Надежда за Голямото Начало от утре. Нещо иде, нещо ще се промени и то ще бъде за добро, за хубаво, ние ще бъдем щастливи, макар че не знаем точно как (тук нашите фантазии ни играят традиционния си номер, отказват да ни нарисуват лицето на щастието).

Ала, както казах, ние не сме толкова неразумни да не съзнаваме неизменната истина, че промяна в оня магически, щастлив смисъл на думата няма и не може да има, защото на земята все още не се е появил Великият магьосник, който да развее чудотворната си кърпа и да каже: "Деца, бъдете щастливи". Но ние имаме нужда да се лъжем, ние имаме нужда от този измислен момент на Началото. И дори ако нямаше Нова година, хората щяха да измислят отдавна Празник на Началото.

След толкова дълго въведение нека пофантазираме! Нека си пофантазираме, че тази нощ планетата ще стане пленник на могъщ дух, който ще възвести един принцип:

"Да бъде разумът!"

И утре сутринта, когато се събудим, ще намерим света прогледнал, освободен от стари или нови заблуди, захвърлил завинаги всичко, което стои извън територията на разума - злобата, омразата, завистта, суетата, лакомията, славолюбието и така нататък... Нека си представим света внезапно завърнал се към най-достойната истина, че "човек звучи гордо", че човек отново ще застане на пиедестала, от който отдавна са го смъкнали.

Представете си, че сте напълно свободни хора, че вече не зависите от никого и никой не зависи от вас. Никой не е повече жертва на човекоподобни тарикати, които са обсебили правото да се разпореждат с вашия живот уж в името на някои обществени принципи. Че вие не сте повече зависим от някой капиталистически бакалин, който ви изстисква силите докрай, за да трупа пари, нито сте зависим от някое партийно секретарче, което ви изстисква, за да трупа кариера. "Да бъде разумът" значи всички да прогледнат, значи край на слепотата. Представям си Тодор Павлов, застанал пред микрофона на Радио София, с откровеното признание, че всичко, което е проповядвал и твърдял толкова години, е било една лъжа, чийто единствен смисъл е бил да облагодетелства самия него, да му даде власт и слава. Представям си държавни дейци, които на огромни митинги заявяват, че животът им довчера е бил корумпиран от обстоятелствата и че те от днес се отказват от специалните си привилегии, луксозен живот и злоупотреба с властта, за да станат обикновени, истински народни служители, които като древните римски крале сами ще орат земята си. Представям си всички ония насилници - физически и морални, - намерили куража да се срещнат със своите жертви (бивши и настоящи) и да се опитат да им се извинят, защото принципът на разума повелява извиненията им да бъдат приети. Било, каквото е било. Точка. Нека започнем съвсем отначало. Представям си Радио София изоставило помпозните си програми и важната информация къде е обядвал вчера съветският посланик и предоставило микрофоните си на всички, които чувстват, че имат да кажат нещо, вярно или погрешно, защото принципът на разума позволява да се греши.

Представям си върволица от камиони, които излизат от зданието на ъгъла на "Гурко" и "6 септември" и отиват към книжната фабрика "Петко Напетов", за да претопят досиетата и освободят хората от кошмара на едно минало. И също чиновниците от паспортния отдел, тръгнали от врата на врата: "Другарю, вашият паспорт, моля!..." "Но аз нямам никакво намерение да пътувам..." "Моля, това си е ваша работа, но вие имате право на паспорт и при това нямате нужда от никакви входни или изходни визи. Паспортът ви трае десет години, след което срещу два лева можете да го подновите, довиждане!"

Чувствам как мнозина от вас се усмихват и казват: "Че то бива фантазиране, ама чак толкова!" (Остатъкът от това есе ТУК >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.