Вчера отново се запали влак - слава Богу, няма изгорели (като предишния път преди време)! Няма ден, в който да няма автомобилни катастрофи с повече или по-малко жертви - по пътищата на България наистина се води война, много по-кръвопролитна от всички войни по света, които се водят в момента. Случва се в някои дни журналистите да разнообразят новинарските си емисии в това скучно лятно време с репортажче за това как някаква жена била убита или задушена в еди-кой си парк. Такива случки са нещо като манна небесна за изпосталелите от лятната безсъбитийност новинари.Та в тази връзка имам чувството, че упоменатите новинари и криминалните репортери особено (примерно небезизвестната труженичка на този фронт Миролюба Бенатова) сякаш с нетърпение по цял ден чакат да се случи някаква авария, катастрофа или бедствие, та да има за какво да докладват на шашардисания от политическите клоунади български зрител. Убийствата и катастрофите също така са манна небесна и за управляващите - щом се случи някаква трагедия и прислужните новинари я раздуят до безкрайност, то за техните безобразия в новините просто няма да има време, а пък зрителското или читателското внимание ще бъде отклонено в толкова удобна посока.
Тъй че, смея да заявя, бедствията, катастрофите и убийствата са с нетърпение чакани и от управляващите ни властници. Пример: Симеоновата, пък после и Станишевата шайка разбойници крадоха донасита в прекрасните медийни условия, в които наивният български народец със зинали усти всяка вечер гледаше прочувствените репортажи на същата тая Бенатова за многострадалните либийски сестри. По-красноречив пример за успешна медийна манипулация в историята едва ли може да се намери: цял народ беше окраден докато го занимаваха с либийското шоу, ех, блажени времена бяха тогава, нали, Симеоне, нали, Дмитрич?!
Но да не се отклонявам, да се върна на темата си: та казах, че имам чувството, че особено криминалните репортери със свито от радостно нетърпение сърце чакат да се случи някоя катастрофа, та да имат с какво да си запълнят емисиите. Оня ден даже, не знам дали ми се причу, или беше истина, но един поувлякъл се репортер заяви буквално следното, нищо чудно да е било лапсус лингва:
"Днес еди-къде си се случи катастрофа... (описва какво е станало)... За нещастие, жертви нямаше!" - изрече многострадалният репортер най-накрая, защото наистина каква новина е да се случи катастрофа, а жертви, за жалост, да няма! Психиката е страшно нещо: и ето как, без да иска, изрече "за нещастие" вместо "за щастие", което и показва какво именно му е на сърцето: момчето явно страдаше стоически, че няма барем поне един загинал, та репортажът му да е по-пиперлия!
От тази гледна точка е твърде разбираемо радостното вълнение било на Бенатова, било на някой друг от колегите й, които често с нескривано удоволствие ни съобщават колко именно хора били премазани, или заклани, или загинали, или задушени и прочие. Интересното е, поради напрегнатото очакване често репортерите просто не могат да скрият задоволството си, особено когато жертвите са повечко. Не знам дали почувствахте с какво нескривано радостно вълнение ни информираха репортерите, да речем, когато 7-8 младежи бяха премазани на парчета от бясно летяща кола във Великденската нощ! Събитието беше толкова трагично и голямо по мащаба си, че наистина репортерите бяха твърде затруднени да скрият радостното си вълнение, че са имали тоя репортерски шанс именно те да ни съобщят трагичната новина. На това аз му казвам извратеност, е, може да е професионална деформация, но все пак, както и да го погледнем, си е чиста извратеност.
Тъй че всяка вечер, когато почнат новините, ако обичате, внимателно следете начина, по който репортерите ни известяват за случилите се през деня трагични събития, катастрофи и пр., които, разбира се, биват поставяни в началото на всички новини. Опитайте се с цялото си същество да почувствате радостните нотки в техните гласове когато се окаже, че жертви не само има, ами и са повечко. Аз този феномен, по-специално, ако позволите, ще го нарека "миролюбчивост", по името на най-видната представителка-носителка на тоя тип сълзлива журналистика.
Разбира се, няма начин да не доловите, ако сте изострили подобаващо сетивата си, и горчивото разочарование на нашите криминални репортери по екстрените събития и катастрофите, когато, за техен направо зъл малшанс, е имало произшествие, ала жертви и умрели, за жалост, е нямало...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар