Свежестта на юношеския дух

Моите записки за войниклъка май вървят към своя край. Общо взето сякаш разказах главното, онова, което ме е впечатлило. Или ми се е случило. Да разсъждавам надълго и нашироко върху отношенията и нравите по онова време много-много не ми се иска - това вече е минало, а кой го интересува миналото? Сегашното, и особено бъдещето е важно, не миналото. Миналото си е минало и трябва да го оставим там, където му е мястото: в спомена, в паметта, на дъното на душата. Но не трябва да го оставяме да потъне все пак под булото на пълната забрава. Ние и не можем да сторим това. Миналото, каквото и да мислим, си е живо и е тук някъде: вътре в нас.

С оглед на това се сещам да кажа нещо, което, струва ми се, е все пак важно. Някога като ходеха на казарма младите, намиращи се в зората на самостоятелния си живот, бяха принудени да жертват две от най-хубавите си години на "държавата" и "за Родината". Никой не те питаше искаш или не искаш да ходиш войник, а ако се случи да нямаш здрави "връзки" в партийните и в медицинските среди, тогава няма как да се отървеш от казарменото бреме. Но на мен обаче за друго ми е приказката: казармата, която иначе не е друго, освен някакво "мъртво време" в зората на самостоятелния (не смея да кажа "свободния", защото за каква свобода можеше да става дума при социализмо-комунизма?!), беше някаква, пък макар и извратена, възможност да се огледаш докъде си стигнал, да премислиш, да се опиташ да откриеш какво именно искаш от живота, какво си заслужава да се иска, за какво си струва да се живее.

Не искам да кажа, че ний, войниците, тогава много сме мислили, но все пак какво друго да правиш през дългите зимни нощи, когато си на поста, когато само снегът скърца под обущата ти, а иначе всичко е така тихо и безмълвно? Е, разбира се, имаш и друга възможност - освен да осмислиш досегашния си път и да набележиш намеренията си относно перспективите - в казармата просто безсмислено да тъпееш, което пък означава, че цялата ти умствена енергия е блокирала, пилее се без смисъл и без полза във всички посоки, т.е. липсва концентрация. И при мисленето, както и при всичко друго, се иска концентрация в една и то свободно избрана посока; като липсва обаче свобода, предпоставка за всеки избор, то тогава именно може да се стигне до това безсмислено линеене на жизнета сила, на която умствената енергия е само един израз. Много често войниците бяха стигнали до това неблаговидно положение и в казармата мечтаеха само за едно: за абстракцията, наречена "цивилизация". Като така наричахме свободния живот - доколкото тогава изобщо сме знаели какво е свобода.

Та значи войниците общо взето в казармата си тъпееха и просто чакаха да се изниже и този час, и този ден, и тази седмица, и този месец. Но има и нещо друго: в казармата се усеща много ясно безжалостния ход на времето, което тече бързо или бавно според това с какво сме заети, какво правим и как се чувстваме. Вярно е, че общо взето времето ти в казармата е заето в основни линии с правенето на всякакви глупости и тъпотии, но все пак има възможност, покрай другото, да се изправиш пред самия себе си, да се вгледаш в себе си, да се опиташ да разбереш кой си и какво искаш. При това там имаш прекрасната възможност да се идентифицираш, да се сравняваш с другите, а пък и, от друга страна погледнато, да се "социализираш", да се нагодиш да живееш в една общност, устроена, по същество и по принцип, по същите казармени правила, по които тогава беше устроено и обществото изобщо. Тъй че огромната част от войниците общо взето в казармата не само че просто си тъпееха, но и от това постоянно тъпеене изглежда и порядъчно си затъпяваха. Макар че, според мен, да затъпява още повече може само изначално тъпото, а онова, което не е тъпо, може също да затъпее, но не така истински, както се затъпява когато си изначално тъп. И понеже казарменият живот е една амалгама от всякакви, дори от най-пищни тъпотии, тия, които бяха нагласени да затъпяват, си затъпяваха в казармата колкото си искат, до насита, без никой да ги смущава в това тяхно основна занимание.

Е, разбира се, имаше и младежи, пък макар и немного, които, понеже си бяха будни и интелигентни, в казармата се държаха така, че все пак да не погасят своята будност, и такива общо взето странни индивиди, примерно, си четяха (моя милост, както вече писах, в поделението беше и библиотекар, и добре зная колко младежи четяха и дори какво четяха), или разговаряха вдъхновено по важни теми, общуваха със себеподобни, някои пък много се интересуваха от техника и учеха от дебели книги разни науки, понеже бяха твърдо решени да учат във вуз-ве, както тогава се наричаха днешните "университети", да стават "висшисти", да стават учени хора и пр. В библиотеката имаше предимно крайно тъпи книги, но пък имаше и томовете от българската класика, Вазов, Ботев, Йовков, Д.Талев и прочие, и моя милост там, в казармата, успя да си запълни празнините в своето "средношколско" образование. Имаше и руска класика, Тургенев, Толстой - Достоевски го нямаше, за да не мъти главите на войниците със своите въпроси за Бога, за човека, за живота и за потребността от търсене на смисъла! - другия Толстой, Алексей, Шолохов и прочие. От немай къде, и други войници четяха каквото им попадне, четяха и глупости, но пък да се четат и глупости в такава възраст, според мен, има смисъл, понеже, ако не си чел тия глупости, как иначе ще можеш да осъзнаеш що е глупост, как ще можеш да й се насладиш, как ще можеш да я отличаваш от неглупостта, как ще можеш да се отвратиш от глупостта, ако изобщо не си бил в контакт с нея.

Е, разбира се, в самия жив живот глупости си имаше колкото искаш, тъй че не беше нужно изобщо да се четат глупави книги, макар че на моменти съм склонен да си мисля, че глупави книги едва ли има, че всяка книга все нещичко казва на човека. Затова, за мой срам, ще ви кажа и това, че в казармата четох, от немай къде, и разни фалшиви книги за "партизаните", също четох много книги, съдържащи фалшифицирана от комунистите история, накрая, няма как, ще призная, че се зачетох там и в книгите на "класиците" на марксизма-ленинизма, понеже нали все пак щях да ставам студент по философия, а тогава си мислех, че за да стана философ трябва да съм чел всичко и от всичко да разбирам.

Само в скоби казано искам да споделя своето най-ранно впечатление от четенето на тия комунистически книги, на тия "библии" на комунизма. Аз много съм се ровил в тях, понеже те са така написани, че има много плява в тях, а малко зърно - и зърното, разбира се, не се отнася до т.н. "комунистически идеи", ами се съдържа в идеите на ония философи, които основоположниците на комунизма все отричаха и критикуваха. Аз си спомням, че, ровейки се в тия книги, открих, че най-интересното в тях са именно цитатите от книгите на отричаните, на критикуваните автори, примерно на Хегел, Кант, Фойербах, Кауцки и на не знам си кой още. А твърденията на самите комунистически вождове ми се виждаха твърде схематични, необосновани, понеже там принципа е: "тоя, който не мисли като нас, е наш враг". Тъй че, искам да подчертая това, моето разочарование и отвращение от марксистката книжнина започна още тогава, когато нощем, бидейки дежурен в командния пункт, се пазех да не заспя като четях най-приспивателни марксистки и ленински книги. И, разбира се, те превъзходно ме приспиваха, вместо, както подобава, да държат ума и съзнанието ми будни.

Спомням си, че в резултат на всичко това много от книгите от тоя род, които бях наченал да чета, така и си останаха недочетени. Аз не можах да ги дочета дори и когато вече бях студент и трябваше да давам изпити по тях; тук мога да призная, че завърших университетско образование по философия без да съм прочел цялостно нито една комунистическа книга, нито "Материализъм и емпириокритицизъм" на Ленин, нито, опази Боже, "Капиталът" на Маркс, нито каквото и да било друго, дори и нито една от брошурките им така и не можах да дочета докрай. Въпреки че, Бог ми е свидетел, на моменти исках да ги дочета, понеже по принцип не обичам да оставям недочетена книга, ала така и не намерих сили да го сторя. Както и да е, аз май пак се отклоних; да се опитам да се върна на темата си, която, прочее, в този миг сам не зная коя е...

Да, искаше ми се да представя поне малко от малко "умствения" и отчасти вътрешния живот на младежите във войнишка униформа. Казах вече, че мнозинството се беше отдало на най-интензивно тъпеене като това тъпеене го разнообразяваха с физически занимания, със спорт, който, прочее, е превъзходен начин душата да се спаси от скуката и изтощението на пълната липса на всякаква умствена активност. Много от тия момчета често можеше да ги видиш по лоста, където се набираха до изтощение, вдигаха и разни тежести, гордееха се с мускулите си, някой дори и парадираха с хубавите си, с поддържаните си тела. Някои дори си правеха кросове, бягаха, защото гимнастически уреди в казармата нямаше кой знае колко, но пък на площадката за упражнения до плаца все пак имаше някакви уреди, до които моя милост, примерно, изобщо не се докосна (освен по необходимост от първия месец на обучението, в новобранската рота).

На мен в тази връзка ми хрумва следното: дали пък не мога да сравня казармата с... манастир, но такъв манастир, в който монасите се занимават с всичко друго, но само не с духовна дейност? Наистина, в манастира много мъже (за женски манастири не мога да говоря, понеже там сигурно всичко е различно) са се уединили, за да се посветят на Бога, на един интензивен вътрешен живот в служба на Бога. Там, в манастира, освен дейностите по поддържането на емпирическия и прозаичен живот (добиване на храна и пр.) най-главното е духовния живот, битката на душата с плътските желания, та да може духът, чистия дух, да вземе надмощие и да облагороди тоя човек и тази душа. В казармата обаче всичко е наопаки, щото казармата е все пак сатанинско и адово творение, то е апотеоз на най-разноликия материализъм във всичките му форми и проявления.

Излиза, че ако в манастира главното са духовните занимания, то в казармата най-главното са съвсем недуховните занимания (поддържане на бойната техника, един вид лъскане на оръжията), мечтите за хубаво плюскане и вечната, но изцяло неуспешна борба с поривите на стомаха, със склонността към сексуална разпуснатост, за каквато изобщо може да се говори в една казарма - защото развратът там е твърде ограничен, понеже "сексът" е предимно най-самотен. Ако в манастира по идея посветилите се на Бога се борят с плътското в името на тържеството на духовното, то в казармата е точно обратното: там се борят с духовното в името на пълното тържество на материалното, на тялото, на сатанинското, адовото и бездуховното.

Тъй че наистина казармата е нещо като "манастир наопаки", макар че тия, които се досещат какво правят в нашите днешни манастири сегашните ни "духовници" с изцяло материалистически манталитет непременно ще възразят, защото в наши условия дори и духовните средища, каквито трябва да са манастирите, са се материализирали до крайна степен. Но аз говоря по принцип какъв трябва да е един манастир - и каква по необходимост е образцовата казарма. В казармата, и то, прочее, твърде блудкаво се говори за "боен дух", но тъй като религията и църквата бяха прогонени от комунистическата казарма, то да се насърчава боен "дух" на изцяло материалистическа основа е нещо като да се опитваш с чук да ковеш дървено желязо. Закапечетата или комисарите бяха нещо като "проповедници" на комунизма и материализма в онази казарма, в която имах голямата "чест" да служа преди толкова години и те ни произнасяха блудкави речи, в които ни призоваваха да каляваме бойния си дух, понеже "врагът", именно коварният "американски империализъм", не спеше. Да, таваришчи, врагът не спи, поради което и самата "Партия" никога не спи - тя вечно е будна и вечно се бори! Ето такава лудница беше казармата тогава, разбира се, изпитваха ни по "политическа подготовка", то си беше нещо като "катехизис", както, предполагам, и в манастирите изпитват младите послушници по въпросите на вярата и църквата. Но мисълта ми, която искам да прокарам с всичките тия разсъждения, е тази:

Ако един монах се отдаде всецяло на духовната си мисия, посвети се на служене на Бога, на преживяването на един чист, освободен от тежестите и съблазните на плътта, духовен живот, то такъв човек, разбира се, ако има и талант в това отношение, ще се превърне в нравствен пример, показващ възвишената същност на човешката природа. Защото, така или иначе, както и да го погледнем, трябва да признаем, че не друг, а тъкмо Бог е сътворил човека - и го е предопределил да бъде нещо повече от животното. И духовниците, посветили се на своята велика мисия, илюстрират, че е возможно да бъдем човеци в истинския смисъл, т.е. духовни същества, или същества, способни на един чист и възвишен духовен живот.

Докато в същото време ако един военен от социалисто-комунистическа казарма се посвети всецяло на мисията си, и като вземем предвид материалистическия принцип, на който се покои нейното устройство и от който извира смисъла и оправданието на съществуването й, то такъв непременно би станал нещо като скот, понеже нищо духовно не трябва да остане неподтиснато и елиминирано, а всичко, което е налице, трябва да е само материално, сиреч, плътско, дяволско, бесовско и сатанинско. В този смисъл социалисто-комунистическата казарма, или казармата, устоена по съветски образец, е нещо като квинтесенция на самия социалисто-комунизъм, т.е. е пълно въплощение на бесовщината, която по начало е същност на същия този социалисто-комунизъм, болшевизъм и съветски империализъм. Тъй че, ако използвам терминологията на Роналд Рейгън, "империята на злото" не е нищо друго, освен образцова казарма, а империалистите на злото, ако не са военни, то пък за сметка на това са пронизани от един чист казармен дух. А пък си представете каква пародия изобщо на военното е казармения дух, въплътен в цивилни комунисти, стига такива изобщо могат да съществуват; и ако изразът "казармен дух" не е оксиморон, макар че той е точно такова нещо.

Много опасно е, както сега аз виждам нещата, млади хора да бъдат поставени в казармени условия, като при това казармата е устроена на изцяло материалистически и антидуховен принцип - каквато именно беше социалисто-комунистическата казарма. Опасно е не само защото младите в нея затъпяват и подивяват, ами и защото няма нищо, което да изиграе ролята на отдушник за бушуващата в телата им колосална сексуална енергия. Защото тази без преувеличение колосална сексуална енергия, ако не бъде оставена да се излее било в сексуални активности от всякакъв род, било да бъде сублимирана и трансформирана, т.е. изразена под друга форма, примерно в творчество и в прояви на духовен живот, е нещо като атомна бомба, която всеки момент може да избухне, а пък хората в казармата да обезумеят дотам, че да се самоизядат. И как тогава все пак биваше удържано в що-годе приемливи граници положението с тъй буйната сексуалност на младите в тази възраст?

Е, дойдохме си на думата. Защото наистина тялото с неговите пориви е центъра, около който се върти животът в една казарма от социалисто-комунистически тип. Аз вече казах за това, че яденето е нещо като "богослужение" в този тип казарма и въпреки че войниците си бяха, общо взето, постоянно гладни, то техният вълчи глад - аз вече писах, че не бива да обиждаме вълците: и вълците едва ли са били толкова гладни както тогава бяхме гладни ние, войниците! - изглежда се поддържаше от неудържимия сексуален разврат, на който се бяха отдали всички ония от войниците, които нямаха и ни най-малко влечение към духовното, т.е. бяха под безжалостната власт и тирания на сексуалния нагон. Ще каже някой: как ли пък се развратничи в казармата?! Тук май прекали и се увлече. Ще отвърна: ето как.

Първо, оказа се, че в онази казарма човек можеше да види и аз видях за първи път в живота си чаршаф, който беше така колосан от сперма, че можеше да си стои прав когато го хванеш от едната страна. Такова бесовско мастурбиране, каквото имаше в казармата, едва ли е имало някъде другаде и едва ли е възможно изобщо. Мастурбираше се до кръв, едва ли не постоянно, до някакво обезумяване, дори не заради самото удоволствие, а сякаш само за да наказваш побеснялото от желание за живот свое тяло. Аз ви казвах на едно място вече как не беше случайност войник да мастурбира на поста, когато е караул, или пред самото караулно, като си е извадил оная работа под шинела, посреща минаващите офицери, козирува, а като отминат, пак си туря ръката под шинела и продължава до безпаметство да мастурбира. Да не говорим за прояви на колективна мастурбация в банята, под душовете. Или в спалните помещения, когато всички войници ръкоблудстват под одеалото и на глас споделят усещанията си.

Моя милост, примерно, беше успяла да постави под известен контрол този безжалостен нагон, и, примерно, успявах да трансформирам голямата част от сексуалната си енергия - това се нарича в психологията "сублимация" - в творчески занимания, четене, писане, съзерцание на природната хубост, постоянни романтични копнежи по "неведомото" и прочие. И други войници не бяха пропаднали така ниско и не се бяха оставили под властта на нагона - и на порока. Но огромната част от войската тогава беше съвсем подивяла и оскотяла - и затова, както се казва, се самозадоволяваха като скотове; пардон, защо да обиждаме скотовете, та скотовете съвсем не мастурбират?!

Пиенето също беше израз на тая същата вакханалия на тялото, която става сякаш неудържима във времето на казармата. Пиенето според мен, изглежда, е начин за недуховна сублимация, защото пиещият, да не говорим за пияницата, в лицето на алкохола е намерил някакво мнимо удоволствие, което отчасти компенсира и замества сексуалното. Аз вече писах как нас ни наказаха за едно напиване, но нас ни наказаха само защото ни бяха хванали, а иначе в поделението се пиеше до безумие, до безпаметност. Като грижата тук беше само една: да не те хванат, та да не изгориш (както ний, неопитните, изгоряхме). Войниците често събираха пари и пращаха някои по-бързоноги момчета да бягат до селото за да купуват ракия, която се пиеше в промишлени количества.

Иначе в поделението постоянно се говореше само за пиене, главна грижа беше как да си набавят ракия, а пък някои старшини в тази посока въртяха добър бизнес, сами снабдявайки войниците си с ракия или с вино на твърде завишени цени. Разбира се, разпуснатостта на тялото биваше отчасти превъзмогвана чрез постоянно говорене за секс, което пак става начин за мнимо преживяване на удоволствието; то това, всъщност, постоянно да говориш за секс, и то с най-мръснишки думи и изрази, си е сексуална перверзия, и то твърде разпространена в онази казарма (сега, като има в казармата жени, положението сигурно е по-друго, не знам как е).

Какво друго да пиша по този въпрос? Да, някой може да рече: ами като толкова време се живее в една общност, съставена само от мъже, дали неизбежно не се стига до секс между мъже, до хомосексуални действия и прояви?! Подобно на това както е в затвора - или както се предполага че е, имам предвид широко разпространената представа за сексуалния живот по затворите. Какво да отвърна по този въпрос?

Трябва обаче да вземем предвид това, че в онази тогавашна България "хомосексуализмът" беше обявен за престъпление и заради него можеше да се отиде в затвора - като е неясно само как ще го накажеш един "хомосексалист" като го пратиш в... мъжкия затвор? (Май такива е трябвало да ги пращат в женски затвор - та да има все пак и някакъв момент на наказание?!) Мисълта ми е, че имаше тогава много мощни механизми за потискане на такъв род изявяване на сексуалността, то у нас и досега сякаш тия механизми са налице и човек сам се чувства "пропаднал" или "опорочен" ако усети подобен порив. На това основание, струва ми се, такъв род сексуални прояви, именно като действия, бяха сякаш до крайност потиснати и поради това изключени от казармения живот. Но за сметка на това на мен лично ми се струва, че самата ситуация предпоставяше възможността за един друг вид, именно една платонична "хомосексуалност", каквато не е нищо друго, а е тъкмо войнишката дружба или приятелството между млади мъже в казармата.

При това приятелство сексуалният момент, разбира се, като влечение на телата, е потиснат и изключен, но за сметка на това във висша степен е изявен чисто душевният момент - или приятелството като такова. Затова са така силни тия приятелства от войнишките години, макар че, по мое мнение, те свършваха (обикновено) със завършването на войнишката служба, т.е. привършваха като всички ония юношески любови и влюбвания (към момиче), които са характерни за оня период, което именно и показва родството им. И тъй като станах тук много абстрактен, дотам, че се страхувам дали изобщо ще бъда разбран, нека да поясня всичко с примери.

Разбира се, ще подбера един много екстремен пример. Нали знаете, има си момчета, на които просто им личи, че някак си със сексуалността им "нещо не е наред". Те са или било по-нежни, или пък са... по-чисти, т.е. поддържат телесната си хигиена на някакво необичайно високо ниво (нали "пичът" у нас, "мачото", за да е "мачо" и "пич", трябва да е и порядъчен смръдльо?!), тъй че подобни момчета като едното нищо можеха да бъдат заподозряни в "хомосексуализъм". И в душевно отношение тия младежи бяха някакви по-различни: възпитани, добродушни, меки по характер, искрени, абе не знам, трудно ми а да намеря подходящите думи за да ги опиша. Не говореха просташки, срамуваха се да говоря мръснишки, червяха се когато някой, да речем, плюеше по "педалите", като и тогава, та чак и досега, постоянно се говори за някакви хипотетични "педали", а с това прозвище тогава взаимно и то твърде се наричаха един друг кажи-речи всички, без в това да се влага някакъв еротичен смисъл. Та мисълта ми е, че такива индивиди се разпознават или дори "надушват", и те, разбира се, няма как, се свързват със себеподобни - и между тях възниква най-силна душевна връзка. Повтарям, душевна, защото даже на несъзнателно ниво, телесното и сексуалното бива потискано. Защото то и не е съществено, понеже тук душевното и духовното има водеща, първенстваща роля. Та в тази връзка искам да разкажа за един своя приятел, отношенията ми с който оставиха, тъй да се рече, светла диря в моята войнишка младост.

Ще каже някой: хайдеее, тоя сега "изплю камъчето", призна си, че е "извратен"?! Всичко може да рекат, хората са всякакви, но аз искам да кажа какво чувствах тогава, как се чувствах, какво ми даде тоя род отношения, като, повтарям, тук "отровата на сладострастието" изобщо не си проби път, напротив, съвсем не ни тормозеше - защото чисто духовното беше доминиращо изцяло.

Не зная доколко ви е известно, но още в древна Гърция, където философията е в своя разцвет, т.н. "платонична любов" между мъже е била не само широко разпространена, но и се е считало, че тя има огромно значение за оформянето на мъжа като мъж. Даже в някои гръцки полиси, като в Спарта, примерно, за която се знае, че е била твърде военизирана, се е считало, че само мъж може да обучи друг, млад мъж, не само на военно дело, но и да му предаде от своята мъжественост; прочее, същото е било и в Атина. Даже, ако не бъркам, в Тива, е имало един отряд от "влюбени един в друг воини", за който се е считало, че е непобедим, понеже всеки от тях се биел яростно, защищавайки не само себе си, но и любимия.

Както и да е, това е било тогава; в манастирите през Средновековието, предполагам, също е била твърде разпространена чисто духовната връзка между мъже, и то в най-възвишения смисъл на тия думи. Та пиша всичко това, защото за моето оформяне като личност изиграха голяма роля тия отношения тогава, в оня период, пък и по-късно. А иначе, в сексуално отношение моя милост си обича само жени, и дори, смея да заявя, в един момент намерих истинската любов, ожених се, ето, живеем вече толкова години; във властта на тая любов се намирам още, а, предполагам, така ще бъде и до самата ми смърт.

Та значи с едно момче много си допаднахме тогава; най-прекрасни и одухотворени разговори сме водили, дотам, че още не мога да забравя ефекта от тия разговори върху душата си; такива неща никога не се забравят. Говорехме по всякакви теми: за живота, за свободата, за музика, за литература, за изкуство, за поезия, за история, за всичко, за което се сещахме. Във всяко свободно време бяхме все заедно. Заедно с него много често се отдавахме на съзерцание на природата, нашите разговори продължаваха било под звездното небе, било в омайващото дихание на идващата пролет, било през блесналите от толкова много слънце и така бели зимни дни, в които трябва да примижаваш с очи, за да не ослепееш от толкова много струпана белота наоколо.

Помагали сме си за всичко, подкрепяли сме се, за всичко сме си споделяли. Той, разбира се, никога не каза нещо за своята сексуалност, това беше тема, по която не сме годори изобщо - пък и не ни се е налагало да говорим. Не знам, но сега, като си мисля понякога, смятам, че това момче, нищо че, знае ли се, може да е бил и хомосексуален, също изпитваше към мен само най-чисти и одухотворени чувства, идещи от душевната и личностната ни близост. Имаше много младежка прелест в тия наши отношения, налице беше, бих казал, някаква свежест на юношеския дух, каквато повече никога няма да имаме, но следи от която човек запазва в сърцето си докато е жив. А оня, който не го е преживял, едва ли ще може да го разбере. Прочее, мисля си, че всяко момче в живота си е имало поне един истински близък приятел, което е и предпоставка заедно, подкрепяйки се, да развият мъжествеността си - защото само момче или мъж може да помогне на момчето и на мъжа да стане мъж в истинския смисъл.

Та се питам обаче дали пък, понеже младите в днешно време, освен че не ходят в казарма, т.е. не са попадали в изцяло мъжко общество, и понеже доста общуват предимно с момичета, та значи се питам, дали на всичко това не се дължи и несъмненото обстоятелство, че са все по-феминизирани, че при тях даже и мъжествеността им се проявява сякаш в някаква нежна и женствена форма?! Да оставим настрана това, че заради феминизацията на учителската професия също така почти само жени им влияят докато са ученици, което, според мен, е така вредно, че повече от това не може да бъде. Защото по природа е така решено, и другояче не може да бъде: момичетата си имат майки, момчетата - бащи, на които да подражават; само мъж може да помогне на момчето да разкрие мъжествеността у себе си, а пък само жена може да повлияе благотворно върху женствеността у младото момиче; мъжкото и женското са полюси, които са налице и в душата на момчето, и в тази на момичето, но кое от двете ще надделее зависи от много фактори, но не без значение са и тези, за които тук споменавам или за които намеквам намеквам. Както и да е, това е голяма тема; да спра дотук.

Та това е. С това момче след като се уволнихме не се видяхме никога повече. Даже когато аз се уволних него го нямаше защото старите войници бяха изпратени на бригада да събират нейде картофи в социалистическото земеделие, а пък моя милост, като студент, пък и заради спецификата на службата си, бях оставен в поделението почти сам, само с неколцина още от старите. Пръв аз се уволних, дойде телеграма, няма да забравя: уволняват се приетите за студенти на 1 октомври! Исторически ден! Беше 1 октомври 1979 година. На другия ден вече съм в СУ "Св.Климент Охридски", където се редя на опашка за да се запиша и да си получа студентската книжка. Започва нов етап от живота ми. Тоя свърши.

Не знам защо, но изобщо не се зарадвах. Напротив, безпокоях се от голямата промяна, която ме очакваше: да се гмурна в живота на "цивилизацията". Страшно е, такова безпокойство изпитват всички момчета, но казармата тогава засилваше безпокойството, щото казармата не е нищо друго освен две годишно чакане и протакане тоя неотвратим момент да се случи. Днешните младежи, понеже не ходят на казарма, отлагат гмуркането си в антентичния живот като почти масово се записват студенти: та с поне 4 години да отложат неотвратимото. И да полежат на гърба на родителите си. Училището ни е дотолкова дефектно, че ги прави изцяло неспособни да устоят на предизвикателствата на свободния живот. Поради което се плашат толкова повече от него: щом се крият в добре познатото - каквото е студенството. Както и да е, пак се отклоних.

Та когата ми казаха, че трябва да си тръгвам, че съм "свободен", не знам защо, но сякаш наистина не се зарадвах. Изобщо не се държах като идиот да си хвърлям капата по плаца и да крещя "Уволнениее!!!". Не знам дали щях да крещя ако се уволнявах заедно с другите, а не сам; на мен и колективните изрази на емоции са ми твърде неприятни. Защото ми се чини, че емоцията е нещо личностно и неповторимо. Началник-щабът, понеже трябваше спешно да си тръгвам, лично дойде да ми намери военната книжка, да я попълни и да се подпише. Доста се чуди какво да пише там където се вписват "военните звания"; не помня дали не спести некое, за да не ме компрометира после, че съм бил и разжалван; не знам, трябва да проверя като ида в Долна баня какво е писал тогава. Ръкувахме се с този човек, сякаш и на него му беше тъжно, че се разделяме, на мен обаче положително ми беше тъжно. Но вече бях мъж и умеех да сдържам най-ефективно емоциите си. За да не се срещна с някои други... хора, си грабнах багажа и на бегом отпраших по пътя, водещ нанадолу, по пътя, слизащ от хълма, на който преминаха две интензивни и значими, въпреки всичко, години от живота ми.

Та наистина, кой знае защо, дори ми беше тъжно като си тръгвах от казармата! Чудо, същинско чудо е това! Дали пък не е извратеност? Как е възможно това? Спасих се от това, което мразех с цялото си сърце. Но ето, привързваме се значи и към онова, което мразим. Или с което сме свикнали. Всичко това е така защото една е истината, която ни характеризира нас, човеците; изразил я превъзходно Достоевски: "Човекът е същество, към всички привикващо!". Нищо повече не може да се каже от това.

Затова да спра дотук. Омръзнах на всички, предполагам. Но хубавото е, че на ония, на които съм омръзнал, те няма как да са стигнали дотук... тъй че... карай да върви!

Но да завърша с още нещичко. С пожелание. Като награда за ония, които ме изтърпяха дотук. Ето го:

Бъдете живи и здрави! И гледайте само напред: към своето бъдеще! Не го не изпускайте от ръцете си, дръжте го здраво - и всичко ще е наред. Пък настоящето, помнете го от мен, стария философ, е само средство за реализацията на бъдещето. Гледайте да не потъвате много-много в настоящето си. За да не си изпатите: да останете без бъдеще. Същото се отнася и за ония романтични натури, за които миналото е най-важно. Не спете, ами гледайте напред. Чао и успехи! От вас зависи всичко. От никой друг...

ЗАБЕЛЕЖКА: Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

КРАЙ!

(ЗАБЕЛЕЖКА: Картините, които са вложени в тази публикация, са взети от сайта на художника Александър Генов.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.