Някой да знае как духът става по-силен?

Бях решила да си правя психологически автопортрет след завръщането ми от Швейцария, през определени периоди от време. Ето, след няколко дни ще са минали три месеца, откакто се върнах. Бях принудена да го направя, по лични съображения. Каква е картинката сега и в изминалите близки няколко дни?

Ще оставя къщата на самотек за да напиша това-онова. И без това върша криво-ляво само най-важното. Сервирам и отсервирам на възрастната ми майка, чистя стаята й, подканям я да излезе с проходилката на двора на слънце. Искам да се движи и да преодолее страха си от падане. Тя, милата, е висока под 1,60 и толкова закръглена от всякъде, че няма как да се удари лошо при падане, а и да падне, ще е на мека, затревена площ. Но с годините започва да преценява нетрезво нещата, щяла да си счупи, да натърти нещо и после много да я боли, можело да стои дълго на земята, докато някой я вдигне... та и вдигането от двама души било проблем, защото ставите и връзките били повредени и вече „не държат”.

Еех, мамо, мамо! Понякога се чудя това ти ли си, или друг човек? Израснала си без родителски грижи и обич, безрезервно отдаде всичките си сили на семейството ни, даде ни, с вродената си скромност и благородство, всичко от себе си - докрай, а сега си се вторачила егоцентрично в болести! Не вярваш и не разчиташ на любовта ми. Върна се в детството си, където никой не те е обичал и ето, сега пак не вярваш че някой може да те обича! Обещах ти тези години - след си навършила 70-те, да бъдат най-щастливите в живота ти. Старая се да бъде така, но понякога не успявам, мамо! Аз самата вече не съм толкова млада и силна.

И така, постепенно изтласквам все-повече на заден план досадните ежедневни домакински задължения. Като следствие - къщата все още не е с главата надолу, но е в страшен безпорядък! Лапичките на кучетата остават неизмити и те виновно се качват вечер върху завивките по леглата. Има прах на доста места и черни паяжини по белия дъсчен таван от огъня на камината. Дрехи остават небрежно разхвърляни навсякъде защото стаята дресинг-дрешник на български още няма рафтове и закачалки. Всекидневни обувки и градински чехли чакат дълго кални, в един ъгъл, да бъдат почистени, чинии се събират докато не остане нито един чист прибор за хранене на петимата обитатели в този дом. Три чифта очи ме следят мълчаливо и без упрек, чакат да вляза в ролята си.

Един чифт обаче, за мой късмет, спокойно се справя и без мене. Но за останалите грижливата чистница - стопанка сякаш я няма. Тя... спи! Лежи дълго, студено й е в неотоплената и недовършена все още къща. Няма отопление - не става с ток, газ, дърва... всяко от тях е недостъпно с отредените ни жалки пенсии. С усилия се измъква - тя, стопанката, от уютните си пухени завивки за да свърши нещичко и пак се завива, сякаш се пази - да не вижда колко много работа има за нея. Само рано сутрин, щом изгрее слънцето, излиза да види как са цветята и сяда на фотьойла пред входа за малко. Не само навън, и вътре да се движи е трудно, от всяка стая до кухнята има от 20 до 70 крачки.

А, не, не казвайте „ами така е, тия с големите къщи”. Това кой ли не ми го каза! Защо ли така се получи че говорих за себе си в трето лице? Минавам на първо. Лошо не съм направила. Просто продадох всичко, което беше тясно, маломерно, с преходен хол и прочие и започнах къща, в която събрах всички - стари и млади - тук съм предвидила стая за всеки според потребностите, изискванията и вкуса му. И двор за зеленчуци, овощни дървета, цветя и кучета. Колкото й да прилича след соца на лукс това, което направих, то си остава необходимост. Колко стаи трябва да има, според бедняшкото мислене на средностатистическия българин, за 5 възрастни лица и четирима приходящи от чужбина? Направиха ни на пълни нещастници, доволни сме от панелки с размери на стаята колкото кибритена кутия. Колко изнудвания за документи, труд и лишения костваше тази къща на нас - двама учители пред пенсия - не желая да пиша. Искам напълно да забравя за това.

Ето, казвам го: за да бъда що-годе добре, аз, Мария, просто една от всички Марии, имам нужда от къща, топлина в нея, слънце и радостни емоции. Последните се броят на пръсти - това са: зелената трева и цветята в двора, компютъра, моите най-добри приятели кокерите. Иначе рухналото ми здраве не ми дава покой. Променливото време променя кръвното и настроението ми, замаяна съм от трудности и неприятности, от това че всичко при нас става много трудно и бавно.

Швейцария избледнява в спомените ми. Цюрих - градът на водата - с огромното езеро, реката и нейните многобройни притоци, каналите, фонтаните, неизброимите улични чешми (някъде прочетох че са около 200), всичко остана като прелестен сън. Колко хубаво би било да се чувствам така щастлива в България! Само природата тук е останала за мен нещо свидно и скъпо. Тя е подобна на тази на Швейцария, Франция, Австрия, такива, каквито ги видях. С изключение на местата, които ние, българите, сме занемарили, омърсили и опропастили. Все още обаче мога да направя стотици снимки, на които никой няма да познае в коя от четирите страни се намира заснетото. Макар че съм близо до природата, живецът, пламъчето, което те кара да искаш каквото и да е, изчезва у мен, останаха само припламващи тук-там искрици.

Животът тече без желания, без тръпка, монотонно, безлично и сиво. Съживявам се за кратко само ако има нещо особено важно за вършене, когато друг не би могъл да го свърши вместо мен. Събирам силите си и, интересно, съм в добра форма, както преди 20 или 30 години, докато приключа успешно със задачата. После се сгромолясвам в леглото-убежище и се оставям да ме носи течението където си ще. Реката на живота да ме носи, все ми е тая! Не правя усилия да се преборя с когото й да е, да споря, да противостоя, да преодолея каквото й да е. Започвам да наблюдавам, по-точно съзерцавам всичко около мен с нарастващо безразличие. Без да се ядосвам, без да коментирам, без да споделям. Не искам да виждам хора. Безмълвното съзерцание е единствения признак, че все още съм жива. Кой, какво ме повали? В училище бях Жана д’ Арк за колегите си, учениците ми все още ме търсят когато имат нужда от опора. Напомнят ми че съм пример за тях, че не искат и не могат да ме забравят.

Уморила съм се да бъда силна, това ли е? Много калпав е живота в България, това ли е? Разочароваха ме много хора, това ли е? Коварна болест ме обезсилва, това ли е? Помъдрях и изгубих смисъла на живота, това ли е?

В ТЕЛК ми казаха, че могат да ми дадат 20 процента с лекарствата, които пия и заболяванията, които имам. Лъжци! Сменят цифрите на диагнозите, протакат... Такава е поръчката, която изпълняват. Та нали повечето заболявания имат за причина лошите битови условия! Де да бях толкова здрава, определям си сама около 70 процента. Тогава би трябвало да получа и надбавка инвалидна пенсия.

Доскоро се грижех сама за здравето и баланса в тялото ми. Набавях си онези хормони и химически елементи, които влияят на щастието. Серотонин - хормонът на щастието, храни, билки, движение... Мед, джинджифил, сурови ядки, куркума, жен-шен, зелен чай, рибено масло, омега 3, плодове, зеленчуци, гинко билоба и годжи-бери, всякакви антиоксиданти и имунно-подсилващи. Правилно хранене - като количество и качество. Изчиствах киселата среда в организма си, която ме правеше толкова кисела - без трите бели: брашно, захар, сол - без преработвани с консерванти храни... Без токсините енергията ми пак не се връщаше.

Защо трябва да се тъпча с химикали, да пия билки и да подсилвам изкуствено организма си? Защо трябва да ходя в друга страна за да се почувствам по-добре? Бих предпочела силен дух.

Някой да знае как Духът става по-силен?

Бог ми отговаря - не се бой, не се страхувай, аз съм с теб, това е повтарящ се рефрен в Словото. Добрее, ще се привдигна! Не искам никой да се натъжава, нито да ме съжаляват! Изпивам прахче магнезий, след малко прахче ноотропил. Спасение дебне отвсякъде. Спасение от... изопачаврата.

За мен решението как да изляза от тази яма не е намерено - все още. Не мога да променя качеството на живот като цяло в моята опустошена страна. Не мога и да се примиря с всичко ТОВА - ето защо нямам сили. Такъв, какъвто е животът ми сега, ето, изпива на бавни глътки всичко животворно, оставяйки нещо си там, да тлее - докато угаснат всички светлини и се прибера в истинския си дом, дом без мъка, без плач и сълзи.

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.