Възмездието

Ще продължа записките си за различните преживелици, които са ме сполетели по времето, когато бях войник. Миналият път описах една драматично-комична случка, в която изпитах най-голямото унижение в дотогавашния си живот. Тази история беляза като с клеймо втората година от казармата, която за войниците-новобранци е мечтана, но ето че за мен и за приятеля ми, с който така много се изложихме и провинихме, започна твърде злополучно.

Сюблимният момент беше тъкмо в това, че току-що бяха дошли нашите новобранци, а пък моя набор се беше преобразил в "стари кучета". Тази съществена метаморфоза внесе един специфичен елемент в цялото събитие, който ще се опитам сега да изтъкна.

Вече писах, че в казармата за новобранеца "старото куче" трябва да е нещо като бог. Пред него новобранците трябва да треперят. Ала ето че две новопроизведени "стари кучета", при това един вид "началство", т.е. "младши сержант" и "ефрейтор" (другият провинил се с мен, всъщност инициаторът на провала ни, беше ефрейтор), бяха публично унизени пред очите на новобранците, т.е. превърнаха се в нещо като "паднали богове" или "разбити кумири". Ако се изходи от дълбините на човешката психика, обогатена със специфично български и при това комунален елемент, ще излезе, че мнозинството и сред младите, и сред старите войници, сякаш се радваше на провала, на падението ни. У нас, не знам дали сте забелязали, е характерно, че когато комшията страда, околните се радват, т.е. страданието на ближния доставя твърде приятни емоции на хората около него. Това е общобългарско парадигмално основание на отношенията, което трябва да се има предвид най-напред ако искаме да проумеем същината на случилото се. Да, разбира се, твърде извратено е едно такова отношение към страданието и унижението на другия човек, то също така е и много грозно. Но да оставим това настрана. Оценките на тоя или оня не са най-важното, а най-важна е само истината.

Имаше и нещо още по-перверзно, а именно, че по някакви неведоми пътища на общностния и казармен психично-логически живот на нас, провинилите се, хем ни се радваха, хем неизвестно защо ний почнахме един вид да бъдем възприемани някак си едва ли не за "герои". Да, неизвестно защо сякаш израстнахме в очите и на младите, и на старите войници. Сега като мисля върху този феномен ми се струва, че причина за неговото пораждане е обстоятелството, че нашето провинение беше именно юнашката употреба на алкохол, и то на много алкохол. Пиенето в казармата е дотолкова величаво и страстно желано нещо, че с него по степен на желаност може да се сравни само сексът. Ако нас двамата ни бяха хванали, да предположим, в развратни пози с някакви виртуални курви, то само тогава щяхме още повече да израстем в очите на казармената българска природопопулация. Но понеже, знайно е, в онази тогавашна казарма жени няма, ето защо препиването и подвизите, свързани с него, доведе до това, че ний придобихме в очите на целокупното казармено природонаселение статута на герои или едва ли не на богове, т.е. кажи-речи всички ни гледаха с възхищение. Е, излагацията, че ни бяха хванали по една не чак толкова достойна причина, а именно, заради оповръщането на командния пункт, разваляше в известна степен свещения характер на случилото се, но величавостта му, разбира се, не можеше по никой начин да бъде разклатена. Мисля, че в известна степен можах все пак поне да намекна за многопосочната оценка на събитието от казарменото съобщество.

Значи зауважаваха ни заради това, че се бяхме яката изложили. За тази странност става тук дума, но тя изобщо не е странност ако се вземат предвид алогичните по принцип закони на живота в една образцова социализмо-комунистическа казарма. Вече на едно място в коментарите по миналото есе се каза, че в други, още по-напреднали в казармения си живот общества като руско-съветското, на пиянството се гледа като на свещенодействие, а пък пияниците биват възприемани като обзети от божествен бяс - и на тях всички уважително сторват път. Аз това нещо съм го видял с очите си по време на моето студентстване в СССР, което ще започне само две години след описваните събития, т.е. аз, както виждате, имах невероятния шанс от една казарма да се озова, един вид, в "казармата на всички казарми", каквато на времето представляваше съветският комунизъм. Абе изобщо тази глава, дето е на раменете ми, много е преживяла и много е страдала, но също така и много неща е видяла - и за много неща може да разкаже. Заради което ето дори и тази неделна сутрин се напъвам да пиша, както виждате, а в резултат май нищо не се получава. Дали да продължавам или да се откажа овреме?

Мама му стара, този тип писане за разни преживелици наистина не е "лъжица за всяка уста". Аз много съм писал, но друг тип текстове, ето сега се пробвам в писането на нещо като "животоописание", което изисква и някакви що-годе художествени проблясъци у пишещия. С една дума казано, иска се талантец. И за мен е голяма мъка да се пробвам в туй отношение. Но какво пък ми пречи бляскаво да се проваля и да бъда осмян от всички?! И това е нещо, нали така?

Но да не философствам много-много, а да продължа разказа си, за който съвсем забравих. Та думата ми беше за това, че ми се наложи да преживея едни много странни флуктуации в отношението както към мен самия, така и към онова, което представлявах наистина - и най-вече към оня образ, който без да искам ми беше пришит. Сега искам да отбележа още нещо, без което цялата ситуация изобщо не може да се схване.

Аз самият се чувствах доста конфузно от тая внезапно сполетяла ме "слава" на пръв казармен пияница по една много простичка причина: аз лично не само че не пиех, нещо повече - отвращавах се от пиенето и от пиячите, които околната природопопулация, както виждаме, едва ли не обожествява. Аз и досега не пия, е, пийвам само по някакъв повод, ей-така, заради обичая, но в себе си някаква лакомия към алкохола, да пази Господ, никога не съм забелязал. Не казвам, че съм "въздържател", щото като философ съм склонен от всичко да опитам, за да зная; е, опитах - и станах пишман. Тъй че се чувствах отвратително когато се случи така, че моя милост стана едва ли не идол на пияндетата, а се знае, че у нас младите, и тогава, пък и, чини ме се, и сега, по неизвестни за мен причини са склонни да поставят лоченето на ракия и на вино едва ли не на най-високо място в ценностната си скала - е, след чукането, след... секса (да не употребявам простолюдната, но така обичана дума!) разбира се, понеже той справедливо подобава да е на самия връх. И понеже стана дума за секса ми се иска да дам един пример по аналогия, за да бъда поне отчасти разбран.

Представете си, примерно, един "чисто хетеросексуален мъж", сиреч, по българските представи, един "истински пич", да бъде хванат и изобличен да прави секс с... о, не мога да го напиша... да прави секс с мъж! Ето точно така се чувствах аз, понеже наистина пиенето ме е привличало толкова, колкото хетеросексуалния мъж бива привличан от секса със себеподобни, с индивиди от същия пол. Даже, както най-новите проучвания относно бисексуалната природа на нашата сексуалност показват, сексът със същество от същия пол сякаш не е толкова скандален, както в моите представи е скандално напиването като свиня с ракия. Тъй че се чувствах, казано направо, отвратително. Чувствах се омерзен. За мен, младият човек с влечение към философията, този провал беше нещо като сякаш да съм пропаднал и потънал в езеро, пълно с... лайна. Адски мъки преживях след провала си, несъвместим с моя ценностен строй. Точка по тоя въпрос. Стига толкова. Да продължавам нататък.

Но няма как, трябва да разкажа сега за най-близката последица от провала ми. Старшината, които изпълняваше длъжността на командир на нашия взвод поради липсата на офицер и с който изпитвахме вътрешна взаимна и също всеотдайна ненавист, остана най-доволен от моя провал и особено от разжалването ми. Понеже, както казах, тоя човек си ме мразеше с една инстинктивна омраза, той остана много доволен от това, че вече, като редник, можеше да ми отмъщава колкото си иска примерно като ме праща караул кажи-речи през вечер, а също и да ми прави някои други, още по-перверзни мръсотийчици, към които тоя тип си падаше. Аз имах чувството, че тоя нещастник си падаше по момчета, т.е. страдаше от една скрита, латентна хомосексуалност, която обаче при него беше избила в невероятно силната степен на озлобеност към войниците; аз сега така виждам извора на наистина необичайната му, патологична направо, злоба.

Обяснявам си го така: понеже нямаше как да получи - и да даде! - нежност на съблазнителните за него млади мъже, той беше трансформирал влечението си по начин, че получаваше някакво садистично удовлетворение и удоволствие като ги тормози постоянно. Той наистина се гавреше с нас, войниците, толкова настоятелно, тъпо и с плам, че още тогава, много преди да съм бил запознат с теориите на д-р Фройд, имах чувството, че съм разгадал загадката му. Ето че, понеже стана дума за тоя старшина - който, прочее, след провала ми, наистина добре ми отмъсти, тормози ме с най-висше удоволствие цели 6 месеца! - нека да кажа нещичко и за така интересното съсловие на старшините, защото този човешки тип, по моя преценка, е неоснователно пренебрегнат при изучаването на най-големите падения на човешката природа изобщо.

Има три нива, на които се покои казармения ред: офицери, старшини и войници. За войниците казахме, че биват два вида: "млади" и "стари". Старшината, както се вижда, по дефиниция беше странна птица: унижаван всекидневно от офицерите, той пък си отмъщаваше на горките войници. Аз вече писах на едно място по-рано следното, което сега привеждам като отправна точка в проумяването на непостижимата иначе душа на българския социалисто-комунистически старшина:

"... Старшините, в зависимост от темперамента си, биваха обикновено само два типа: зли или прости, а третия тип беше смесен, т.е. и зли, и прости. Простите в истинския смисъл бяха по-добродушни, което не означава, че и тях в определени моменти не може да ги избие на злоба."

Мисля, че казаното е наистина достатъчно, като тук мога само да го илюстрирам с няколко примера - за да придам повечко плът на теорията си. Вече написах нещичко за моя старшина, който наистина беше съвсем полудял на сексуално основание - то, прочее, винаги всяко полудяване е сексуално обусловено на първо място! - като тоя човек беше още по-зле по една друга, но също така кардинална причина: поради липса на офицер временно изпълняваше длъжността на командир, т.е. изпълняваше офицерска длъжност. Който поне отчасти разбира и си дава сметка за потайностите на душата на един старшина, няма начин да не признае, че това допълнително основание е съвсем достатъчно пред себе си да имаме един наистина доста тежък случай на старшинска вманиаченост. Старшината по начало съществува за да бъде нещо като изтривалка за ботушите на офицерите; представете си тогава какво ще се случи на една такава унизена и от природата, и от устава душа когато по ирония на случая или на съдбата един старшина бъде турен на офицерска длъжност; ами ще се побърка, разбира се!

То е същото слугата да стане господар - и в древен Рим са имали много хубав обичай по време на т.н. Сатурналии, ако не се лъжа, т.е. тържества, при които само за един ден господарите и слугите си сменяли ролите, именно родените да слугуват ставали господари, а господарите ставали слуги. Всеки сам може да се представи какво ще се случи ако роденият да слугува стане господар: ами ще се... посере, разбира се - и с извинение! Ний пък, българите, благодарение на комунизма разбрахме най-убедително какво ще се случи с цяло едно общество ако си устроим постоянни "сатурналии", т.е. родените да слугуват завинаги станат господари, а пък родените да властват, няма как, да бъдат натикани в концлагери, затвори или направо, още по-добре, да бъдат избити до крак. Ами всичко ще стане с краката нагоре в едно такова общество, разбира се, т.е. такова едно общество ще стане "пълна лудница", но не телевизионна, а такава, в сравнение с която обикновената лудница прилича на нещо като дом за благородни и най-възпитани хора. Ако някой още не се сеща както по-точно имам предвид, ще му помогна по следния начин: нали виждате какво сега се случва с бате ви Боко? Ете това се случва когато роденият на слугува по каприз на случая стане властник и господар. Осира се - простете още веднъж! Прочее, тоя Бойко Борисов има типичен манталитет на старшина, т.е. това, че е генерал, при него има същия ефект, какъвто имаше и при оня нещастник, моя старшина в казармата, който ме тормози с най-перверзно удоволствие толкова време.

Откъде тръгнах, докъде стигнах, а?! Май наистина тоя път хептен се олях? Какво пък, ще пиша; ако има ненормалници да ме четат, проблемът си е техен. Като някой нещо пише това не значи, че си длъжен да го четеш бе?!

Продължавам. Най-важното, на което трябва да наблегна при опита си за описание на непостижимия от човешкото въображение образ на един български социализмо-комунистически старшина, е една особеност, имаща значение на архетип: старшината е най-мързеливото същество, което изобщо може да съществува. По-мързеливо същество от старшината природата, независимо от завидното си майсторство, не е успяла и едва ли някога ще успее да създаде. Старшината е нещо като двукрак мързел, опакован във военна униформа с буква "Т" на пагоните (наистина пишеше тая буква на пагоните им, голямо "Т" с горната си страна към обикновено твърде дебелия врат на съответния представител на този животински или пернат вид).

Старшината го мързи дори да диша, камо ли да прави нещо друго. Мързи го да ходи. Мързи го да се почеше. Само да яде не го мързи туй изчадие, наречено "старшина". И до нужник да иде не го мързи, щото ходенето до нужник е предпоставка да освободиш червото си за ново тъпкане. А старшината обича да тъпче, ох, как обича да тъпче червото си туй ядящо същество! Старшината е нещо като "фабрика за лайна" - и това трябваше да кажа, макар че вече като че ли попрекалих.

Да не пропусна и още нещо твърде важно, архетипично: старшината е много прост. Аз това май вече го казах. Казах го, но то трябва много пъти да се повтаря. И, разбира се, всеки войник, който се отличава с известна интелигентност, на това основание е нещо като смъртен враг на казармения старшина, който всъщност други битки в казармата не води - освен всекидневно да воюва с човешката интелигентност и с човешкия разум изобщо. Моя милост имаше тая зла участ да притежава някакви искрици интелигентност, което именно, както сега си го обяснявам, така силно е вбесявало спрямо мен целокупното старшинско съсловие. Да, така е било, щото някои войници, отличаващи се с тъпотата си, бяха нещо като първи любимци на старшините: подобното се привлича от подобно според цялата антична онтология.

Като захванах да пиша по такава една благодатна и необятна тема, каквато е темата за психиката и душевния мир на старшините, аз не съм самонадеян дотам че да смятам, че мога да разбуля великата тайна, която природата е вложила, създавайки този човешки тип. По тази причина, а и понеже моя милост съвсем не е нито Данте, нито Шекспир, съм длъжен да призная поражението си и постепенно да се оттегля от трънливата област, в която така необмислено нагазих.

Но тук вече искам да разкажа нещо според мен интересно, с което и ще свърша, понеже взе да ми писва да пиша.

И така, след провала ми, който аз наистина преживях много амбивалентно, дори бих казал "поливалентно", стана така, че поради нескриваното влечение на старшината на взвода към моя милост аз бях удостояван с честта цяла зима през вечер да бъда караул на поста или, другояче казано, да бъда наряд. Той очакваше да ме сплаши и пречупи, та да почна като всички останали да му се подмазвам, ала аз, като неконформист, се заинатих и продължих да не скривам презрението си към човешкия тип, който тоя човек олицетворяваше. Той пък на инат ме пишеше през вечер караул. Аз отначало се чувствах много гнусно от това несправедливо отношение на старшината, понеже наистина той ме дискриминираше най-предизвикателно, но когато съм давал израз на протеста си, туй същество ми заявяваше мазно и нагло, отбягвайки да ме погледне в очите:

- Ти, драги, нали хубаво си пийна ракийца?! Обичаш да си попийваш ракийца, нали? Е, ето сега ще си платиш за тая волност като походиш порядъчно на поста! Освен това, както си личи, се мислиш за много специален! И ме вбесяваш, чуваш ли бе, нещастнико! Ще ти избия аз на теб от главата тия мисли да се възприемаш като много важен и специален! За личност ще ми се мисли той?! Ще ти дам аз една личност?! Ще си платиш за всичко; на тоя свят и в тоя живот за всичко се плаща. Ето поне тоя урок от мен ще научиш!

И така нататък, подобни тиради често ми произнасяше този старшина, като обаче е много жалко, че просто не владея отвратителния социализмо-комунистически бюрократичен жаргон, на който туй същество се изразяваше. Тъй че това, което написах по-горе, е, така да се рече, есенцията на неговите прочувствени речи, които произнасяше с такава страст, че целият се тресеше - сякаш преживяваше оргазмено удоволствие, сравнимо с онова при секса.

Постепенно обаче моя милост оцени плюсовете на ходенето по поста през вечер. Първо вече почти не стоях дежурен в командния пункт, в който въздухът е толкова задушен и противен, колкото въздуха на поста е чист и омайващ от свежест. Това си е голямо предимство - да дишаш донасита чист планински въздух. От друга страна аз по начало си падам не толкова към извратената и пребиваваща обикновено във всякакви мерзости човешка популация, а се отличавам с едно влечение към първозданната природа, на което съвсем не мога да устоя. За мен природата тогава - а аз тогава бях твърде млад! - беше подобна на търсеното с най-трепетен копнеж и също така страстно влюбено момиче, което те желае толкова силно, че ти по никой начин не можеш да му устоиш.

Не знам, но мен тогава природното тайнство ме опияняваше и омагьосваше; вече писах за огромните чамови дървета, ухаещи на смола и стърчащи право в небето, за планинските поляни, осеяни с дъхави цветя, по които можеш да се търкаляш донасита, за бялата магия на тихата, смълчана под тежестта на обилния сняг зимна нощ, в която се разхождащ по пътечката на поста, имайки чувството, че си на самия покрив на света, а над теб е само небето, осеяно със звезди - ех, защо ли се мъча да опиша това цялото великолепие, та думите изобщо са безсилни даже да загатнат за него, а пък аз съвсем не съм поет?! Тъй че нека да не се опитвам на изразя неизразимото, ами да карам по-бързичко, щото последният ми читател, който с огромна мъка е дошъл до този ред, нищо чудно точно тук и той да заспи...

Та значи бягах и се криех от задушната казармена обстановка в едно приятелско, дори любовно отношение към природата. Да, аз чувствах природата като своя любовница, разпростряла над мен своето лоно, прегърнала ме със страстна прегръдка - и това ми доставяше такива невероятни и интензивни удоволствия, в сравнение с които "ръчното" сексуално задоволяване, което е така популярно сред войниците, ми изглеждаше... как да го кажа... ами... както "Жигулито" се отнася към "Мерцедеса"! Така сякаш ще бъда разбран дори и от по-младите, които, прочее, дали изобщо са виждали движещо се "Жигули"?! А и друго предимство имаше в честото ходене на поста: тая въртележка водеше дотам, че субективно времето течеше сякаш по-бързо, с ускорен някакъв ритъм. Тъй че в един момент аз вътрешно се надсмивах над глупавия старшина, който си мислеше, че като ме праща караул на поста, ме наказва, а той всъщност ме награждаваше, и то с какви само възхитителни и дори безценни награди!

А сега, за да завърша, ще разкажа един епизод, който е достоен да бъде завършек на иначе сухия ми разказ този път. Ето за какво става дума.

Аз вече писах за това, че бях планшетист, една общо взето важна длъжност в казармата, понеже планшетистът е ключова фигура: той по шифровани съобщения в слушалката записваше курсовете на "вражеските самолети", а пък нашето поделение беше ракетно-зенитен дивизион, който пазеше столицата от агресия на "американските империалисти". Тъй че ако планшенистът не е на мястото си, е възможно да се провали целия зенитно-ракетен дивизион, щото цялата информация, благодарение на която командирът взема решение да пуска или да не пуска ракетите, бива доставяна именно от този т.н. "планшетист".

По онова време, след разжалването ми, за което разказвах в миналия разказ, бяхме двама планшетисти: моя милост и младият ми войник, когото аз вече бях обучил да работи. Когато мен ме пращаха караул, а това беше много често, вместо мен като планшетист дежуреше или един радист, но понеже и радистите бяха кът, тогава вместо планшетист слагаха един шофьор от нашия взвод, който криво-ляво беше обучен за тая работа, ала, разбира се, я вършеше твърде калпаво. Та старшината, като ме пишеше толкова често наряд, т.е. караул на поста, поемаше риска ако вдигнат поделението в тревога и започне масирана атака на много самолети на "американските империалисти" над София, то тогава заместващия ме на планшета, разбира се, нямаше да се справи, което пък означаваше, че на старшината, който така глупаво е обезоръжил с толкова ценен кадър дивизиона, щеше да му се случи, както се казваше, случка. Излишно е да казвам, че аз бях достигнал такова съвършенство в работата на планшета, че никой не можеше да ми излезе, т.е. мен никаква, колкото и да е масирана, атака на самолетите на "империалистите" изобщо не можеше да ме затрудни. За отбелязване е, че и моят млад войник, който си беше мърляво калпазанче, никога не можа да ме достигне в това отношение. Неслучайно и командирът, и началник-щабът ме бяха харесали толкова много, че на 6-тия месец от службата бях произведен, както вече писах, ефрейтор, а на 11-тия - младши сержант. Както и да е, може да излезе, че се хваля, но това си беше самата истина. Аз иначе съм скромен човек, но заради истината съм способен да понеса всякакви жертви.

И ето какво се случи в тая връзка един ден. То, прочее, не можеше да не се случи, но глупавият старшина, който така често ме пишеше караул, така и не можа да го предвиди. Докато моя милост чакаше с нетърпение тоя ден.

Значи този ден си бях караул на поста и изведнъж сирените завиха. Обикновено тия т.н. "тревоги" ги правеха с учебна цел, американците, разбира се, си имаха друга работа, а не да се занимават с дришливите комунисти в София, та да ни нападат истински. Понякога наши, т.е. съветски самолети играеха ролята на американски, както и да е. Но независимо дали тревогата е с учебна или направо с бойна цел, тя си беше нещо важно и затова провалът в това изпитание беше немислим. Аз като чух сирената, ми мина през акъла, че може планшетистът да не се справи и да опрат до мене; обикновено в такъв случай може да пратят войник да ме замести на поста. Като ми мина тази мисъл, отидох и застанах в най-дълбокия дол, където съвсем трудно да ме намерят.

Минаха не минаха 10-тина минути, най-много 15 да са били и ето че се случи сюблимна картинка: оня същият старшина, който ме пишеше редовно караул, с автомат, с каска, с противогаз през рамо, както и подобава да е при тревога, търчеше като торпила към поста, за да ме смени, а аз да бягам в командния пункт, щото явно младокът не се беше справил! Аз това удоволствие го бях чакал месеци наред; ето че ми се усмихна най-сетне щастието. Бях длъжен да се насладя напълно на удоволствието и като видях бягащия като обран евреин старшина, се ухилих, вдигнах автомата, прицелих се в него и с най-висше удоволствие произнесох:

- Стой, не мърдай! Ще стрелям! Легни долу на земята! Изпълнявай!

Старшината ме погледна страдалчески, но, няма как, легна по корем; понеже коремът му беше порядъчно дебел, като легна, очите му изпъкнаха така от натиска на лайната в корема, че имах чувството, че ще изхвръкнат! Тогава старшината, който сам ни беше учил на уставното положение, че "дори и генерал да дойде на поста, без дежурен по караул и без разводач той трябва да бъде възприет за диверсант и спрямо него трябва да бъде постъпено така, както повелява уставът в случай, че постът бъде нападнат от диверсант", с мил гласец почна да ме моли:

- Абе, Грънчаров, това съм аз бе, страшина Г.! Абе, Грънчаров, не ме ли позна бе?! Моля те бе, Грънчаров, командирът ме праща да те сменя на поста, щото има тревога и онова идиотче, новобранецът, се обърка! Бягай в КП-то, Грънчаров, моля ти се, от това ми зависи службата! Закъснееш ли, мен ще ме дадат на съд! Моля ти се бе, Грънчаров, прояви човещинка, смили се над мен, стария човек!

И все в тоя дух скимтеше като кученце гадният старшина. За мен, сами можете да си представите, удоволствието беше пълно, много по-силно даже от така жадуваното в казармата сексуално удоволствие! Кеф! Старшината като кученце пълзи на дебелия си корем в краката ми и моли за състрадание! Ех, имало Бог, в този момент разбрах, че наистина има Бог, щом така великодушно ми предостави тоя случай - за да бъдат изкупени наведнъж всичките ми страдания от последните месеци! Мили Боже, благодаря Ти и сега за тоя велик случай, който ми организира за да ми върнеш самоуважението че съм човек, а не червей!

Аз, разбира се, не можех да допусна грешката да престане удоволствието ми; нали знаете що е написал на едно място Шекспир: "О, миг, поспри, ти си тъй прекрасен!". Воден от Шекспировата мъдрост, моя милост благоволи да произнесе следната гаднярска реч:

- Другарю старшина, абе аз те виждам, че си ти, ама откъде да знам да не се е дегизирал някой диверсант като теб?! Я ми докажи, че не ми въртиш сега някакъв номер? Например да си ми устроил тест, та като те оставя на поста и наруша устава, веднага след това да ти дам сгодния шанс да ме вкараш в ареста и дори в затвора, щото няма по-тежко престъпление, както сам си ни учил от това войник да остави поста си, пък дори и под най-благовидни предлози. Тъй че не мърдай много-много, за да не изстрелям предупредителен изстрел!

Старшината като видя, че се заинатих, почна да вие на умряло. Със сълзи на очите си продължи да ме моли, понеже, както сами забелязвате, беше изключително прост, толкова прост, че си беше направо "прозт" (написано със "з", прост придобива хиперболично значение!). Защото ако беше поне малко умен, щеше да схване, че аз нямаше толкова лесно да се предам, т.е. че няма да изпусна сгодния повод да се спази изцяло устава, а пък аз да изпитам заслуженото и дори изстрадано удоволствие. Та значи старшината в един момент ме молеше вече ето така:

- Грънчаров, ти баща, ти майка! В твоите ръце е съдбата ми! Грънчаров, забавихме се много, командирът е побеснял вече! Нищо чудно и на мен да ми вземе нашивките, ти поне знаеш какъв е като се разбеснее! Моля ти се, мили Грънчаров, прости ми за всички мерзости, що съм ти вършил, смили се над стария и нащастен човечец! Прости ми, Грънчаров, ето, моля ти се като на бог! Аз не вярвам в Бога, ама ето, моля ти се, все едно че ти си бог.

Моя милост в тоя момент погледна старшината с презрение и му даде с един поглед да разбере, че съм непреклонен. Заявих му, че ако не се спази устава никакви молби няма да помогнат. Казах му да иде до караулното и да повика дежурния старшина заедно с разводач, щото без тяхна заповед няма да го пусна даже ако почне да ми целува краката. А пък да оставя поста си - абсурд! Като заявих тая непозната на старшината учена дума, той разбра, че съм решил да се погавря с него докрай, намръщи се като бик, рипна като пружина и отхвърча към караулното в такъв бяг, с какъвто глиган гони разгонена свинка. Аз се подпрях на едно дърво в поза "А ля Буонапарте", преизпълнен с величави чувства от триумфа си!

Няма да описвам как по-нататък се разви историята. Уставът беше спазен до последната буква. И другият старшина, дежурният по караул, заедно с моя, добягаха като бесни глигани до поста, рапортуваха ми, освободиха ме по устав от поста и ме отпратиха да ида в командния пункт. Наложи се от тоя момент аз да си плюя на петите и да отхвърча като торпила, понеже нищо чудно положението да бе станало вече неудържимо: проклетият враг, пустите му американци, не спеше, параноята тогава беше на висота! Когато влязох в КП, там цареше паническа революция и пълен хаос; заварих самият началник-щаб да се опитва да пише по планшета, но това съвсем не му се удаваше, а младият войник, който беше блокирал изцяло, плачеше в единия ъгъл на стаята. Командирът пък крещеше, понеже нищичко не виждаше; нищо чудно империалистическите самолети вече да бяха ударили София, което означаваше, че тоя път дори и неговите пагони можеха да паднат. Като ме видя, полковникът едва не ме разцелува, изгони всички и нареди да пазят пълна тишина.

Аз, казах вече, бях нещо като факир в тая работа; нищо не можеше да ме уплаши. Изтрих целия планшет, надраскан отгоре до долу и, докато, без да бързам, триех, внимателно слушах слушалките, в които наистина се предаваха толкова много данни, че всеки би се объркал, но не и аз. Имах такава памет и такова въображение, че за 30-тина секунди схванах обстановката, след още 30 секунди вече бях начертал курсовете на "вражеските самолети", отправили се към любимата ни социалистическа столица. За късмет точно в тоя момент самолетите бяха навлезли в зоната, в която трябваше да бъдат предупредени и ако не свият обратно, по тях да се стреля. Зарадван, командирът бързо стори нужното и след още една минута решението беше взето, той "изстреля" няколко ракети и "унищожи" американската самолетна атака. Столицата беше спасена! След две минути дадоха отбой. Дивизионът се представи бляскаво!

Като свърши цялата патардия, командирът, видимо щастлив, влезе в КП-то, но като ме видя, се намръщи. Помълча. Изглежда се чудеше какво да прави. После пак ме стрелна с обичайния си кръвнишки поглед и ми рече:

- Абе ти какво търсиш на поста бе, Грънчаров?!
- Другарю полковник, на поста не се ходи ей-така, на разходка, караул бях! - отвърнах.
- Аз на тоя твой старшина сега като дойде ще му скъсам ушите! - изкрещя полковникът. Да пише точно теб на поста! Да остави дивизиона без планшетист! Не знам какво да го правя сега тоя ненормалник! Бонев, я кажи сега, какво да го правим тоя дебил, а?

Майор Бонев, който си падаше майтапчия, ухилен, ме погледна със светнали очи - той имаше, помня още, много хубави сини очи! - запали цигара и рече:

- Грънчаров, а сега кажи как дотърча старшината на поста да те смени? Кажи де, да се посмеем малко! Не се бой, аз ти разрешавам, кажи самата истина!

Аз разказах. Казах горе-долу същото, което написах по-горе. Тия паметни събития така са се врязали в паметта ми, че никога няма да ги забравя. Като почнах да разказвам, и двамата, и полковникът, и майорът, почнаха да се смеят така гръмогласно, че след малко дотърча всичко живо наоколо да слуша и да се радва. Командирът обаче изгони всички и пак ми даде думата. Помня това, че после един от радистите, които бяха зад планшета и чуха всичко, ми се оплака, че за малко щял да се опикае от смях. Пуснал малко пикня, ама успял да я спре, т.е. да предотврати най-лошото, като запушил ушите си. И полковникът, и майорът обаче са насмяха донасита и със сълзи. След това обаче, за да продължи шоуто, наредиха оня същия старшина да дойде да докладва защо ме е писал караул.

Няма да описвам какво стана като старшината дойде. Просто от емоции нямам сили вече! Вредно е за сърцето ми да преживявам наново същите ония емоции, които се опитах с немощни думи да оживя поне малко пред вас и за вас - защото живият живот всичко превъзхожда по изразителността си. Затуй да спра дотук, а? Да, по-добре да спра. Трябва да пазим сърцата си. Само затова. Стига толкова. Хайде чао, друг път повече! Бъдете живи и здрави!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...