Българската и руската вражда не са от вчера и за никакви „братски” народи не може да става дума

Публикацията в блога със заглавие България вече я няма: българите в тази нещастна територия сме само 8%, останалите 92% били русофили и руснаци!, представляваща анонс към публикацията БЪЛГАРИЯ ИЛИ РУСОФИЛИЯ - ТОВА Е ВЪПРОСЪТ! с автор Белчо Дончев е предизвика интересен коментар, който публикувам отделно, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

80% вероятно е пресилено, но в България има достатъчно русофили. В Сърбия и Черна гора със сигурност са повече. Извън ОНД именно те са традиционните бастиони на русофилията. Само че както съм имал възможност да отбележа, в България това е не толкова русофилия, а по-скоро е „комунистофилия”.

Предполагам обаче, че в България ще се намерят и не по-малко напр. германофили, може би и доста франкофили, англофили, а защо не и индонезиофили, бразилофили, ирландофили, финландофили, даниофили и т.н. Даже можем да предположим, че да речем финландофилите и даниофилите ще са повече от русофилите. Дания и Финландия не са направили нищо лошо на България и българите нямат причини да не ги „обичат”, докато ролята на Русия в българската история е най-малкото спорна. Освен това българите би трябвало да са най-вече яростни ГРУЗИНОФОБИ, защото най-големите беди на България причини именно грузинецът Сталин.

Това показва, че цялата тази игра на фили и фоби е донякъде гротескна и абсурдна. Съвременният свят и политика не може да се свеждат до подобни примитивни емоционални категории. Всички народи имат положителни и отрицателни страни, постижения и понякога престъпления и е абсурдно да ги „обичаме” или „мразим” като цяло.

Несъмнен емпиричен факт е, че хората по света имат различно отношение към Русия, което в най-широк план може да бъде описано като любов, безразличие или омраза към нея. Но във философски план искаме да знаем повече и да копаем по-дълбоко.

Самото понятие „русофилия”, респ. „русофилство” е твърде широко и разтегливо. Може да харесваш или обичаш определени аспекти на Русия, например руския „манталитет” или „душа”, руската литература, език, традиции, ландшафт, кухня, водка, музика, клавирна и балетна школа и т.н. и всичко това би било един вид „русофилство”. За всеки разумен човек обаче е трудно или невъзможно да приема или отхвърля ВСИЧКИ аспекти на дадена страна или култура без изключение. Обстоятелството, че харесваш например руска поезия не значи, че същевременно обичаш съветския ГУЛАГ или руската политика като цяло.

Можем ли обаче да прокарваме разделителна линия между политиката на дадена страна и нейния народ и неговите културни и всякакви други постижения? Можем ли да одобряваме и обичаме народа, но не и политиката, провеждана от неговото правителство в негово име? Все пак истината е, че основен носител на комунизма по стечение на обстоятелствата е не друг, а руският народ, на завоевателната политика на Балканите на руския царизъм в миналото пак руският народ, на националсоциализма германският народ, а на фашизма италианският народ. В този смисъл тези народи според някои трактовки носят някаква отговорност за извършените в тяхно име политически действия от отделни представители на тези народи. От друга страна колективната отговорност винаги е проблематична. Спомням си какъв вопъл предизвика през 1996 в Германия твърдението на историка Даниел Голдхаген, че германците са „народ от престъпници и убийци” и Холокостът е изцяло тяхна колективна вина. Още на Нюрнбергския процес обаче понятието за колективна вина на целия германски народ за престъпленията на националсоциализма е отречено.

Иначе лесно можем да намерим аргументи за всевъзможни любови и омрази, защото особено големите народи имат както положителни страни, така и страшно много трески за дялане – националсоциализма на германците, фашизма на италианците, милитаризма на японците (питайте какво е отношението на азиатците днес към японците! – те са обект на неистова омраза), на колониалното минало на Испания, Англия и Франция и т.н. Следва ли от това, че заради ужасната политика на тези страни трябва да отречем всички останали техни постижения?

Така че по темата може да се дебатира. Не забравяйте, че етническите руснаци наистина са над 80% от населението на Русия, но тя иначе е мултинационална държава, като българите и техни разновидности са важна съставка – волжски българи (татари), чуваши, башкири, севернокавказките народи и т.н. При това някога съотношението е било друго. Когато Иван Грозни завладява Волжска България с огън и меч, българите са 3 милиона, руснаците също 3 милиона и освен това в руската държава е имало около 3 милиона угрофини. Днес съотношението, разбира се, е различно. „Татарите”, т.е. българите са около 4 милиона, докато руснаците са 160, а с украинците и белорусите над 200 милиона.

Между другото това е и причината, поради която българите в древността оказват влияние върху славяните, не обратно. Българите са били по-многоброен и по-могъщ народ. Затова не български прилича на славянски, а обратното - славянските езици са повлияни от български. По-късно в резултат на кирило-методиевската традиция пък известен брой славянски думи проникват в български.

Освен това огромна част от руския политически и културен елит е от русифицирани волжско-български родове: Годунов, Пушкин, Достоевски, Гогол, Тургенев, Рахманинов, Булгаков, Бунин, Ахматова и мн. мн. др.

Въобще Русия рядко се е управлявала от етнически руснаци. Борис Годунов например е от волжско-български род. Майката на Петър Велики Наталья Нарышкина е волжска българка. Екатерина Велика е германка. Ленин е чувашо-шведо-германо-еврео-калмик, Сталин е грузинец, Хрушчов формално украинец, но името Хрушчов е волжско-българско, Брежнев ту се е идентифицирал ту като украинец, ту като руснак, Черненко, както показва името, е от украински произход. Елцин е волжско-българско име. Само Андропов, Горбчов и Путин са руснаци.

Така че нещата с русофилството са проблематични.

Иван Александрович Ильин (28 марта (9 апреля) 1883[1], Москва — 21 декабря 1954, Цолликон) — русский философ, писатель и публицист, сторонник Белого движения и последовательный критик коммунистической власти в России, идеолог Русского общевоинского союза (РОВС).

В эмиграции стал сторонником т. н. монархистов-«непредрешенцев», тяготел к интеллектуальной традиции славянофилов и до самой смерти оставался противником коммунизма и большевизма. Взгляды Ильина сильно повлияли на мировоззрение других русских интеллектуалов консервативного направления XX века, в числе которых, например, Александр Солженицын.

Цитати от Илинь:

„Россия — не человеческая пыль и не хаос. Она есть прежде всего великий народ, не промотавший своих сил и не отчаявшийся в своем призвании. Этот народ изголодался по свободному порядку, по мирному труду, по собственности и по национальной культуре. Не хороните же его преждевременно!

Придет исторический час, он восстанет из мнимого гроба и потребует назад свои права!”
Русский народ, считал Ильин, нуждается в покаянии и очищении, и те, кто уже очистился, “должны помочь неочистившимся восстановить в себе живую христианскую совесть, веру в силу добра, верное чутье к злу, чувство чести и способность к верности. Без этого Россию не возродить и величия ее не воссоздать. Без этого Русское государство, после неминуемого падения большевизма, расползется в хлябь и в грязь”.

Русскому человеку свобода присуща как бы от природы. Она выражается в той органической естественности и простоте, в той импровизаторской легкости и непринужденности, которая отличает восточного славянина от западных народов вообще и даже от некоторых западных славян. Эта внутренняя свобода чувствуется у нас во всем: в медлительной плавности и певучести русской речи, в русской походке и жестикуляции, в русской одежде и пляске, в русской пище и в русском быту. Русский мир жил и рос в пространственных просторах и сам тяготел к просторной нестесненности. Природная темпераментность души влекла русского человека к прямодушию и открытости (Святославово "иду на вы "...), превращала его страстность в искренность и возводила эту искренность к исповедничеству и мученичеству...

Еще при первом вторжении татар русский человек предпочитал смерть рабству и умел бороться до последнего. Таким он оставался и на протяжении всей своей истории. И не случайно, что за войну 1914-1917 года из 1.400.000 русских пленных в Германии 260.000 человек (18,5 проц.) пытались бежать из плена. "Такого процента попыток не дала ни одна нация" (Н.Н.Головин). И если мы, учитывая это органическое свободолюбие русского народа, окинем мысленным взором его историю с ее бесконечными воинами и длительным закрепощением, то мы должны будем не возмутиться сравнительно редкими (хотя и жестокими) русскими буитами, а преклониться перед той силою государственного инстинкта, духовной лояльности и христианского терпения, которую русский народ обнаруживал на протяжении всей своей истории.

У других народов был издревле другой характер и другой творческий уклад: свой особый - у иудеев, свой особый - у греков, особливый у римлян, иной у германцев, иной у галлов, иной у англичан. У них другая вера, другая "кровь в жилах", другая наследственность, другая природа, другая история. У них свои достоинства и свои недостатки. Кто из нас захочет заимствовать их недостатки? - Никто. А достоинства нам даны и заданы наши собственные. И когда мы сумеем преодолеть свои национальные недостатки, - совестью, молитвою, трудом и воспитанием, - тогда наши достоинства расцветут так, что о чужих никто из нас не захочет и помышлять.

Страници за Илинь: ТУК и също така ТУК.

Така че руснаците са всичко друго, но не и приятели на българите. Те държат волжските българи и сродните им народи все още под робство и в никакъв случай не са „освободили” дунавските българи поради хуманизъм и алтруизъм. Досега също така не съм чул руснаците да обявяват казанските татари, т.е. волжските българи, за „братя”, това по политически причини е запазено само за дунавските българи.

В интерес на истината трябва да кажем, че и дунавските българи съвсем не са им останали длъжни. Баснята за сливането на славяни и (пра)българи в единна народност, и то за някакви си 200 години, е смехотворна, защото старите българи, ханове и царе са били прочути със своята антиславянска политика. Така например в известната най-стара руска хроника „Повесть временных лет” се отбелязва, че българите са „насилници на славяните по Дунав”. От хан Омуртаг е известен Чаталарския надпис, в който той обявява:

“Кан ювиги Омуртаг е от Бога владетел в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана Плиска, той направи аул на Туча [р. Тича] и премести войската си срещу гърците и СЛАВЯНИТЕ.”

Всъщност през цялото средновековие територията на днешна Румъния служи за огромен лагер, където българските ханове и царе депортират заварените южно от Дунав славяни.

Така че българската и руската вражда не са от вчера и за никакви „братски” народи не може да става дума. Българи и руснаци се различават коренно по потекло, бит, външен вид, фолклор, манталитет, дори и по език, защото приликата е само в речника, но не и в граматическата структура.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)