Университетът и комунизмът

Да продължа размислите си; предният път стигнах до ето това есе Защо в българската наука промяна няма и не може да има?; явно се оформя една поредица; много ми се е насъбрало, нямах намерение да пиша такава, но ето, получи се. Не трябва човек да насилва това, което иде от неговия дух, извира от него. Духът е нещо свято. Ние самите сме нищо, а духът е всичко. Без духа в гърдите ни ние, човеците, сме нищо...

Та темата на дисертацията ми, за чиято славна (не)защита писах толкова дълго, е точно тази: човекът и духът. Духът в човека. Формите на духа. Не знам как звучи една тема в очите и ушите на съвременните хора, живеещи във време, в което имаме свобода; пълна свобода поне в сферата на духа. Никой днес не може да ни задължи да мислим каквото и да било. Стига да не му се оставим, никой не може и да ни манипулира. Ако мислим основателно и вдъхновено, ще сложим здрави стени пред всеки опит да ни манипулират. Та днес едва ли с нещо такава една тема на дисертацията ми звучи "новаторски" или нещо подобно. Затуй съм длъжен да направя едно разяснение. Във времето, в което замислях и писах тази дисертация, за духа да се пише беше забранено. И за истината за човека - която е същност на духа на човека - беше забранено да се мисли. Защо ли? Ей-така, официалната доктрина на комунизмо-марксизма просто забраняваше всякакви размисли за човека, особено пък за духа, а пък размисли за човека и духа, разминаващи се с догмите на същата тая официална догматична доктрина-идеология на комунизмо-марксизма, бяха забранени абсолютно. И ето, аз, 26-27 годишен млад асистент по философия дръзнах да пиша цяла една дисертация тъкмо за духа и човека, за духа на човека.

Защо беше забранено да се пише за духа и човека ли? Ами защото онази тогавашна задължителна за всички доктрина на марксизмо-комунизма твърдеше, че тя самата била решила "веднъж-завинаги" всички проблеми, свързани с човека. Тя, представете си, била разгадала за вечни времена самата загадка, наречена човек. И разгадаването на тази загадка било най-просто. Човекът бил не човек, човекът бил... животно! Това всъщност и в резюме твърдеше официалната материалистична доктрина на комунизмо-марксизма. Няма човек защото няма дух, а духът е "попщина", по думите на Ленин. Ленин тогава беше божество на комунистите и светец на идологията им. Без да искам написах вместо "идеология" съвсем друга по смисъл дума, написах думата "идология", иде от "идол". Оставям я както съм я написал. Защото е съвсем уместна и подходяща за случая.

Да, човекът бил не нещо друго, а "трудеща се маймуна", която, представете си, почнала била да мисли - с такива тъпотии тогава биваха пълнени главите на нещастните студенти, изучаващи философия. То тогава, всъщност, и философия нямаше, а имаше най-отвратителен казионен догматизъм. Немисленето тогава беше в своята стихия. Папагалстването и лицемерието тогава минаваше за "философия". При това "най-правилната", "единствено вярната", "единствено научната". "Учението на Маркс и Ленин е всемогъщо, защото е верно!" - ето тоя комунистически лозунг всъщност забраняваше да се мисли различно от официалната догматика. Най-добре беше изобщо да не мислиш, да не задаваш опасни въпроси. Да, отвратително време беше тогава. Тия, които тогава трябваше да преподават философия, бяха поставени в най-ужасната ситуация, в която мислещо и нравствено същество изобщо може да бъде поставено.

Е, мерзавците си просперираха. И тогава както и сега. Бълваха догмите на марксизмо-комунизма и цъфтяха на "научното поприще". Е, трябваше да се преструват на "мислещи", на "модерни"; тогава схоластиката беше на висота, лицемерието и нагаждачеството - също. Идеалисти като мен обаче бяха поставени в най-унизителната ситуация, каквато човек изобщо може да си представи. Нравствен избор, и то от най-тежките: или ще погребеш всичко светло и възвишено, що те е вдъхновявало на младини, тоест или ще станеш мерзавец, или пък, по думите на Мамардашвили, ще станеш вежлив с безличното, т.е. ще се превърнеш в... шпионин, водещ двойнствен живот. Ще играеш сложна и опасна роля. Не, това не значи едно да мислиш, друго да говориш, щото това също е подло. Ще мълчиш, ама незабелязано - и тайно ще се отдаваш на любимите си занимания. Ще водиш наистина съвсем двойнствен живот. Два живота ще водиш.

Лесно му е било на Мамардашвили дето пише тия работи, щото обаче не е бил действащ професор, не е преподавал на студенти; само по едно време изнася няколко знаменити лекционни курса, когато вече е могъл да си позволи открито предизвикателство на системата на немисленето, каквато е комунизмо-марксизмът. Иначе той си е бил "научен работник" и изследовател. По-лесно е само да пишеш; но да лъжеш пред живи хора и да шпионстваш пред тях е много по-трудно. Имам предвид преподаването. Моя милост обаче тогава беше асистент. Изпаднах в крайно тежка ситуация с постъпването си в университета. И то тежка в две насоки: изследователската, свързана с писането, и в частност с писането на моята "епохална", както се видя, дисертация, и също и най-вече - с преподавателската. Ето как тогава реших тоя казус. А тогава бях млад, буен и... луд, значително по-луд, отколкото съм сега...

Аз поначало съм устроен така, че конформизмът огранически е неприсъщ на душевния ми, както казват руснаците, "уклад" или строй. Не мога, няма как да се подмазвам, нямам дарба в тая насока. Бидейки идеалист, за мен единствено истината е имала и има значение. Накратко казано, понеже вече Миша Горбачов беше отменил цензурата и нещата се раздвижиха, моя милост, обнадежден, се впуснах в люта битка да доказвам свободата си. Във всички посоки. Без компромиси.

Първата статия, която ми излезе в тогавашния младежки вестник носеше заглавието "Да говориш каквото мислиш...". Разбира се, и да пиша почнах както мисля. Прочее, аз винаги така съм го правил. По-добре да мълча, отколкото да говоря това, което не го мисля. Мълчах, мълчах, в един момент проговорих. Това пък се отнася най-вече за преподаването. Моите студенти от онова време сигурно имат крайно противоречиво впечатление за моята особа. Няма как, понеже темата ми е за истинския университет, длъжен съм да разкажа и това. Само да не забравя това, до което стигнах - и с което започнах: за темата на дисертацията ми, която наистина коренно се разминаваше с господстващите тогава стереотипи и представи в официалната, така да се каже, философия. Тоя момент трябва да го имам предвид, затуй да не го забравя. Ще се върна на него като завърша отклонението, което обещах. За да се сетя после сложих тоя знак.

Духът, царящ в катедрата, в която постъпих - катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ "Паисий Хилендарски" - беше дух на най-отвратителен догматизъм, блюдолизничество, конформизъм, подлизурство, некадърност; миришеше на мухъл в тая катедра - и вееше духът на мъртвина, на разлагащ се труп. Марксизмо-комунизмът тогава наистина беше в такова състояние - на гниещ труп, излъчващ отвратителна смрад в простора, труп, който просто нямаше кой да изнесе и погребе. Помните ли филма "Покаяние"? Крайно задушна атмосфера, предизвикваща спазми на гадене и на повръщане. Поне за мен беше така. Някои обаче, подобно на трупните червеи, много добре се бяха нагодили към тая атмосфера. Цъфтяха и просперираха. В парично отношение най-вече. Подобно на тъкачки-многомашиннички работеха на две-три-пет длъжности и места - и прибираха добри пари. Партията умееше да се отблагодарява на мерзавците. Както и да е, казах главното.

И ето, в такава една атмосфера попаднах, а все пак, като наивник, имах известно очакване, че тук може да срещна и "истински учени". Все пак това нещо се наричаше "университет". Е, не срещнах - ако не броим неколцина, по-малко от пръстите на едната ръка, с които можех да обменям мисли, предимно по политически теми: за Горбачовата перестройка и за това, което пишеха тогавашните съветски вестници. Щом падна цензурата руските вестници станаха за кратко време много интересни. Но по философски, същински теми, аз така и така не намерих събеседник в този университет. Точно затова ми се наложи да правя ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в който почнах да каня истински философи от София. Но това стана по-късно. А аз искам да кажа нещичко за самото начало.

Сега изплува в съзнанието ми образът на първото мое занятие в ПУ като асистент. Бяха ми се обадили, че Факултетният съвет е гласувал приемането ми за асистент много късно, след като занятията вече бяха почнали. Конкурсът беше през лятото, през юни-юли, спечелих го, но цяло лято и целият септември Партията, явно, е размишлявала над необичайния казус: може ли да допусне "ничий човек" като мен да стане асистент по философия?! От немай-къде се решиха да ме вземат, както казах, много късно, някъде към средата на октомври; получих телеграма да се явя на работа след като вече не вярвах, че ще ме утвърдят. Както и да е.

Първото ми занятие се състоя в една семинарна зала, намираща се на тавана в сградата на химическия факултет. Понеже току-що бях пристигнал, куфарът ми беше в канцеларията, нямах и квартира, изпотен от бързане, се изкачих до тази зала и се озовах за първи път пред студенти в качеството ми на техен преподавател. Трябваше с нещо да ги занимавам.

Първите часове обикновено са съвсем формални. Преподавателят съобщава някакви изисквания и толкоз. Аз обаче сторих нещо, което изуми студентите. Нищо чудно да са ме възприели като неудържим, ако не като съвсем луд. Защото в това първо занятие моя милост така се вдъхнови, че изнесе на студентите съвсем непредвидена лекция за... Платон. Не за Ленин, както е по програма, а за Платон. Това, което ми беше присърце, с това започнах. Разказах свои най-съкровени, изстрадани мисли. Ударих още с първото си занятие, както се казва, "през просото". Повярвах, бях си въобразил, че щом съм в университет, а университетът не е нищо друго освен свобода, то значи аз трябва да се възползвам от свободата си. Това и направих. Студентите ме гледаха с отворени усти. Не знам как са ме възприели. Те такова нещо не бяха чували и виждали. Както и да е, с една дума казано, преподаването ми в този университет започна, така да се каже, с "фалш-старт". Думи като "марксизъм", "Ленин" и всички останали думи и клишета от т.н. "диамат" не бяха думи от моя речник. Езикът ми не се превърташе да ги спомена. Пазех се от тях като дяволът се пази от тамяна. Бях, повтарям, млад и луд...

Не си спомням какво точно съм казал в онази своя реч; помня, че им разказах какво е философия според Сократ и Платон, разказах им "митът за пещерата", разтълкувах им го, а този мит, уважаеми читателю, е "напоен" с идеализъм, блика от идеализъм. Марксизмът пък, за който бях нает да преподавам, е най-враждебен на всякакви форми на идеализъм, особено пък на нравствения такъв. Аз тогава, така да се каже, се разобличих. И когато след няколко дни се срещнах с официалните фактори в катедрата, ми се даде да разбера, че някой вече е докладвал "там, където трябва" за моето свободомислие в онова първо занятие в залата на тавана на Химическия факултет. Бях предупреден да внимавам. Най-доброжелателно все още. Казаха ми: имаш програма, ще следваш нея. Никой не се интересува от твоите лични "съкровени" мисли. Каквото е трябвало да се мисли и каже, вече е измислено. Измислили са го "класиците". Ний, слава Богу, не трябва веч да мислим, щото всичко е измислено. Ний трябва само да папагалстваме. Ето това в същината ми се каза. Усетих силен трупен полъх, толкова силен, че главата ми се замая. Край, илюзии! Мръсният живот беше вече около мен. Трябваше да стъпя на земята, да сляза от облаците.

Оттук-нататък моят живот първите две години стана кошмар. Извинявам се тук на студентите, на които съм преподавал тогава. Наложи се да мълча като пън! Давах им някакви казионни планчета, но сам изпитвайки пълно отвращение към "учебния материал", езикът не ми се преобръщаше да каже нещичко, затуй предпочетох да мълча. Нека да ме възприемат за олигофрен, но аз против съвестта си няма да говоря. Бях също така и твърде неопитен. Бях само на 26 години. Стоях пред студентските банки като... статуя и тъпо се усмихвах. Често в занятията ми имаше гробно мълчание. Никакъв спор и разговор не се получаваше. Самите студенти ме съжаляваха и ми съчувстваха. Чат-пат разни по-отворени студенти почваха да говорят опасни приказки, коренно разминаващи се с официалната догматика. Аз вече бях претръпнал. Хилех се и съвсем не можех да им противореча, т.е. да защищавам доктрината. Някои студенти станаха и нагли: почнаха да говорят неща, които аз, като асистент, трябваше да парирам непременно, щото "светини на идеологията" отиваха по дяволите. Много е възможно, по заповед, разни провокатори да са правили това за да ме проверяват. И да докладват после как съм реагирал. Аз бях ни жив, ни умрял. Почнах да се замислям дали да не се махна, да си обера крушите от това адско място. По дяволите шибаното асистенстване! Усещах, че ще пукна от задушаване. Нещо трябваше да се направи.

Разбира се, и тази нова ситуация незабавно биде докладвана от нарочно поставените "бдителни уши", и то не къде да е, а непременно и точно "там, където трябва". Спомням си, понеже предавах предимно на студентите от българска филология (и други такива специалности), на които никой друг не щеше да преподава, щото бяха вироглави, а също така и прекалено интелигентни и отворени - много доценти и асистенти били подложени на осмиване заради тъпотия и неграмотност от студентите и затуй насадиха мен при тях! - та си спомням, че странен интерес към моята особа в един момент почна да изпитва не кой да е, а самият Огнян Сапарев. Някои студенти, които се сближиха все пак с мен, редовно ходеха да се срещат и с него. Както и да е. Сега вече с положителност знаем, че Огнян Сапарев е бил в онова време агент на ДС. Няма значение, неговият интерес към мен обаче особено силно се прояви когато по-късно създадох Клуба. Никога, за моя чест, не съм разговарял с това лице, ако не броим сблъсъците ни по-късно, в клуба ДЕМОКРАЦИЯ, създаден в първата седмица след 10 ноември 1989 г. Но да се върна на разказа си. В един момент работата взе да става дебела и на проверка на мое занятие ми дойде самата шефка, доцентката по БКП Тина Шишкова. За тая особа вече стана дума. Тук обаче искам да кажа и още нещо, нещо съвсем лично.

Нищо че тя беше "специалистка по комунизъм и по БКП", дойде да проверява мен, философа. Те тогава другарите от БКП от всичко разбираха, та затуй не е странно това нейно посещение. Разбира се, тя беше върла и най-догматична комунистка. Занятието, което тя провери, стана знаменателно. Студентите - нищо чудно някои пак да са изпълнявали предварително дадени инструкции - станаха нагли дотам, че един открито започна да говори срещу самия... Тодор Живков! Нечуван скандал! Тина Шишкова внимателно следеше реакцията ми. Моя милост каза нещо от рода "Ами Вие така мислите, а някой мисли ли другояче?". Не разкритикувах изобщо наглеца. Т.Шишкова си записваше разни неща постоянно в дебелия тефтер. После два часа ми говори, че съм се провалил тотално. Така беше, провалих се. Не отрекох. Позовах се на това, че още съм неопитен. Много прочувствено го казах. Едва ли не го изплаках. Другарката Шишкова почувства, че строгостта ù е прекалена. Опита се да ме вкара "в правия път" по един най-йезуитски начин. Няма как, щом стана дума за това, длъжен съм и него да споделя.

Та ето какво стана. Ще се опитам да предам речта ù, понеже ми се иска да почувствате нещо от духа на онова гнусно време:

- Ангел, ти си много млад и неопитен. Но класовият враг не спи, трябва да сме бдителни! Работата ти е много отговорна: трябва да възпитаваме младите в преданост към делото на комунизма! Невероятно отговорна и трудна мисия! Надявам се, си даваш сметка за това?

- Е да, давам си сметка, как да не си давам сметка?!

- Така. Партията ще ти помогне за всичко. Ще посетиш занятия на твои опитни колеги, за да видиш как следва да се громи класовият враг. Ти си умен и ще разбереш всичко. Млад си, ще се поправиш. Партията е великудушна и умее да прощава на разкаялите се. Само дето не виждам искрено разкаяние у теб все още.

- Е, разкайвам се! Но съм крайно объркан, щото на моменти психиката ми сякаш блокира. Стоя и не зная какво да кажа. Празно ми е в главата. Имам чувството, че няма да се справя. Крайно съм разстроен! Плаша се! - промълвих.

- Не се плаши, всичко ще се оправи. Виждам те, че си способен младеж, с всичко се привиква. Наистина не си опитен, но ще свикнеш. Не мога да предположа, че ти имаш скрупули спрямо нашето марксистко-ленинско учение. Завършил си в братския СССР все пак. Имаш превъзходна подготовка. Знам добре, че ти предател не си. И враг не си. Не мога да предположа такова нещо. Добър човек си. И в тази връзка искам сега да ти споделя нещо, за което отдавна си мисля. Слушай ме внимателно.

Тина Шишкова в тоя момент дори стана, сипа ми чай, нареди ми да се отпусна. Щяла да говори с мен по една "твърде деликатна човешка тема". Изострих слуха си. Какво ли ме пък очакваше сега?

- Ангел, ти си добро момче, а пък аз познавам едно много добро момиче. Твоя студентка е, преподаваш ù в момента. Искам да ви запозная, ей-така, да се срещате, да си общувате, да станете близки. Смятам, че много ще си допаднете. Момичето е скромно и добро. Произхожда от много добро семейство. Родителите ù са партийни другари. Баща ù работи на най-отговорна партийна работа. Голям шеф е. Момичето е добре осигурено. Разполага със свой личен апартамент в самия център. Ти, както знам, си без жилище и се мъчиш по квартири. Както и да е. Ако си допаднете, а човек знае ли какво може да ни поднесе живота, всичко може да се очаква, вие двамата с това момиче един ден можете да сте много щастливи и да изживеете живота си заедно, колективно. Защо пък да не се ожените? Аз съм много близка със семейството ù. Ето, искам тия дни да ви срещна и да ви запозная. Ей така, да седнем на чашка кафе някъде. Примерно, в ресторанта на панаира. Какво ще кажеш?

Гледах я като ударен с мокър парцал право по лицето. Чак това не бях очаквал. Но тя беше много умела йезуитка, говореше меко и бавно. А и какво друго можех да кажа?! Отвърнах ù, че няма проблем да се запозная с момичето. Скоро и това се случи. Намекна ми се, че ако работите с момичето потръгнат, и моята кариера ще потръгне рязко нагоре. Пък и ставах неуязвим, щом се предполагаше, че ще стана човек на всемогъщата шефка. Да спра сега дотук. Май адски много се отклоних. Но да се върна на темата си. Съвсем забравих каква ми е темата обаче. Ето до какво води... свободата. Води до пълен хаос. Нищо де, ще погледна по-горе и ще разбера каква ми е била темата...

Да, за преподаването. За кошмарната ситуация, в която се оказах във връзка с битието-житието ми на млад асистент по философия в ПУ. В катедрата по "марскизъм-ленинизъм". В "царската катедра", както тогава я наричаха. Всички в катедрата бяха все партийни другари, и то мастити. От космическа, но провинциална величина обаче. Искам обаче да кажа нещо тук, което, чини ми се, ме спаси. Става дума за доцента по философия доц. Христо Митровски, бивш шеф на катедрата. Бог да го прости, тоя човек вече е покойник!

Аз всъщност бях негов асистент. Той и беше единствен доцент. Всички други бяха главни и старши асистенти, май никой не можеше да защити дисертация, независимо от яките си партийни връзки. Та доц. Митровски, човек с македонски корен, беше, противно на очакването, тих, хрисим човек, обигран обаче в партийните битки, бивш зам.-Ректор във времето, когато катедрата наистина е била "царска", т.е. Ректор е бил нейният шеф. Поборников се наричаше това лице. По времето, когато аз постъпих в ПУ, Поборников вече беше шеф на АОНСУ към ЦК на БКП, филиал в Пловдив, но легенди се носеха за него. Бил пич, уредил бил всичките от катедрата с държавни апартаменти. Както и да е. Натам може би ще напиша нещичко и за тази особа. Професор по комунизъм, но май беше по-голям професор по далаверите. То комунизъм и далавера са много близки, родствени понятия. Не знам дали е жив още. Да се върна на отношенията си с Митровски.

Не знам защо, но с този човек много си допаднахме. Аз го уважавах. По една причина: той беше много обиден на всички. Съчувствах му. Откакто вече не беше шеф на катедрата, а на неговото място се беше разположила Шишкова, всички подлизурковци мигом се бяха отметнали от него и вече, подобно на кученца, гледаха право в очите новата шефка. Той самият не можеше да понася шефката, явно в партийните битки са имали някакви сблъсъци, за власт, естествено, за какво друго?! Тя го беше победила. Той се беше оттеглил и на тихо лижеше раните си. Никой не общуваше с него, имам предвид младите кариеристи. Затуй и той към мен, и аз към него се привързахме. Аз имам винаги тая способност да се свързвам с провалени, нямащи бъдеще хора. На всичкото отгоре Митровски вече беше в пенсионна възраст и Шишкова се чудеше как да му бие шута. Е, би му го. Първо би шута на Митровски, а пък след това би шута и на мен. Но докато Митровски беше в катедрата, моя милост беше неуязвим. Е, не съвсем, но имах неговата подкрепа. Неговият глас все още се чуваше, особено сред доцентите, които сякаш всички единодушно мразеха Шишкова. Особено имаше един Стойчев, ако не бъркам името му, доцент също по БКП, който, прочее, има голяма заслуга да ми се даде ведомствено жилище. Ще кажа как, ако не забравя.

Митровски във философията беше твърде посредствен човек, но той и нямаше амбиции в тази посока. И на тази основа моя милост, която имаше амбиции, почна да му импонира. Той с интерес почна да чете мои текстове, от които сякаш нищо не разбираше, но имаше усещането, че това е "чиста философия". Бях му странен. Кокореше очи като четеше и дълго-дълго мислеше. Аз не мислех в установения коловоз, а си вървях по свои пътища. Той такова чудо в живота си не беше виждал и чувал. Много обичаше да разговаря с мен. Водехме какви ли не разговори. Имам чувството, че у тоя възрастен човек, в резултат на нашите беседи, се пробуди човекът, затиснат от огромните и тежки железо-бетонни блокове на комунистическата догматика. Аз пък изобщо не страдах от нея и навярно затова съм му бил интересен. Не знам.

Често Митровски ме допускаше на изпити аз да изпитвам студентите; понякога ме и гледаше как изпитвам. Аз на изпити провеждах кратка беседа със студента. Поглеждах писаниците му и го питах за нещо съвсем друго. Отчаяният младеж сякаш живваше. Отвръщаше ми, почваше разговор. Студентите, разбира се, са много интересни; личността винаги е интересна. Стига да се отнасяме с нея човешки. Така, след тия разговори, съм спасил много студенти от двойка, щото те наистина нищичко не бяха написали и си бяха направо провалени. Пишех им, след беседата, почти винаги четворки, като обяснявах на доцента, гледащ ме с интерес и усмихнат, че младежът има "наченки на философски дух", т.е. заслужава оценката. Не че доцентът не разбираше каква е далаверата, но и нему му беше писнало да къса неподготвени студенти.

А студентите на изпита по философия тогава си идваха все съвсем неподготвени. Мечтаеха, горките, за една мизерна тройчица. Аз им пишех четворки, а пък ако доцентът не присъстваше, и повече им пишех. Тъй си живеехме и се разбирахме с доцент Митровски, светла му памет, човекът много ме подкрепяше! А пък в бъдещите битки в катедрата на моменти направо ме спасяваше. За разлика от други, които ме блъскаха в огъня, пък после се оттегляха да гледат сеир, той имаше смелостта и достойнството да ме защити публично. Да застане зад мен. Шишкова правеше ужасни гримаси в такъв момент и пиеше хапчета, а пък той, милият, ликуваше. Много се мразеха, повтарям, не знам защо, но се досещам. Както и да е.

Та да завърша подетия проблем за преподаването в началния ми период. Но преди това да кажа и за това как се случи така, че моя милост се уреди с ведомствен "апартамент". То пък един апартамент - една стаичка. Без бокс. Само малко коридорче, баня и тоалетна, стая 2.50 на 3.50. Като арестантска килия. Но все пак беше по-добре от това да живея на частна квартира и да плащам от заплатата си наем.

Таман Шишкова ме беше запознала с онова момиче - аз все пак отидох и ядох паста в ресторанта на Панаира, платена от шефката; нищо после не излезе от нейната идея за женитба с момичето! - и някакъв човек ми каза, че има "ведомствено жилище", съвсем празно, и то от доста време, а на мен ми се казваше, че няма. Аз година и повече бях все по квартири. Като разбрах, се посъветвах с Митровски какво да правя. Той помисли и рече: кажи го още днес на заседанието на катедрата. Кажи, че искаш да бъдеш настанен в него. Кажи, че имаш нужда. Аз ще уредя да те подкрепят.

На заседанието стана една, която не е за разправяне. Същинска комедия. Аз станах и с разплакан глас заявих, че съм бездомен подобно на Гаврош. Мъча се по квартири и плащам луди пари. А ето, научавам, че имало празно ведомствено жилище, въпреки че ми се казваше, че няма такова. Е, имало, ама се държало в тайна. Казах, че ще съм много благодарен ако катедрата прояви милост и изиска това жилище за мен. И си седнах. А след това избухна същинска буря.

Пръв доцент Стойчев стана и произнесе такава прочувствена реч, на каквато би завидял и самият Демостен. Нему явно му се беше много насъбрало против шефката и сега намери сгоден повод да ù отмъсти. Не мога да реконструирам в паметта си тази знаменита реч. Възрастният доцент беше голям оратор. Направи шефката на "бъзе и коприва", не съм сигурен дали така се казваше тоя израз. Налиташе връз нея като бик с кръвясали очи. Човекът сякаш наистина се беше възмутил от това, че млад асистент е станал нещо като гаврошовец. "Другари, Партията ни нали има една грижа: човекът! И ето, ний тук гледаме как един човек, при това млад, се мъчи, и хич не ни пука?! Ний нали си имаме апартаменти, що да мислим за това, че колегата Грънчаров е бездомен. Нали доцент Шишкова си има таман три апартамента, защо и е да мисли за Грънчаров! Същинско безобразие! Срамота! И т.н." И други се изказаха, не чак толкова патетично, в смисъл, че щом има апартаментче, що да не се даде на младежа. Почти единодушно катедрата гласува да ми се даде стаичката. След два дни вече бях в необитаемата и окрадена от съседите стаичка. Всичко бяха свалили, даже и електрическите контакти, да не говорим за кранове и балатум. Изтърбушена беше тая стаичка. Видях се в чудо докато я направя годна за живеене. Както и да е. Да спра дотук.

Явно другият път ще се наложи да говоря за това, за което днес започнах тия записки: за дисертацията ми, за това как тогава се правеше изследователска работа, за това доколко моя, писан тогава, текст, може да бъде оценен като новаторски според ония ужасни условия, за които почнах да пиша в началото на това есе. Сега да почна да пиша за това, ще ми дойде множко, пък и нека да бъде отделно.

Иска ми се да напиша нещо като съвременен предговор на моята дисертация, щото тия дни подготвям самостоятелното ù издаване като книга. Издадох я като приложение на сп. ИДЕИ, но се наложи да отстраня много правописни грешки и сега ще ù правя ново издание. Станал съм перфекционист и не мога да търпя грешките. Новото издание го правя най-вече за това да има в Народните библиотеки от моя дисертационен, както се казваше, труд. Не се срамувам за написаното тогава. Защо е така ще обясня другия път.

Чао засега! Дано не ви омръзнах прекалено. Ако някой изобщо е стигнал дотук де...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.