Човешкият "елемент" в казармата

Днес е неделя и ето, пак сядам да пиша своите записки за онова време, в което бях войник в казармата. Иска ми се да доведа докрай предприетото. Защото зарежа ли го, увлека ли се по нещо друго - край! Последното есе от тази поредица беше онова, в което разказах за Всекидневният живот на войника, сега ще се опитам да допълня представата, да я доведа до постижимата цялост. Защото, повтарям, ми се струва, че на младите всичкото това може и да е интересно. Пък може и да си направят някакъв извод. Но знае ли се дали ще е така? Както и да е.

Та течаха си дните в казармата така, както ги описах. Ден след ден. Отегчително до немай къде. Проклетите дни се нижат бавно, сякаш са качени на черупката на костенурка. Сякаш времето е замряло. Никаква надежда няма. Дните си приличат като братя-близнаци. Все едни и същи, никаква разлика няма. Скука! Пълна скука! Примесена с колкото си искате гадости. Прочее, ако ги нямаше гадостите, как ли изобщо щеше да минава ежедневието ни?! Та нали тогава всичко щеше да се вкамени и да замре? Ето причината, предполагам, в казармата да има толкова много гадости и извращения. Има ги за разнообразие. За да внасят известен живот в мъртвилото. Да, точно така е било. Няма как да е иначе.

Всякакви, най-различни гадости. Разнообразни, богати, пищни, бих казал даже. Как ли да ги изброя сега? Не мога. Ще потърся само онова, което по-отчетливо се е запечатало в съзнанието ми. Разбира се, нищичко няма да си измислям. Толкова пребогато е преживяното, какъв е смисъла пък нещо да си измислям?! Животът никога не може да бъде надминат по разнообразие от онова, което може да хрумне и на най-мощното съзнание. Даже Бог не може да предположи, че такива мерзости, които ни се случваха, изобщо са възможни.

Всякакви мерзости. Да миеш тоалетната. Но не как да е, а най-старателно. Ъгълчетата трябва да бъдат старателно изтъркани с... четка за зъби! За да няма никаква мръсотия между плочките, четката за зъби е доста използвано оръдие на труда в почистването на войнишките тоалетни. Младият войник, казахме, трябва да бъде тормозен постоянно. Защото това е, както разбирам сега, най-добрата забава за т.н. "стари кучета". Те пък, за да не умрат от скука, си измислят ей-такива, всякакви мерзостчици. А иначе, както се оказа по-късно, като се поопознахме, съвсем не бяха лоши момчета. Напротив, бяха си хубави, съвсем нормални. Но за да внасят, повтарям, известен живот в мъртвилото на казармения живот, си измисляха всякакви, най-разнообразни мерзостчици. След година и ний, бившите новобранци, ще почнем да правим същото. Тогава вече с огромно нетърпение ще чакаме "кирливците", нашите новобранци или млади войници. Но до тогава има още много време.

Първо трябва да мине есента, цялата есен на първата година. Това са най-интензивни за младия войник дни. И понеже са интензивни, сякаш минаха бързо, кажи-речи неусетно. После идва страшното. Дали сме клетва, наближава зимата, времето почва да замръзва и да тече убийствено бавно. Дните, повтарям, са като един, приличат си като две капки вода. Нищо ново. Убийствена скука. Ей-това сякаш е най-тежкото на казармения живот.

Всеки войник, и млад, и стар, си има календарче, на което старателно задрасква, плътно, с химикал, отминалите дни. Кутийка по кутийка, ден подир ден. Нижат се ден след ден. Бавно изтичат първи, втори, трети месец. Изведнъж, казах, времето сякаш спира. Никаква перспектива. Пред нас са невероятно много на брой дни, седмици и месеци! Същински кошмар. А времето сякаш не помръдва. Нищо че сме в рулетката на казармения живот, нищо че тя ни върти без жалост. Редуват се все едни и същи неща: караул, "спане в чаршафи", дежурство, караул, "спане в чаршафи". Ден и нощ. Нощ и ден. Утро, обед, вечеря. А ние сме млади хора и в телата ни кипи огромна енергия, сравнима по мощ само с ядрената! Да, човешката - предимно сексуалната! - сила, закотвена в тялото на младия човек, е сравнима по интензивност само с ядрената. Това не е никакво преувеличение. Казармата, по тази логика, е нещо като "контролирано насилие" над буйна, кипяща даже, ядрена реакция в телата на войниците. Изпитанието "казарма" затова е нещо като атомна електроцентрала. Само дето разпилява, а не произвежда ток или електричество.

Та значи дойде първата зима. Там, горе на върха, зимите са безпощадно люти. Всичко става като в приказка. Боровете са богато покрити с пухкав сняг, върху който мъглата постоянно шие най-възхитителни бродерии. Мъглата се стели и от студа замръзва. Иглички замръзнала мъгла има навсякъде, даже по стените. Сградата на караулното е цялата обвита в такива иглички. Отвсякъде вият ветрове. Сблъскват се и сякаш се гонят или си играят нещо. Там, в това поделение, от старите войници чухме - а те са ги чули от техните стари войници и така нататък - чухме ето тия знаменити думи, които няма как да не спомена: "Тук, на баира, се ебат ветровете!". Няма начин, трябваше да напиша и тази дума. Иначе, ако я спестя, нищо няма да излезе. Да, занимават се със секс тия ураганни на моменти ветрове. Виелици, фъртуни, кошмари, ледени пързалки, всичко е полирано с лед. Преспи до кръста и повече даже. Чистене на сняг. Търкаляне в снега. Много, прекалено много сняг! Изобилие от сняг!

И само понякога Божията сила надделява над бесовските стихии: изгрява слънцето! Всичко блести с най-бялото бяло на земята! Същинска приказка! Нямам думи! Бяла слънчева феерия! Магия някаква. Човек има чувството, че е попаднал в оня, в райския свят! Унася се душата и фърчи ли фърчи нагоре! Докато някой нещастник не ти изкрещи нещо в ушите и не те приземи. Не довлече духа ти тук, на земята. На снега де, щото там, на Вишката, зимно време земя няма. Има само сняг. Море от сняг. Снежно море. Цял океан дори.

Зимно време е много уютно във войнишките помещения под земята, в които дежурим и спим. Иначе т.н. спални помещения няма как да се затоплят, уж се отопляват с нафта, ала топло там не може да стане. Или ако стане, дълго няма да се задържи. Докато под земята е топло. Там ние, свързочниците, радисти и планшетисти, примерно, се отопляваме с една печка "Лъч". Ставаше като баня. За да не се изсушава въздуха, върху печката има кутия от консерва от грах, пълна с вода. Там си и печем ония хрупкави филийки, които после мажем с мас и посипваме със сол, пипер и чубрица. Почти като Бойко с неговите филии с мас. Прочее, той Бойко ми е набор, ама както и да е... прочее, ходил ли е в казарма тоя наш наперен генерал Бойко?!

Има обаче една операция, която е най-неприятната. Всички я отбягват. Вода там, на баира, разбира се, няма и не може да има. Вода се налива в пластмасови туби там, долу, в едно дере, дето има чешмичка. Надолу се върви по една малка пътечка, разбира се, извънредно стръмна. Като казвам "върви", това, разбира се, е условно, поне е съвсем невъзможно - особено зимно време, когато търкалянето е единствения начин за слизане по пътеката, а нагоре пък единствения начин да се покатериш е лазенето. Много стръмна и тясна пътека, добре че имаше дървета и храсти, за които човек все пак може да се лови, но наистина е голямо изпитание зимно време да идеш да налееш вода с тубите за командния пункт. А това, именно ходенето за вода за командния пункт, си беше задължение на нас, планшетистите.

Имаше две туби от по, струва ми се, 15 литра, а може и 20 литра да са били, не помня. Немалки тубички. С тия тубички можеше - понеже от тях пият двама-трима офицери и четирима войници - кажи-речи да се изкара едно денонощие, но това никога не е било така. Защото офицерите, а пък особено дежурните старшини, много обичаха да пият "прясна вода", да се удавят дано в тази прясна вода, както тогава им пожелавахме. Привечер, преди стъмване, някой от нас, двамата планшетисти, се погрижваше да налее прясна вода за идващото дежурство. Вода за пиене и за кафета, много кафе се пие тук, за да не ни се спи. Разбира се, няма да ходи да налива вода старият войник, а ще ходя аз, новобранеца. Даже често се е случвало когато, да речем, моето "старо куче" застъпи нощна смяна, от 2 часа през нощта, дежурният офицер да рече: "Абе каква е тази вода тука бе, много е топла, я идете да налеете студена и прясна?!". И тогава моето "старо куче" идва, аз току-що съм заспал, буди ме, и казва: "Ти, кирливец, защо не си налял вода?!" - и ме праща пак за вода - да речем, към 3 часа през нощта! Там, в долът, разбира се, е тъмно като в рог, нищичко не се вижда по това време! Както и да е.

Даже много често, когато старото куче не е в настроение, за да се разведри, сам ще иде да изсипе водата, и да ме накара да ида да налея - за да изпита капчица добро настроение от извършената мерзостчица. Той, моето старо куче, беше един софиянец с изцяло скверен характер, имах чувството тогава, че е садист. Има такива софиянци от по-централните райони. Той пък живееше на пет крачки от Партийния дом в центъра на София; знам, защото ме е пращал там; кога и как, ще кажа по-нататък и отделно. И ето, общо взето кажи-речи всяка нощ, по-скоро в среднощ, аз трябваше да ида за вода там, в дола, да лазя, да се катеря, да се пързалям, да се търкалям, понеже наистина си беше цяло приключение и изпитание да се иде за вода в среднощно време там, в оня стръмен дол. По едно време голям майстор станах да ида за вода и за мен това дори стана, тъй да се рече и без преувеличение, най-приятно приключение.

Да, в един момент почнах сам и по свое желание да ида, и то по няколко причини: да подишам и да се насладя на чистия въздух - ах, колко е чист въздухът там, горе, на баира, който беше висок, струва ми се, повече от 1500 над морето! - да почувствам нощната тишина, да се откъсна поне за половин час от гнусната казармена атмосфера, озовавайки се директно в прегръдките на природата, която, без да преувеличавам, изигра ролята на моя любовница в тия младежки войнишки години. Наистина велико преживяване е да можеш да общуваш с природата така, сякаш тя е твоя любовница, е, секс с нея, разбира се, не може да се прави, но се прави нещо много по-велико: пълни ти се душата с несравними с нищо друго емоции. Тук изобщо не споменавам - понеже е излишно и се разбира от само себе си! - онова, което най-много ме привличаше при тия моя нощни разходки: да съзерцавам с трепет звездното небе над мен! За това вече писах, макар че то изобщо не може да се опише с думи - то може само да се почувства със сърцето от она, който го е преживял някога.

Наистина си беше голямо изпитание да се ходи нощем, когато е тъмно като в рог, в оня дол, по онази стръмна пътечка, в снега и в леда. Денем иди-дойди, някак човек се справя, понеже може да вижда и да се хваща за клони и вейки, но нощем е направо безпомощен. Освен да лази друга възможност май няма. Но да се лази на стръмен терен, движейки се надолу, е също невъзможно. Остава да се търкаляш. Много пъти, спомням си, се е говорило тогава, че трябва да се направят стъпала и дори перила, за да не се убие някой войник; но някой болен мозък е осъзнал, че не бива да се прави това - как така да бъде изпусната прекрасната възможност войниците да бъдат тормозени и мъчени така добре и толкова ефективно! А че можеше да се убие някой войник там и да си пръсне черепа в някое дърво си беше съвсем реална възможност. И е цяло чудо, че това не се случи. Моя милост обаче се справи с това изпитание по един таен, "конспиративен" дори начин, за който дойде време сега да разкажа.

Аз тогава пишех много писма до вкъщи, на майка, на разни приятели, приятелки, роднини. И тогава обичах да пиша. Трябва да потърся тия войнишки писма до майка, тя сигурно още ги пази, скрити нейде на сигурно. И в някое такова писмо съм се изпуснал да пиша за тази стръмна пътека, по която трябва да ходим за вода. И ето, че моята майка споделила това с баща си, дядо Васил, Бог да го прости (аз за него съм писал много тук-там из книгите си, защото той беше направо велик човек!). И той, разбира се, се сетил за нещо, което направо ме спаси. Става дума за едно приспособление, което се прикрепва отдолу за обущата, и се нарича "котки". То е направено от метал, отдолу има шипове, които могат да се забиват даже в леда, а какво да говорим за утъпкания хлъзгав сняг. Завързва се за краката и с тия котки е значително по-лесно да идеш за вода нощем в оня дол. Аз получих в колет тия "котки" точно когато бях на път да се отчая съвсем - и в най-тежката и люта зима. Ето как майка ми и дядо ми направо ме спасиха. Иначе нищо чудно мозъкът ми да беше пропилян по кората на някое дърво.

Аз тия "котки" - а те са малки, могат да се държат и в джоба - ги пазех в тайна и съм ги давал само на най-близък приятел, който знаеше къде ги държа - и ги използваше когато беше караул. Страх ме беше някой да не ми ги открадне, затова ги криех. Тия "котки" ми служиха предано цели две години и ми спасиха живота. Защото като едното нищо човек можеше да си разбие черепа в някое дърво или камък в оня стръмен дол, когато под действието силата на тежестта се е впуснал да се търкаля към смъртта си. Но стига за тоя дол, за тия "котки" и тази вода, че станах направо банален днес.

С какво ли да завърша? Има много, какви ли не истории, блъскащи се в съзнанието ми в този момент, на коя ли да се спра?

Ето каква мерзост сякаш взе преднина пред другите. И сякаш измести ония простотии като мастурбиращия на поста пред караулното гадулар, който не пропускаше да покаже на всеки минаващ под полите на шинела възбуденото си "парче", или разни отвратителни истории за старшини, които се старая да забравя, ала ето, все не успявам. Искам в замяна на това да кажа нещо добро за моите приятели радистите, с които дежурихме цели две години в командния пункт. Непростимо е че до този момент за тях не съм написал нищичко.

Аз за софиянеца, моето "старо куче", вече казах. Иначе беше музикант и сякаш беше кадърен, но имаше скверен характер, от ония най-скверни характери, които са типични за обитателите на по-централните квартали в София. Както и да е. С него така и никога не можахме да се сдобрим, не можах да преодолея погнусата си от мерзостите, що ми е сторил. Щото в един момент, с напредването на службата, младите и старите войници почват да стават приятели. А сред тия стари войници, както се оказа, имаше и много свестни момчета, освен отрепките. Но и отрепките се оказа, че не са чак такива отрепки и боклуци. Както и да е.

Имаше един стар войник-радист в КП (това значи "команден пункт", а не "камунистическа партия", опазил ме Господ от тази гадост!), именно редник Методиев, който беше отначало много странен, но иначе беше прекрасен човек. И си падаше малко нещо философ, та с него се надушихме от самото начало. Той още при запознанството си с мен почна да се държи най-човешки и открито заяви, че бил против глупостите на т.н. "стари кучета". С него сме водили какви ли не и то най-хубави разговори. Между другото той притежаваше също така една крайно рядко разпространена в казармата странност: четеше книги. Обичаше да чете книги. Разказваше за Хемингуей и прочие. Падаше си ценител. Аз пък съм му разказвал за Платон, за Достоевски, за Паскал и за Хегел.

И, значи, си водехме ние често най-хубави разговори в КП-то когато сме били дежурни заедно вечер и нощем. А това е било много често, кажи-речи през ден. Сближихме се крайно много. Приятен човек беше той и беше от едно самоковско село. И той като мен обичаше да гледа звездите. Откаченяк като мен самия. Нищо не знам за него след като се уволни. Нищо чудно, като познавам характера му, да е забягнал в Америка. Не знам защо, но винаги, когато съм си мислил за него, съм си представял, че сега е в Америка. Може би защото и той като мен обичаше силно и беше необичайно привързан към свободата. Абе странен за българските условия индивид беше редник Методиев. Няма да го забравя докато съм жив.

Другият радист беше ефрейтор Аджов. Имаше някакви родови връзки със сестрите Аджови, беше от Самоков. Много добро и симпатично момче. От него също лошо не съм видял. Много музикален и все си слушаше със слушалките западни музикални радиостанции. Рискуваше да го хванат че не слуша морзовите съобщения, а слуша музика. Беше се изхитрил да си измисля разни системи да следи и двете неща. Щото не му се спеше в ареста. Кажи-речи общо взето успяваше да се пази от ареста. Много неща още мога да кажа и за него, изключително приятен младеж, също никога не си е позволявал да прави простотии с нас, младите войници. Запазих и от него най-приятен спомен.

След това имаше двама нови, млади радисти, новобранци като мен. Единият беше оня, за който писах миналия път, "курето". Вечно усмихнат и добряк по душа, ала наивник. Като мен, тъй че се сбилижхме на тая основа. Иначе беше, за разлика от мен, прагматик, докато аз и досега си останах вятърничав. Умееше да се отнася дипломатично със старшините. Нашият "взвод за управление", за отбелязване е, имаше за "командир" един старшина. Голям звяр, идиот и половина свърх това, за него ще пиша отделно. Та "Курето" с него много се разбираше. Направо казано, подмазваше му се. Аз нямах тоя талант и оня ме мразеше сякаш инстинктивно. Много съм си патил от него. Другият млад радист, редникът Петров, беше най-добрият човек, който съм срещал в живота си. Излъчваше доброта, зло тоя човек не можеше да направи никому. Беше скромен и тих. Какво ставаше в душата му си личеше по дълбоките му сини очи. Голям симпатяга, но преди всичко много добър човек. Друго за него не се сещам да кажа. Уважавали сме се, да се надявам, взаимно.

Моят колега, млад войник, но уж "планшетист", а той иначе си беше шофьор, който обаче понякога биваше използван за планшетист, беше една странна птица, редник Стоицов. Набит, с яко тяло, в днешно време ще кажеш: културист. Добряк, имаше много оригинален начин на изразяване. Сякаш беше от Македония, не помня точно. С една дума казано: пич. Разбрано момче. Негов стар войник пък беше един стар войник, редник Ташков, за който нямам думи да кажа: наистина много добър човек беше той. Веселяк. Човек на живота. Зло никому не е направил. За мен поне е така. Уважавахме се. Той обичаше да се ебава с мен, философа - както се казва в казармата. Но си личеше, че изпитва към мен респект.

Това, прочее, е голям признак за определяне на стойността на един човек: интуитивно да не изпитва злоба към философията и философите, а да изпитва известно уважение или респект. Забелязъл съм, че това го могат малко, но иначе най-ценни хора и личности. Аз ги наричам "духовни аристократи". Редник Ташков, въпреки всичко, го слагам към тази категория хора. Понеже, както казах, беше човек на живота, сиреч, хедонист. А хедонистите са една порода хора, които имат, тъй да се рече, природна някаква философичност. За това може, ако не забравя, да пиша друг път. Прочее, писал съм за тоя тип философска нагласа в книгата си ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА. За малко да забравя че съм го писал.

И ще завърша с двама мои съслуживци по военна служба, мои "градски", именно и те от Долна. Единият беше Бончо Бонев, а другият - Ицо Христосков. Това, че с тия двамата бяхме от едно градче, си оказа голяма роля, както обикновено е в казармата. Винаги имаш усещането, че наблизо имаш близък човек, с който можеш да споделиш всичко. Това е невероятно усещане.

Бончо беше грамаден, висок, много як младеж, който, разбира се, стана командир на команда, която зарежда ракети. Като млад войник той въртеше ръчката за обръщане и движение на ракетата, и, казват, е бил толкова як, че я въртял с една ръка! А иначе за да се върти тази ръчка се иска силата и на двете ръце и на цялото тяло. Неслучайно за тая работа бяха подбрали най-яки младежи. Иначе Бончо беше разбран човек. Като стана младши сержант в края на първата година, а пък мен малко след това ме разжалваха и аз почнах, заради оня звяр старшината, дето ме мразеше, да ида често на караул, той се случваше да ми е началник-караул. И тогава ми е позволявал разни "тайни неща", примерно (да кажа ли? дали няма да го изложа? дали няма да го пратят сега на военен съд?!) да ми разреши да спя цяла нощ в сградата на едни водни помпи, намиращи се точно на поста.

Чудесен беше караулът, прекаран в тия водни помпи, но само ако началник-караулът е твой човек. Там си имаше и печка. Имаше, както капак на всичко, и телефон! Легло нямаше, но имаше начин да се легне: на една пейка. И ако началникът на караула ти е "гъст", както се казваше, когато старшината тръгне на проверка, твоят човек ще ти звънне, ще имаш време да спреш печката, да излезеш, да заключиш, да отидеш накъде далеч от помпата, и бодро да изчакаш идването на проверяващия. Такива ми ти работи правехме. Тя, България, затова не е прокопсала много: щото всички лъжеха, крадяха и мамеха кой както и колкото може.

А Ицо пък, другият ми градски, беше душа човек, добряк, разбран, абе човек в пълния смисъл на тази дума. Това мога да кажа. До ден днешен се уважаваме. Наскоро го видях. Поговорихме си, това-онова, животът яко ни е подхванал и не ни пуща. Засега. Проблеми колкото щеш. И, от тази песпектива на живота, оказва се, времето в казармата сега сякаш ни изглежда някак, представете си, дори "романтично"! Понеже бяхме млади, знам ли?

Леле, какви глупости взех да пиша?! А Бончо виждам още по-често, щото живеем в Долна баня, в една махала. Прочее, с Бончо сме и съученици в един клас учихме в гимназията. Това са двамата мои "колеги" по съдба, с които изкарахме заедно две въпреки всички незабравими години там, горе, на "Вишката", под небето, осеяно със звезди.

Да спра дотук. Щото, признавам си, се изморих. Много писане, много чудо! Аман вече от писане! Отивам да се разхождам, писна ми от тоя компютър! Проклет да е! Искам въздух, искам слънце, искам небе...

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.