Встъпление в темата за истинския университет

Вчера, публикувайки откъс от знаменитата книга на Робърт М. Пърсиг, на който дадох заглавието Истинският университет, обещах да публикувам и свои размисли по темата; иска ми се да се породи една дискусия за ситуацията в университетското образование у нас, щото според мен неоправдано се мълчи по тия въпроси, а най-вече се мълчи по същностната, идейната, ценностната им страна. Която именно и е най-важната. Забелязал съм, че у нас тъкмо за най-важното най-упорито се мълчи. А така не бива да бъде. Най-много следва да се мисли за най-важното.

Аз напоследък много мисля по тия въпроси във връзка с няколко уж случайни повода, за които тук искам съвсем откровено да призная. Иска ми се текстът ми да не е систематичен, а, така да се каже, да е "волно течащ", импулсивен, спонтанен, неорганизиран, сиреч, да е по-провокативен, предразполагащ именно към размисъл и разговор. И тъй, почвам да пиша като даже не се водя от никакъв план; иска ми се просто да излея насъбралото се в душата ми; нищо чудно текстът да стане обемен, но нищо не пречи да го публикувам с продължения.

Оня ден минах през Пловдивския университет; много често минавам оттам; писал съм в други свои есета и коментари, че за мен сградата на ПУ не е просто сграда, а е свързана със спомени от твърде знаменателни събития от живота ми, случили се през моята младост. Ще съобщя за тия, дето не знаят: на 26 години моя милост спечели конкурс и стана асистент по философия в същия този университет. Това стана в далечната 1985 година. След 7 бурни години, прекарани в този университет, през 1992 година бях уволнен от университета, тъй да се каже, в разцвета на своите сили: едва на следната година достигнах Христовата възраст. Както и да е. Преценило се е, че този университет няма нужда от такива като мен. Това може да има двояко значение. Но да спра дотук. Трябва да внимавам да не се отклоня и да загубя главната си нишка.

Та значи минах пред университета. Спрях и постоях малко. Като застана пред университета и в съзнанието ми се събуждат спомени за най-различни събития. Да, доста събития се случиха в онова все пак славно време от младостта ми. Има за какво да си спомня. Бях млад, изпълнен със сили, буен, много активен, деен, непокорен. Обикновено стоя няколко минути пред сградата на университета и отминавам бавно. Нямам работа вътре. Така и онзи ден. Спрях за две минути само. Да си взема дъх в ледения въздух. Понеже обичам да се разхождам дълго из хилядолетния град, дори и когато е и дъждовно, и снежно, и в студено, и в пек. И знаете ли кой видях след минута да слиза от стълбите на ПУ? Едва ли ще се сетите. Ще ви кажа сам та да не се мъчите.

В един момент на стълбите забелязвам познато лице. Бре, кой ли пък беше тоя? Мисля миг и веднага се сещам: по стълбите на входа на ПУ минава... Алексей Петров! Да, оня същия, с псевдоним "Трактора"! Да бе, доцентът Петров! Същия, да! Беше оборудвал лицето си с академична маска и ходеше, както се полага, с вяла походка на изтъкнат провинциален учен. Мале мила!

Няма как, ще кажа нещичко за пороя от мисли, който ме връхлетя в оня миг. Вкратце си рекох: е, Ангеле, човече, съвсем правилно си уволнен от тоя "университет", недей изобщо да съжаляваш! Щом негова емблема е доц. Петров, ти наистина няма що да дириш тука. Стой си навън. Емблема на ПУ напоследък стана и неговият най-нов доктор хонорис кауза, носещ прякора "Мамата" (или "Камата", не помня точно). Е, при това положение такива като мен наистина няма какво да правят в такъв университет. С тая мисъл, внесла странна примиреност в душата ми, отминах сградата на Френския девически колеж, в която се помещава днес ПУ.

Друг път пък, като застана там, пред мен мигом почват да дефилират разните му там партийни и комсомолски секретари, които помня от "време оно". Установил съм: постоиш ли две мунути пред ПУ, няма начин, примерно, да не видиш професор Никола Балабанов, бивш партиен секретар и ректор; бърза с припряната си походка, отправен към близкостоящата централа на БСП, закъде другаде да бърза?! Ако случайно не срещнеш Н. Балабанов, няма начин да не срещнеш Владимир Янев, пак бивш секретар на БКП, иначе подвизаващ се като учен с поетична душа. Ако случайно и него не видиш, няма начин да не срещнеш Р.Киров, сега помощник-ректор по стопанските дела, а навремето хем по едно време виден партиен деятел на БКП, хем шеф на славний Комсомол. Има и един друг партиен секретар, който често срещам. Вранчев се казваше, ако не бъркам. И той "физик" като Балабанов. Преди няколко месеца на самата врата пък се сблъсках с Константин Ковачев, бивш секретар на ДКМС от мое време, мой тогавашен познайник, станал години след това един от героите на моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. "Коцето", както му викат, вече, разбира се, не комсомолец, а мастит учен, явно искаше нещо да ми каже, ама можа само да процеди "Здрасти, Ангеле!". Ей такива хора предимно срещам там. И винаги си казвам: щом те са тук, ти нямаш място сред тях. Просто сте твърде различни. Като две субстанции...

Преди време пък срещнах една моя позната, която ми каза, че била задочничка в ПУ. Поприказвахме си. Учила "Руска филология". Бързала за изпит. Щяла да я изпитва "г-жа доц. Милена Калудова". Щях да падна, промълвих от изненада: абе тя още ли е там?! Да, там е, и е една от най-уважаваните преподавателки, ми сподели моята позната, съвсем не знаейки моите отдавнашни отношения с учената другарка, специалистка по руска литуратура. Ще кажа само едно нещо: разбира се, М.Калудова е прочута не само с това, че и тя, естествено, е бивша партийна секретарка на БКП, но и най-вече с това, че неин съпруг е самият стаховит генерал от ДС Калудов. Та тя още се подвизава, представете си, на "академичното поприще"!

Наистина щях да падна. Нищо чудно да е на 80 години. Аз бях на 26, пък сега вече съм стар, тя, която тогава беше доста напреднала в живота, колко ли ще е? Дама е, да не питаме за годините и, щото е грозно. На моменти имам обаче чувството, че тия другарки и другари май са безсмъртни... за тях няма старост, няма и смърт, вечни са. Минаха години наред "демокрация", а комунистите продължават да колят и да бесят в ПУ, факт. Същинска червена крепост. Е, Ангеле, ти наистина що можеш да дириш сред такива?! Добре че те махнаха навремето, още в зората на демокрацията, щото ако беше случайно останал, вече нямаше да си жив. На огромното напрежение да си сред такива едва ли щеше да издържи болното ти сърце. Прочее, сърцето ми пострада точно в ония години, когато всекидневно водех люти, безпощадни битки с тия другари. Бяха перестроечни времена и моя милост беше повярвала, че идат големи промени. Е, дойдоха, но те пак са тук, все така руменобузи и нахални...

Та да завърша с тая Калудова. Една показателна случка с нея искам да спомена, понеже изплува винаги в съзнанието ми когато се сетя за нея. Аз тогава, в периода 1985-1989, бях много активен в писането, такъв съм си и досега, но тогава нямаше интернет, имаше един младежки вестник, казваше се ИСКРА ("Комсомолска ИСКРА"), и ето, на него сътрудничех най-редовно; пазя ги тия още публикации. "Перестроечни". Веднъж написах по повод на 7-ми ноември, ден на Октомврийската революция, статия за града, в който съм учил, именно Петербург, за университета, в който съм учил, Санкт-Петербургския, и за общежитието, в което съм живял. Прочее, за общежитието редакторите се уплашиха и го съкратиха твърде много, както и да е. Доста смело написах какво съм видял, как съм се чувствал и пр. в "Мекката" на съветския комунизъм. Излезе статията, а след ден-два ме среща същата тая Калудова в коридора и там, пред хората, намръщена, бясна, фучаща като фурия, ми произнесе следната многозначителна реч:

- Как не те е срам?! Неблагодарник такъв! Такава злоба си имал към великата съветска страна, към Партията и към съветските хора, които ти дадоха образование! Така грозно да плюеш с отровни плюнки срещу великия СССР и съветския народ! Безсрамник неден! Много съжалявам, че такава змия като теб сме си били сложили в пазвата! Ти не заслужаваш да стъпиш повече тука! И т.н., и прочие, и так далее, и ала-бала...

Моя милост, понеже я бях ударил съвсем през просото вече, и се ухилих насреща, а тя за малко да скочи та да почне да ме души. Ей така, с двете ръце! Признавам си, уплаших се; такава истерия не бях срещал, а и за генерала, неин съпруг, бях чувал да се шепти тихо по ъглите. Такива бяха времената тогава. Едни се подмазваха на страховитата червена лелка Калудова и станаха доценти и професори, а други като мен си спечелиха в нейно лице могъщ враг, който успя да ми отмъсти колкото си поиска.

Прочее, моя милост тогава работеше в т.н. "Катедра по марксизъм-ленинизъм", към която се поместваше и философията, което именно и обяснява великия гняв на страстната поклонничка на СССР. Излишно е да споменавам, че шефка на катедрата, в която работех, беше преподавателката по "История на БКП" (и това нещо се преподаваше на студентите!), именно доц. Тина Шишкова, първа приятелка на Калудова. Тая пък колко си изпати от "лудия" асистент по философия, който не миряса докато другарите не го изритаха от ПУ с такъв великолепен шут, че още, предполагам, не могат да скрият удоволствието от победата си като ме срещнат. Балабанов, който има честта като ректор лично да подпише заповедта за моето уволнение, затуй като ме срещне, от радост почва направо да танцува, толкова ме мрази още - и толкова се радва, че можа така да смачка "главата на змията". Е, аз все пак оцелях - и още съм тук...

Не искам да бъда разбран превратно. В ПУ има и свястни учени, но в него открай време доминират мерзавците. Червените мерзавци. Те дирижират положението там. До ден днешен. Нито за минута не са изпускали властта. Тя за тях е всичко. Разбира се, за такива науката или пък, опази Боже, академизмът, са последна грижа. Властчицата, едничката властчица за тях е важното. Е, и облагите от нея, няма как да е иначе. Ето с тая напаст моя милост не можа и нямаше как да се спогоди. Други епизоди от тия мои преживелици в битието ми на асистент по философия в ПУ съм описал в същата оная книга, наречена СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Сега да не се отклонявам повече, че имам още много да разказвам.

В изминалите години след уволнението ми - защо и как бях уволнен и прочие подробности можете да научите все в същата тази книга - аз вече имах така потребната ми свобода да се занимавам с това, което ми е присърце: философията, психологията, духовните неща, писането, четенето. Понеже в онова време философията беше изгонена от университетите, тя, прочее, се приюти в гимназиите, моя милост, за да преподава, тръгна подир прокудената философия; години наред работя и като гимназиален преподавател по философия, наред с други мои дейности като ръководенето на създадения от мен Център за развитие на личността и пр., занимавам се с книгоиздаване, напоследък с издаване на списание ИДЕИ и пр.

Само още нещичко да допълня за онова време. Докато бях в ПУ създадох през есента на 1987 година ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. В който да се разговаря за философията истински, извън казионните официални курсове; в Клуба се обсъждаха също така и най-горещи съвременни въпроси. Канех тогава известни философи от София като лектори, успях с ловки маневри да запазя Клуба чак до 1989 г., въпреки че Партията-цербер още от съзнаването му побесня; Клубът беше трън в очите и месеци наред, но нали уж беше "перестройка", другарите се мъчеха да се преструват на "модерни", някак преглътнаха горчивия хап. Много време след пловдивския Клуб в СУ "дисидентите" като Желю и пр. създадоха свой Клуб, но за свой резил го нарекоха "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството", т.е. се самоопределиха като проводници на партийната политика; няма как да е било иначе, щом като тон в него задаваха и такива като Стефан Продев, Дърева, Петко Симеонов и кой ли не още, все от този сорт.

А нашият Клуб запази академизма и честта си. Когато веднага след 1989 г. отпадна преподаването на идеологическите дисциплини, а пък "Партията", за да спаси верните си чада, ги пусна в 10 месеца платен отпуск да се преустройват, моя милост направи най-голямата си грешка в живота: настрои всички срещу себе си като заяви, че няма нужда да се преустройва; казах, че съм се съзнавал винаги като философ, а не като марксист. И тогава именно почнах да водя алтернативен курс по философия в Клуба; другарите побесняха, поставих ги в крайно неудобно положение. След една годинка можаха да си отмъстят и ме уволниха показно, за сплашване на другите; е, бяха сплашени мнозина: ПУ, повтарям, продължава да си е червена крепост все още, толкова години вече.

Няма как, трябваше да разкажа тия неща, въпреки че съвсем не ми е приятно да си ги спомням. Но ми се иска да очертая контекста, в който по-нататък ще поместя разсъжденията си. Интересува ме идеята за университет и доколко тя изобщо има почва у нас в момента. Не от вчера се интересувам и пиша по тия проблеми; ето едно свидетелство за това: Академичният дух (философско-публицистична статия, публикувана през февруари 1989 г.). Или това: Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас. А пък най-важното от всичко, което съм написал през годините за образованието, в това число и за университетското, може да се прочете в последната ми книга, носеща заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

Засега се налага да спра дотук. За да не стане прекалено дълго. Следващият път ще пиша за перипетиите около написването и защитата на моята дисертация. Наскоро се сетих за тоя мой текст - темата на дикертацията ми е УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА И ФОРМИТЕ НА ДУХА - прочетох го и прецених, че заслужава да бъде публикуван отделно, едва сега, 20 и повече години след написването му. Та около тия проблеми около нерадостното битие на науката и философията из нашите академии ще пиша по-нататък. Ето само едно малко свидетелство в тази насока: Бойците и корифеите на "философския фронт" в Пловдив преди и след 1989 г.. В тази връзка тия, които ще прочетат куриозите, за които става дума в горния текст, не е зле да съпоставят "съществуващото" у нас с описаното от Пърсиг, щото не трябва да изпускаме от вниманието си главното, заради което започнах тия записки, а именно:

Истинският университет няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум.

В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск.

Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм.

У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации.

Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.

Прочее, открих, че в наскорошното си академично слово по повод на 50-годишния юбилей на ПУ "П.Хилендарски" новият ректор З.Козлуджов е прочел горният текст без съкращения, не усещайки коварната му двусмисленост, особено що се касае когато се вземе предвид плачевното състояние на институцията, която той ръководи. Но за това куриозно несъответствие ще пиша отделно; засега само констатирам любопитния факт.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.