Моите записки за истинския университет стигнаха до текста, наречен Менте-университетът, след което, поради заетост, ми се наложи да прекъсна поредицата. Тази сутрин имам малко време и сядам да напиша нов опус; за жалост, вчера се разбра, че е починал проф. Иван Славов, прочут университетски преподавател, философ, с когото на млади години се запознах и имах дълги години едни близки колегиални отношения. Не крия, че Иван Славов много ми повлия в ония години, в които моя милост беше млад университетски преподавател; повлия ми също и на начина, по който следваше да започна да се занимавам с философските проблеми.Защото проф. Славов имаше една специфична нагласа, която аз възприех изцяло: философията не е и не следва да е празно и абстрактно теоретизиране, философията трябва да е близо до проблемите на реалния живот и да помага за решаването им, т.е. да се опитва да влияе най-ефективно върху съзнанията. Философията не бива да е грандоманска, да се гнуси от "простия живот", напротив, тя трябва да е близка до човека - и до грижите на човека, пък и на народа. Постарах се да бъда верен на тази мисия на философа, която под влиянието на проф. Славов възприех изцяло. В резултат се получи моята особена житейска съдба, за която по-рано вече писах в есетата си.
Смея да заявя, че не съжалявам за нищо; постарах се да живея живота си достойно, независимо от трудностите и изпитанията. Смятам, че дължа благодарност на проф. Славов, когото в някакъв смисъл мога да нарека и свой учител на попрището на реалната философия; наистина той много ми повлия. И много ми помогна. Бях несигурен в силите си, неуверен, объркан; той ми помогна да открия себе си, той ми вдъхна кураж. Затуй: поклон, професоре! Вярвам, че душата ти вече е много щастлива в компанията на ония велики философи, населяващи истинската родина на духа. Затуй не мога да те оплаквам, нищо че ми е тъжно, че вече не си тук, сред нас.
Тъй като темата ми е университетът, такъв, какъвто той трябва да бъде, университетът в неговата истина и идея, то няма нищо лошо да свържа темата си с един наистина бляскав университетски преподавател, какъвто беше проф. Иван Славов; защото неговият пример съдържа в себе си голям смисъл, който ще ми помогне да изявя истински същественото, значимото. Примерно: Иван Славов беше голям волнодумец; в него имаше нещо сократовско, пък и езоповско, той се родееше с Радой Ралин; поне такъв е в моето възприятие; бляскав дух, шегобиец, страстен преследвач на глупостта - и на простащината! - във всичките и многолики проявления. Затуй професорът можеше да вдъхновява не само студентите си, а той имаше голямо влияние в някои най-изтънчени в духовно отношение среди на интелигенцията.
Той, разбира се, не можеше да бъде подлизурко никому, особено пък на комунистическия режим; такова "шило в торба" (или "таралеж в гащите") никакъв режим не иска да има; казвам това, защото Иван Славов и такива като него просто нямаше как да бъдат приети в средите на дворцовата "ентелегенция", която е готова да прислужва на всеки режим, понеже се вдъхновява най-много от пастите, дето раздават на приемите. Проф. Славов беше смел и търсещ дух, който не се подчиняваше на никакви клишета, напротив, разобличаваше клишетата, рушеше шаблоните, развенчаваше коварните митове, помагаше искриците на разума да бъдат съхранени и да заблещукат един ден по-силно.
Тази, прочее, е мисията на истинския философ - и на истинския университетски преподавател, който носи в себе си съзнанието за високото духовно предназначение на институцията, на която той служи. По ред причини тъкмо на философите се полага да са носители и пазители на този същински, именно свободолюбив и жизнелюбив университетски дух - и Иван Славов се справи с една такава нелека задача. Той стана олицетворение на същия този дух. Повтарям: свободолюбието и жизнелюбието са отличителен белег на този дух. И великодушието е признак, по който той може да бъде разпознат. По някакво стечение на толкова много фактори философът Иван Славов можа да изпълни неоценима роля в университетския живот: да бъде олицетворение и есенция на оживотворявашия го дух. Понеже тия мои приказки, идещи от сърцето ми, може някому да звучат прекалено патетично и абстрактно, то нека да сляза при емпирията, при реалностите на самия живот; ще разкажа по-подробно некои сцени и преживелици, които изплуват в съзнанието ми ето в този момент, та да внеса плът в по-горните си наистина силни, но затова пък толкова правдиви оценки.
Аз, млад дипломиран философ, се бях току-що върнал от Русия - и ме пратиха да преподавам (по "разпределение") естетика в Своге. Често пътувах в София - да ходя на театър, на концерти, по музеите и пр. Често се отбивах и в университета, където съм учил само една година, преди да се преместя в университета в Санкт Петербург. Философът е такова "животно", че са му жизнено потребни себеподобните; то така е с всички, и глупакът не може да живее, страда и се чувства твърде нещастен ако не е в компания на сродни души. Та ето, моя милост се скиташе из полумрачните университетски коридори - и изпитваше някакво упоение от университетския дух, който витае там, който нашата Алма Матер излъчва така щедро. Тук искам да кажа нещо и за Софийския университет, или за Университета, щото той наистина заслужава да бъде определян така: в България, да ме прощават новите нароили се така буйно "академии", но е имало и има само един университет, който заслужава това име, т.е. заслужава името "Университетът".
Аз се упоих от този мистичен университетски дух още когато бях кандидат-студент в далечната 1977 година. Едно момче от село, в чието сърце се беше вече зародила любовта към мъдростта, тогава пристъпи вратите на внушителния Храм на Разума - и изпита упоително вдъхновение и дори благоговение. Заразих се така, че и днес, вече твърде зрял човек, когато вляза в сградата на СУ, винаги в сърцето ми се появява все тоя свещен трепет, който трудно може да бъде облечен с думи. Но тия, които са изпитали същото, прекрасно ме разбират; тия, дето не разбират, тям никакви обяснения не ще да помогнат. Бях приет за студент по философия, а след две години в казармата вече започнах обучението си в него. Това беше една вълнуваща година, в която се причастих към свещенодействието, наречено философия, към тайнството, наречено университет. Както и да е, сега не мога да се отклонявам в повече подробности. Стана така, че след първата година ми беше предложено да продължа образованието си в Русия, след тежки размисли приех; откъснат бях от първата си любов, СУ, но тази първа любов, знайно е, винаги оставя в сърцето най-светла диря.
И ето, някъде в 1983-84 година трябва да е било, моя милост, вече дипломиран философ, в свободното си време при посещенията си в София се лутах из хладните (лятно време) и приятно топлите (зиме) мраморни коридори на СУ. Някак си ми беше дълбоко потребна тая университетска атмосфера, навярно така е било. Знайно е, духът на индивида си търси пристанище; е, ето такова пристанище за мен стана нашият Университет. Имах и разни спомени, искаше ми се да срещна познати, състуденти, преподаватели. И един ден ето какво стана: знайно е, съдбата винаги си знае работата. Вижте какво се случи.
Излизам аз един път от страничния вход на СУ, който е откъм Народната библиотека. И на врата се сблъсквам с един мой познат, дори родственик, поет, казваше се, Бог да го прости, Иван Шопов, а поетичното му име беше Ижо Соколов. Моята майка и неговата съпруга са първи братовчедки и с него се знаехме, ама доста смътно, само колкото като се срещнем да улицата да се познаем, понеже се бяхме срещали понякога по родови събития, предимно сватби и погребения. Попитах бачо си Иван как е, къде се е запътил, и той ми рече: "Добре съм. При Иван Славов съм тръгнал. Прочее, тръгвай с мен, отдавна си мисля, че трябва да те запозная с професора, зер, философи сте!" Само две думи думи да кажа за моя човек Иван Шопов. Той, прочее, оказа се, е много близък по темперамент и излъчване на Иван Славов, това констатирах при запознаването ми с втория; с две-три думи Иван Шопов също беше чешит, шегобиец, духовит, поклонник, разбира се, на бог Дионисий, когото човек често можеше да срещне по влаковете да пътува с дамаджани, пълни с искрящо вино, на което беше голям почитател, дори, чини ми се, като капак на всичко беше и земляк на Иван Славов. И двамата обичаха да разказват вицове, бяха нещо като подвижни енциклопедии на вицове, остроумия, духовитости. Големи сладкодумци! Абе, бяха родствени души, духовни събратя и добри приятели.
Влязохме в кабинета на Иван Славов, който се намираше на третия етаж, където е юридическото крило на СУ, в дъното на коридора. Помня, че професорът, както си беше обичайно за него, беше в голяма компания, имаше и дами, и той, усмихнат, разказваше някакъв виц; всички го гледаха право в устата; наистина беше голям и духовит сладкодумец, това е едно рядко срещано качество. Разказваше някакъв виц, махна ни да седнем и продължи; нищо чудно да е разказвал виц, подобен на този:
Клиент влиза в кръчмата на ръце. Питат го защо така, а той отговаря: казаха кракът ми да не стъпва повече тук!
Като каза едно такова брилянтно остроумие, да разказва каквито той беше голям майстор, компанията избухна в шумен смях. Изчака той да стихне смеха и почна нов виц. Той умееше да бъде душата на компанията. Интересна е и неговата физиономия: иначе, обичайно, е твърде намръщен и дори изглежда строг, недостижим; но всъщност е крайно приятен човек, на когото много му отива усмивката. Не знам, трудно е да се опише и предаде неговото излъчване. Безкрайно приятно беше човек да е в негово компания; имал съм това щастие. Въпреки че когато вече станах асистент в Пловдив значително по-рядко му гостувах. Та тогава, на първата среща, когато професорът, ухилен, разказваше вицове, сиреч, беше разтворил торбата си с вицове и остроумия, като се наприказва донасита, някои си тръгнаха, с нежелание, аз бях представен на професора. Твърде достъпен и непосредствен, той ми каза да идвам при него винаги, когато имам нужда, щяло да му бъде приятно да обменяме мисли и прочие. Поговорихме малко, а аз трябваше да бързам за влака си; винаги когато съм бил при него, все е трябвало да бързам занякъде; е, имали сме и хубави разговори, но много често сме говорили на крак, или той бърза, или, обикновено, аз. Но имахме желание да си приказваме повече.
Затуй в един момент той ме покани да се срещнем в Рилския манастир, където беше уредил да си изкарва отпуската лятно време; не съм го питал, може университетът да е имал там някоя стая (килия), знам ли. Та там сме се срещали. И той в Пловдив е идвал по моя покана, та да изнася лекция в основания от мен през 1987 г. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Лекцията му, прочее, беше бляскава и твърде смела; в онова време професорът вече открито демонстрираше презрението си към простащината, наречена комунизъм. Студентите, членове на клуба, останаха възхитени, във възторг.
Да, сладкодумец, подобен на Сократ беше професорът; беше голям, въздействащ оратор, който празни приказки просто не можеше да говори. Такива работи ми хрумват за него в тоя момент. Не ми се ще да описвам по-подробно тия и други преживелици, защото темата ми е все пак друга. Вече писах на едно място за това какво влияние ми оказа професорът в писането, в разбирането на задачата на съвременния философ, в това колко много ми е помогнал, та мои статии да излязат в списания по онова време.
Което пък в един момент направо ме спаси, имам предвид времето, когато идеологическите цербери на комунизма скочиха да ме разкъсват, предимно заради Клуба, ала тия мои публикации в най-солидни списания и вестници за известен момент ме направиха непоклатим. Е, после ме уволниха и изритаха от ПУ, но аз за това вече писах. Та за много неща съм благодарен на професора, който, ето, вчера, се е преселил в по-добрия свят. Там, където е родината на духа, истинската родина на всички нас, дето сме се посветили на служене на безсмъртния дух. Бог да го прости!
Да спра засега дотук, просто е неуместно да подемам друга тема. Оказа се, че това мое есе ще бъде само за Иван Славов. Той заслужава това. Имам и още други неща да казвам за него, но засега казах главното. По-нататък, в продължението на размислите ми по темата за истинския университет, когато се наложи, ще се позова и на неговия така вдъхновяващ пример!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар