Лудите са нужни на всяко общество, бъдещето е на лудите!

Лудите, лудите те да са живи!

(ученическо есе)

Марко е мъдър човек. Човек, който за своите 50 години живот, е видял много, създал е свое семейство, устроил е дома си. Човек нравствен и чувствителен, вълнуващ се, обичащ. Иван Вазов дава на Марко изключителна способност да се взира в това, което се случва наоколо, и да разбира малките тайни на живота, закодирани в проявите на човешкия дух. Робството и трудностите са изотрили сетивата му и той с неприкрита изненада, невинно и по детски чисто открива, че лудостта е онова, което разгаря огън в душата, онова, което окрилява и дава смелостта да бъдем такива, каквито винаги сне искали да бъдем.

Предразсъдъците осакатяват човека. Не физически, а още по-страшно те погубват мечтите и стремежите към истината, свободата, любовта. Хората живеят в плен на своя страх. Той смазва душите им, убива бавно и жестоко всяка надежда и човеците оскотяват. Онзи, който дръзне да бъде различен, е обречен на самота, отчуждение, презрение. А лудостта? Кого са наричали луд? Този, който е говорел истината, от която всички са се страхували, истината, която живеела във всеки и която била мълчаливо погребвана ден след ден, поколение след поколение. Лудият бил твърде различен, неудобен, той познавал свят, който другите на познавали. Светът на свободата.

Лудостта е състояние на духа. Много особено състояние. Не всеки познава лудостта, не всеки се е срещал с нея, както Безпортев, както Марковите синове. Окрилението, куражът, непоколебимостта да последват светлината на своята мечта прави тези герои различни. Така, както ние сме различни, обхванати от непреодолимото желание да разбием оковите на страховете си, на това, което някой ни е наложил за безспорна истина. Лудостта не е болест, не е присъда тя е призвание. Да следваш себе си, да бъдеш себе си, да позволиш на другите да се освободят от маските си. Лудостта е несъгласие, нежеланието да се примириш. Защо редът и подреденотообщество, в което Марко и ние живеем, се страхуват от лудите? Защото не са убедени, че имат силата да променят така, както Безпортев най-ненадейно и простичко яхва турчина събирателният образ на всичко, което някога го е плашело, причинявало му е страдания и мъка.

Лудите са нужни на всяко общество. Така, както човекът се нуждае от развитие, свободният човешки дух следва своите пориви независимо от обстятелствата, независимо от страховете и инертността. Лудите са тези, които променят нашия свят, защото те познават единствено искрената вяра в истината. Лудите увличат, вдъхновяват, променят, разрушават и пак създават. Извисяването на човешкия дух е немислимо без доза лудост. Защото бъдещето е човешко дело, защото то е такова, каквото го мечтаем и само тези, които претворятват мечтите си в реалност, изживяват своето бъдеще. Нима това могат да бъдат страхливи и уплашени хора? Не! Великите дела, бъдещето е на лудите, защото те са запазили онези ценности, които живеят изначално у човека: сремежът към развие, свободолюбието, обичта към другите хора.

Светът всеки ден се променя заради един луд. Един луд, които последвайки светлината на своите копнежи, е придобил смелостта да извърши нещо, да остави следа. И да създаде своя свят. Имаме ли и ние смелостта да изживеем своята лудост, да й се отдадем и да тръгнем по пътя на това да бъдем по-пълноценни хора? Способни ли сме да обичаме лудите, да се радваме на това, че тях ги има, че са движещата сила на промяната?

Да открием отговора това е предизвикателството на човешкия живот.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Тук считам за нужно да припомня пометните думи на великия Стефан Стамболов, съратника на Ботев, бореца за народна свобода и за независимост на България от руския империализъм; а те са: "Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!". Бел. моя. А.Г.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...