Емоции разни... сто броя

Тази сутрин сякаш намерих малко време да попиша по моите записки за войнишките ми преживелици; но да видим де, нищо не се знае, може някой да ме спре и да ми развали настроението. Както и да е, ще попиша доколкото мога - и доколкото ми стигне настроението.

Аз вече описах две паметни събития от живота ми в казармата: случката в края на първата година, довела до падението и до провала ми, и после, след месеци унижения как все пак постигнах възмездие и почти напълно взех дължимия реванш. Сега искам да продължа в тази посока, като, казах, не трябва да се разпилявам в подробности, а да се съсредоточа върху най-важното.

Значи някъде през март-април на втората година (т.е. на 1979 г.) стана оня инцидент, при който старшината, по нареждане на командира, ме намери на поста и ме смени, а пък аз, като донасита се погаврих с него и си отмъстих, после на бегом отидох в командния пункт, където успях да спася положението. Но за това писах миналия път, като тук искам само да добавя, че в крайна сметка, в мое присъствие, командирът произнесе следната реч на старшината:

- Тоя войник, запомни добре, заповядвам ти, никога повече да не си го писал наряд, разбра ли?! Никога! Имаш си други войници да идат караул, а Грънчаров ще стои тук. Стигат му дежурствата по КП всяка вечер. Той е нужен тук. Ако разбера, че все пак си го писал наряд ще си изпатиш здравата! Изпълнявай и се махай от очите ми, че съм много ядосан!

А моят любимец старшината, по чието чело бяха избили едри капки пот и който едва ли не трепереше и от страх, и от унижение, изчака в страхопочитателна поза речта на командира, с облегчение си отдъхна, че само с това ще му се размине, и, видимо зарадван, удари с ток и, козирувайки, изрече само това:

- Слушам, другарю полковник! Тъй верно! Никога повече няма да пиша наряд редник Грънчаров! Никога! Обещавам! Позволете да напусна!

И като се обърна кръгом, старшината, видимо доволен, че се отърва без наказание за гафа, който беше сторил, напусна командния пункт. Полковникът ме погледна и рече:

- А, вярно, ти си още само редник. Какво, пиеш ли още, попийваш ли си, а? Кажи де, ама честно.

Тук се включи в разговора началник-щабът и рече:

- То се разбра вече, че за цялата онази история е бил виновен костенчанинът. Той е подвел Грънчаров да се насмука като свиня, а явно Грънчаров, щото не обича и не може да пие, се изложи тогава като повърна. Е, той си плати де, все пак не може да се пие в казармата - дори и друг да те накара. Ала иначе си е стабилен войник, грешка няма.

Полковникът усмихнат - тоя човек много рядко се усмихваше - ме изгледа от краката до върха на главата, явно имаше нещо предвид, после ме пусна да си ходя. И аз с облегчение се оттеглих в покоите си, щото наистина бях изморен и много ми се спеше.

Историята по-нататък - за да завърша, все пак трябва да я доразкажа, т.е. нямам право да зачевам нова тема без да съм завършил тази - се разви ето така.

Вече наистина след тоя случай повече не съм ходил наряд по поста. Моите самотни нощи под обсипания със звезди небосвод приключиха, но това съвсем не ми пречеше нощно време, когато както обикновено си бях дежурен в КП-то, да излизам навън и много минути да се наслаждавам на моята любима - на природата, замряла и трепереща от желание като влюбена жена. Аз за любовта и секса в казармата ще пиша отделно, това е друга тема, а сега да не се отклонявам и да си продължа подетия разказ.

Всичко иначе си течеше както е обичайно. Всяка вечер дежурни по КП бяха най-различни офицери; те бяха няколко екипа. Много колоритни личности имаше сред тях, всеки, както се казва, си беше луд по своему, а пък аз трябваше на всеки да угаждам - за да не си изпатя. Сред офицерите, дежурни по КП, имаше много интелигентни мъже, инженери, с които човек можеше да води разговори и по всякакви други теми; с някои дори сякаш се сприятелихме, щото много дълги нощи сме споделяли една и съща съдба. Обикновено офицерите, особено по-младите, скучаеха и идваха при нас, в стаичката зад планшета, където като в "дядовата ръкавичка" се бяхме сврели ние, дежурния радист и планшетист, и имаше място едва за още един-двама човека. А на стената, на специални рафтове, бяха поставени различните радиостанции, които приличаха на големи куфари, понеже бяха, разбира се, съветско производство. Слушахме с някои от по-младите офицери западна музика в дългите скучни нощи; тогава беше времето на "диското", затуй понякога сме и танцували. Аз сега не мога да разказвам за ония от най-интересните личности сред офицерите, но не мога да пропусна да не кажа нещичко за един-двама, които наистина бяха сред най-колоритните. И като казвам "колоритните", няма как, се сещам най-напред за подполковник Симеонов; ето няколко думи за него.

Този подполковник беше шеф на отделението, обслужващо ракетите; сега ми е изскочило как точно се наричаше това отделение, но името му няма особено значение. За подполковника се разказваха всякакви, една от друга по-щури истории, някои от които нищо чудно да бяха митове; но само това показваше, че тоя човек провокираше към себе си интереса на окръжаващите.

Той говореше някак провлачено, бавно, бих казал дори внушително, не като за офицер, не както би следвало да говори един офицер, а говореше подполковникът сякаш беше нещо като крал, да не кажа направо император. Думите, които редеше по този начин, бяха също избрани по някакъв негов си начин, тъй че речите му бяха пищни, освен че бяха, както казал, твърде оригинални по начина на произнасянето им. Той си имаше някои думички, към които се беше пристрастил в годините на дългата си и предълга военна кариера.

Мисля, че беше в пенсионна възраст, ала служеше още само затова, че, изглежда, до такава степен се беше слял с казармения живот, че не можеше да се раздели с него. За такива хора се казва, че извадиш ли ги от тяхната "естествена среда", а за него такава среда явно беше само казармата, те просто не могат да живеят и от мъка ще се поболеят и ще умрат. Та сред най-любимите изрази на подп. Симеонов беше изразът "Ала значи..."; това "Ала значи..." в неговите речи се повтаряше толкова често, че в един момент той, няма как, се превърна в подполковник "Ала значи...".

Аз много съжалявам, че нямам тоя литуратурен талант да възсъздада пона от речите-шедьоври на подполковник Симеонов, но за да създам поне бегла представа за това как тоя човек се изразяваше, съм принуден да рискувам и да опитам; та когато беше дежурен, вечер, на проверката, той заставаше пред войниците и говореше горе-долу ето това:

- Тъй, ала значи, тая вечер ще дежурим заедно, няма как. Вий си знаете що да правите, ала значи аз съм длъжен да ви предупредя: да внимавате, щото, ала значи, ако някой се провини, тоя човек, ала значи, ще му се наложи да изпита силата на моите юмруци връз лицето си. Аз съм такъв човек, ала значи, който не прощава никому. Оня обаче, ала значи, който си гледа службата, с мен проблеми няма да има. Тъй, Грънчаров, ала значи, я дай да видя книгата за дежурството, щото ако не си я написал, ала значи, нищо чудно ти да си първият, който може да пострада тая вечер.

Давам му книгата, подполковникът, ухилен - той, прочее, пропуснах да отбележа, че винаги като говореше и каквото и да говореше, си беше усмихнат, дори и да се караше, което именно и внасяше някакъв ирационален и дори мистичен елемент в поведението му - та, ала значи, ухилен до уши, подполковникът взема тая книга, проверява всичко, и, видимо разочарован, ми я връща, щото съм я написал изрядно. И после подполковникът почваше един по един да разговаря с всички дежурни войници, и, докато говореше с някой, ние, останалите войници, само дето не се изпонапикавахме от смях, ала поне се смеехме от сърце и дори се превивахме в коремите, за да не се пръснем от силната емоция. Аз пак много съжалявам, че нямам това въображение, та да мога да оживя изцяло, в пълната й колоритност, речта на подполковника, но все пак, за да не си помислите, че лъжа, ще се опитам да съчиня нещичко, което е съвсем бледо с ония пищни словеса, които с видимо удоволствие редеше и нижеше подп. Симеонов:

- Бончо, младши сержант Бончев, ала значи, ако те перна ето сега, ще се превъртиш петдесет пъти и после едва ще те намерят долу в дерето! Я го виж ти, стои ми с разкопчана якичка! Бързо се закопчай, че майка ти жална, ала значи, ако те подема. Я го гледай, хубавецът му с хубавец, ама... леле, ала значи, ти и колана си си отпуснал! Окачил си си го, ала значи, на оная работа и ми се правиш на "старо куче". Бързо стегни колана, ала значи, щото аз сам се чудя що ли не те пернах преди малко, ами се правя на много интелигентен и само си философствам, без да пердаша. - На това място подполковникът си поема въздух и с видимо удоволствие продължава речта си:

- Тъй, ала значи, Бончев, сега заприлича на войник. Аз, ала значи, не те ударих, щото си мой човек, само че не разчитай много на това, щото, казах, ако те перна, ала значи, ще се търкаляш по баира като дефектна руска ракета. Леле, тук бил дежурен моя приятел редник В., ала значи, недей да ми се смееш много, че теб пък ако те ритна, ще фръкнеш като футболна топка, щото си малък. Що си така радостен бе, вижте го само как се е ухилил?! Ала значи, В., ти толкова не се радвай, щото аз както се смея, мога и да бия. Как ти е малкия приятел, Курчето (за тоя р-к В. съм писал по-преди, който е чел внимателно, помни защо така необичайно се обръща към него подполковникът, бел. моя, А.Г.), ала значи?! Играеш ли си с него нощем, оставяш ли го поне малко на мира, кажи де?! Не се срамувай, кажи де, ала значи! Като си дойдохме на думата, всички вий, чикиджии, не прекалявайте, щото, ала значи, от постоянното чикиджосване, се оглупява. Тъй че, ала значи, ако продължавате все така, когато се уволните, ще излезете от казармата пълни олигофрени. Не че и сега де, ала значи, не сте си олигофренчета де!

И тъй нататък все в тоя дух, ала много по-пищно и одухотворено, продължаваше подполковникът. Говореше така, както аз, разбира се, не мога да го възсъздам, и то на едно друго, още по-важно основание: животът, неподправеният жив живот не може да бъде надминат по изящество от нищо, дори и от най-умелото писателско слово. А както сами се убедихте, подполковник Сименов си беше нещо като шлифован диамант на живия живот, беше жизнен феномен от класа. Беше също така, ала значи, нещо като най-чист природен продукт и творение на Майката-Природа, която понякога сама се забавлява, като си играе да произвежда и такива темерути и особняци като персоната, която аз сега се мъча да представя пред вас.

Ала значи, трябва да знаете, че това е невъзможно, щото подполковникът, не само той, но и също така, ала значи, и мисленето му, а също и поведението, не се поддаваше нито на класификация, нито на подвеждането под някакви схеми, нито пък на обяснения от никаква, камо ли пък от научна, гледна точка. Говореше се, че на младини подполковникът бил толкова щур, че не само говорел, ами и направо, ала значи, вършел и правил онова, с което в наше време само ни заплашваше, по причина на това, най-вероятно, че беше, ала значи, порядъчно остарял. В този ред на мисли за подполковника се разказваше следната зловеща история:

Той, ала значи, някога бил командир на дивизион, и дори, твърдят, бил полковник, но доколко е верно това, разбира се, аз не зная. Веднъж в столовата, като опитал и сръбнал от супата, полковник Симеонов установил, че готвачът е я пресолил. Става ала значи нашият герой, отива в кухнята, какво е поговорил с готвача-войник историята не знае, също не се знае как се е държал и тоя нещастен войник-готвач, ала значи се знае нещо друго, наистина ужасно: в разгара на речта си срещу оня готвач нашият подполковник "Ала значи", тогава полковник, се ядосал дотам, че без да му мигне окото, хванал готвача за врата и му наврял главата в... супата! И дори го подържал в нея, та да пийне от нея и да разбере колко солена я е направил!

Аз не мога да ви кажа колко именно гореща е била тая супа и какво точно е станало с лицето на готвача след тая героична постъпка на нашия славен български офицер, но зная това, че след инцидента нашия герой бил разжалван с не знам си колко степени, провалил си иначе бляскавата военна кариера. За да стигне след много години до жалкото положение да е... командир на рота в един малоброен зенитно-ракетен дивизион на ПВО и ВВС и да произнася в това си качество многоречиви и велеречиви речи пред войниците, които едва се сдържат да не се попикаят от речите му; с една дума казано, ала значи, нашият подполковник Симеонов беше станал за посмешище!

Аз май много се отклоних и задълбочих да ви описвам тоя странен тип, поради което май нямам време днес да пиша за други интересни персонажи от поделението. Но какво ми пречи да го сторя другия път? А сега да се върна на своя разказ и да довърша предишната история, която бях почнал да разказвам, имам предвид историята на моите триумфи и падения.

И тъй - да почна така, да не взема пак да изтърся това "ала значи", щото то е заразително! - нещата се развиха по-нататък по стремглав начин. Моят старшина, след тия преживелици, стана много любезен с мен, отнасяше се дистанцирано, уважително, никога повече не ми стори никаква мърсотийка, нищо че, видимо, много му се искаше да се развихри както той си знае, ала не смееше и се сдържаше. Разбира се, повече не ме писа наряд по поста, изобщо аз станах нещо като "галеното дете" на командира. Е, бях си редник, което лично мен не ме реабилитираше и не ме задоволяваше напълно, щото позорът, който бях преживял при разжалването, още си стоеше някъде в дълбините на душата ми - и изискваше очищение и изтръгване. Ето как стана всичко.

Аз един ден си седях както обикновено в КП и си четях нещо. По едно време се чу, че в КП влязоха командира, началник-щаба и майорът ЗКПЧ. Те си бяха подели някакъв разговор и си го продължиха, като седнаха на трите стола, които там имаше, докато дежурния офицер се наложи да остане прав до тях. Ето накратко какво чух; без да искам чух, нямаше как да не чуя, а пък те си говореха без да им пука кой е там, зад планшета:

- Добре де, хайде, ще ги наградим отличниците, аз мисля по пет дена отпуска да им дадем, че 10 ще са им множко, вий какво ще кажете? - рече командирът полковник Стойновски.

- Е, и 10 дена да им дадем, защо не, мисля, че са заслужили: званието е "отличник по бойната и политическа подготовка", мисля, че 10 дена биха били по-добре! - каза майор Тодоров, ЗКПЧ-то, който, за разлика от широката представа за комунистически комисар, какъвто той всъщност си беше, неизвестно защо, си беше добър, направо добряк човек; длъжен съм да призная това - и то не от симпатии към комисарите, а защото си беше самата истина.

- Не, аз мисля, че пет дена им стигат; 10 са им много, пък и няма кога да си ги вземат, ний сме малко поделение, 5 стигат! - включи се в обсъждането и началник-щабът майор Бонев. Разбира се, с него полковникът се съгласи и въпросът беше решен: щяха да ни дадат само по пет дена отпуск.

Ний с радиста се спогледахме разочаровани, щото 5 дена си бяха малко; но понеже имахме и други награди, бяхме понасъбрали по 40-50 дена отпуск, не страдахме много и бързо забравихме за тоя разговор, щото зад планшета почнаха да обсъждат друг въпрос: за повишаването в звание на войниците. Аз пропускам другата част от разговора им, касаещ другите отделения, ето обаче интересуващата ме мен лично част:

- Добре де, а какво ще правим с ония, двамата пияници: Грънчаров и Стайков?! Да им върнем ли нашивките или да ги оставим да си докарат службата докрая като редници?

Аз наострих уши, щото връщането на званието ми имаше за мен нещо като морален смисъл, имаше смисъла на морален ревенш заради преживения срам, не за друго. Думата пръв взе тоя път началник-щабът:

- Аз мисля, че трябва да им върнеш нашивките. Те си платиха за провинението. А пък и не са лоши момчета иначе, е, сгрешиха, ама, както се казва: "пито - платено". Аз тъй мисля.

В тоя момент полковник Стойновски, изглежда, си спомни как яката се беше ядосал тогава, нищо чудно очите му пак да са се налели с кръв - аз това не можех да видя, щото стоях отзад с наострени уши и не исках да се издам че съм там и то по такава глупава причина. За това обаче че очите му нищо чудно пак да са погледнали кръвнишки си правя извод от думите му:

- Да бе, да, ние ще се правим тука на "Меки Марии"?! За смях ще станем бе?! Не са минали още 6 месеца и ний вече сме готови да простим. Как ще се възприеме това от войниците?! Да не стане така че и други като се напият, да чакат нашето снизхождение?! Аз си мисля, че трябва да бъдем твърди и да ги оставим без нашивки, та обецата на ушите им да им напомня докрай какво са дръзнали да направят. Пък и другите да си правят сметката какво ги чака ако съгрешат с алкохол или с нещо друго.

В КП-то настъпи тягостна тишина. Мойор Бонев, понеже е импулсивен, промърмори само "Е, не си прав де, не бива така!", но явно се затрудни да обясни защо не бива и млъкна. Тогава взе думата майор Енчо Тодоров, ЗКПЧ-то:

- Ти си прав, но принципно, според устава, ала от човешка гледна точка не бива да сме чак толкова строги и злопаметни. Момчетата си платиха предостатъчно. Явно и не са такива, момчешка му работа! Пък и на кой не се е случвало да злоупотреби с алкохолец - и ний не сме чак такива "води ненапити"! Тъй че аз смятам, че трябва да им се върнат нашивките. Не знам де, но така мисля, а пък ти си решавай, ти си командирът.

Полковник Стойновски изстена. Явно беше раздвоен. И като помисли малко, рече:

- И Енчо е прав, и Бонев, и ти си прав, затуй нека да бъде така: ще им дадем по една наивка, да станат пак ефрейтори, а, какво ще кажете?

Тук и двамата заместници на командира протестираха, че не е справедливо, щото Стайков като го разжалваха, си беше ефрейтор, за него добре, но Грънчаров нали беше младши сержант, ще излезе, че само той ще си остане наказан и ощетен с една нашивка по-малко.

Но полковникът беше категоричен и каза, че повече няма да обсъжда въпроса, голяма работа, че на Грънчаров щял да има на пагона една нашивка по-малко. И те минаха да обсъждат други въпроси, а на мен, признавам си, ми стана много гадно. Както и да е, опитах се да го преживея, но толкова се почувствах обиден, че направо не можах даже да спя. Брях, видях се в чудо! Нещата по-нататък се развиха така.

Този техен разговор да е бил във вторник или сряда, не знам. След два дена, именно в петък, мен ме пуснаха няколко дни отпуск да си ида до Долна Баня. Пусна ме старшината, оня същия, мия "приятел", щото той пак си ми правеше някаква мерзостчица: уж загрижен за работата, именно, за да не бъда задълго далеч от поделението, той ме пускаше за по два-три дена, и така ми разваляше дългоочаквания голям отпуск, който при нас се даваше едва през втората година. Значи аз в петък си тръгнах в отпуск, а си спомням, че трябваше да се върна в понеделник вечерта. А в същия този понеделник командирът трябваше да обяви наградите и повишенията за изминалата третата четвъртинка от службата ни, която, знайно е, продължи общо 2 години.

Когато ни пускаха в отпуск ний трябваше да ходим пеша до долу, до подножието на хълма, на който беше поделението, до село Райово, а пък там да чакаме автобус или да се качим на някоя кола "автостоп"; но тогава нямаше много коли като сега, та доста време минаваше докато стигнем Самоков, а пък в Самоков вече трябваше да чакаме друг автобус, в моя случай за Долна Баня. И като се мотаех в Самоков като муха без глава и чаках автобуса си, на мен ми мина в главата следната мисъл.

Аз, казах, се чувствах много обиден заради това, че командирът щеше да ме направи ефрейтор, тоест пак да ме унижи и ощети. Не знам на вас как ви се струват тия мои тогавашни вълнения, на мен сами сега ми изглеждат нищожни, но тогава явно не е било така. А аз пиша как е било тогава. Та значи като в Самоков се сетих за това, че ще изпусна събранието в понеделник, си рекох: по-добре, поне да не присъстваш на поредното си унижение! Да, обаче обидата си ме гризеше в сърцето. И докато се опитвах да забравя, в съзнанието ми изникна скандалната мисъл: защо да не взема да напиша едно писъмце до началник-щаба, да му пусна писмото в кутията на блока на военните (аз знаех къде е) и по този начин да се опитам да повлияя на онова, което щеше да се случи в понеделник. Беше рисковано да се пише писмо до старши офицер, но на мен ми беше толкова мъчно, че дръзнах. И така, речено-сторено, намерих химикал, плик и лист и написах горе-долу следното писмо, изливайки изцяло изтерзаната си душа:

Здравейте, майор Бонев,

Пиша Ви това писмо на автогарата в Самоков, след един час ми е автобуса, но се сетих за нещо, и някаква сила, по-силна от мен самия, ме накара да Ви пиша. Моля да ме извините за тая дързост, но наистина не мога да спя откак чух (признавам си, аз бях в КП-то тогава) разговора Ви с командира и майор Тодоров относно това дали да ни възстановите званията с редник Стайков или да ни оставите наказани докрая. Та в тази връзка искам да Ви кажа следното:

Майор Бонев, доста тежко преживях своя провал миналата година. Изстрадах го. Аз така в живота си никога не съм се излагал като тогава. Аз да пия въобще не обичам, но както и да е, напротив, ненавиждам пиенето и алкохолиците, но станалото-станало. Сега обаче си мисля, че вместо повторно да ме унижавате, като ми върнете само едната нашивка, Ви моля да въздействате на командира изобщо да не ми връща никаква нашивка, ами да ме остави без нашивки. Това според мен е по-чист вариант, защо да буним духовете в поделението, защо пак да се обсъжда защо на мен връщате само една нашивка, като тогава ми свалихте две. Та мисълта ми е да помолите полк. Стойновски да ме остави редник, защото за мен е много обидно тази една нашивка да си остане като белег на позора ми до края на службата. А ако си бъда редник като останалите, позорът ми няма да се набива толкова на очи.

Надявам се че ме разбирате. Много Ви моля да изпълните молбата ми.

С уважение: редник А.Грънчаров

Нещо такова написах тогава, не знам какво точно съм написал, щото, за жалост, не си пазя ксерокопия на всички писма, които съм писал в живота си; но духът на писмото ми трябва да е бил горе-долу такъв. Пуснах писмото и таман го пуснах, душата ми биде обзета от ново притеснение: ами дали пък не нарушавам Устава като пиша такива лични писма, и то не до кой да е, ами до самия началник-щаб? Дали пък не е крещящо нарушение на Устава да се пише писмо до офицер, как ще бъде погледнато на тая нова моя проява?

Сами си представате, че тия два-три дена, в които си бях в отпуск в Долна Баня, аз бях като на тръни, представах си, че съм разярил началник-щабът заради "самоуправството" си така, че сега се чудят как още по-сурово да ме накажат и прочие. С няколко думи казано: изтормозих се, грохнах от притеснение. И с последни сили в понеделник се върнах в поделението.

Аз тогава хванах такси, което ме стовари на портала. Искаше ми се да се промъкна без никой да ме забележи, да ида и да питам някой войник какво е станало, а пък после да мисля как да реагирам според ситуацията. Да, ама не: таман се промъквах с котешки стъпки по пътечката, изведнъж скочи срещу мен старшината, оня същия, "приятелят" ми, така ненадейно скочи, че ми изкара акъла. Той се случил дежурен тая вечер, зъл шанс! Разбира се, тия бяха първите му думи:

- О, Грънчаров, как е, връщаш ли се, връщаш ли се, а? Я ако обичаш ми дъхни да видя пил ли си бе, Грънчаров?! А така, дъхни ми тук в лицето! А още веднъж ако обичаш, ама по-силничко! Не си пил. Я да видя сега багажа ти, дали не ски скрил там някоя бутилчица, а? Такааа, хубаво. Няма! Да не си я оставил там, навън, зад портала, та после да си я вземеш? Знам аз, мен не можете да излъжете! А, кажи, навън ли я остави? Кажи бе, Грънчаров, що ме гледаш така злобно?!

На мен бе взело вече да ми писва. Не крия: мина ми мисълта, понеже пак се гаври с мен, да му шибна един право в гнусното лице, ама се сдържах в последния момент. Имах си други проблеми, ето че това нищожество пак се опитва да ме унижи; явно съм се издънил с онова писмо още повече и командирът Бог знае как ме е наказал. Очаквах вече най-лошото. Вече ми беше все едно и за малко, казах, щях да ударя старшината, но някакви сила ме възпря. Рекох му, че не съм крил бутилки зад портала, ако иска, да иде да проверява, но мен да ме пуска, щото съм изморен.

Като чу това, той ми каза да си вървя. Аз си тръгнах. И в един момент чух зад гърба си следните думи:

- Грънчаров, чуваш ли ме бе? И вземи там да си сложиш още тая вечер две нашивки, чу ли ме?! Чуваш ли бе, Грънчаров? Командирът отново те произведе в звание младши сержант. Да му се чуди човек на акъла, ама както и да е...

Аз чух тия думи, ама не повярвах. Внуших си, че гаднярят се издевателства над мен. Като се прибрах в спалното, там още първият срещнат войник ми рече, ухилен до уши:

- О, другарю младши сержант, как е? Прибираме ли се? Чакай аз да взема да Ви лъсна обущата, другарю младши сержант, щото да Ви се натегна поне малко.

Попитах го защо се обръща към мен с тия думи; оня се хили, смешно му е, че аз не вярвам, че съм произведен отново с две нашивки. След това като влязох в КП, дежурният офицер като ме видя, рече:

- Грънчаров, ти ми счупи главата бе, човече! Като твоя случай, днес се разправяхме в офицерската столова, в поделението не е имало и едва ли ще има. Първо беше редник. На 6-тия месец стана ефрейтор. На 10-тия стана младши сержант, на 11-тия те разжалваха, стана пак редник. И днес, пет месеца по-късно, командирът пак ти възвърна званието "младши сержант". Голяма работа си ти, спор няма! Прочее, защо не си си сложил нашивките?

Отвърнах му, че си мисля, че всички са се наговори и че ме ебават, че не вярно това, че командирът уж ми бил върнал нашивките. Офицерчето, именно тогава беше един от младоците-офицери, малко по-голям на години от нас, войниците, започна да се смее. Симпатягата-офицерче, смейки се, рече това:

- Не вярваш значи?! То си е за невярване, ама е истина. Как да ти докажа, че е истина? Аз заповедта на командира я нямам, тъй че, ако искаш, не ми вярвай. Утре ще я видиш. Кълна ти се, че не се ебавам с теб, но както искаш.

Аз като чух тия думи, рекох, че докато не видя черно на бяло записано, няма да си турям нашивки, за да не стана за резил: представяте ли си да си сложа нашивките, а утре да се окаже, че не било истина?! Същински резил! Затуй до другата сутрин не си слагах никакви нашивки. А тогава самият полковник ми каза, че трябва да си туря нашивките; и той също се смя, като разбра, че не съм вярвал. Това беше в общи линии. За писмото никой дума не обели, само началник-щабът ме погледна съзаклятнически. Както и да е.

Такива ми ти работи. Писна ми да пиша. Почива ми се от писането. Зарязвам вече всичко...

А защо описвах толкова подробно тази история ще разберете другия път. Сега, за да подразня любопитството ви, ще кажа само това, че тая история, като в камера обскура, съдържа в себе си модела, по който по-нататък ще се развие целия ми живот. Живот, оказал се поредица от възходи и провали, от изкачвания и сгромолясвания, от подеми и упадък - но за това ще пиша другия път. Може би ще пиша, а може и да не пиша. Зависи какво ще ми хрумне тогава. Чао засега!

ЗАБЕЛЕЖКА: Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.