Философията е светилник на университетския дух

Продължавам записките си по темата за истинския университет; последната публикувана част се наричаше Университетът и комунизмът. В нея разказах някои изразителни случки от моето битие като преподавател по философия в Пловдивския университет "П.Хилендарски"; случки и преживелици, протекли в онова наистина отвратително време на комунизмо-социализма. Сега сядам да продължа размислите си като намерението ми е да разкажа за това пред какви изпитания в онова време беше изправен човекът, желаещ и опитващ се да се занимава с истинска наука, в моя случай с философия.

Аз вече обърнах внимание върху това във връзка с перипетиите, през които мина писането и (не)защитата на моята дисертация; сега обаче ми се иска да задълбоча нещата. Защото наистина положението беше такова, че пълноценни занимания с философия тогава бяха не просто невъзможни, те бяха и нещо като абсурдна екстравагантност. А да се занимава с философия един човек означава да чете, да пише и да разговаря с други интересуващи се от философия. Разбира се, излишно е да напомням, че първото условие за съществуването на самата философия се нарича не иначе, а свобода. При липсата на свобода в такъв случай за каква изобщо философия може да става дума в ерата на комунизмо-социализма?

За никаква. Онова, което тогава минаваше за философия, беше отвратителна схоластика, непоносима за естествения, неизвратения човешки дух. Самото писане, да не говорим пък за говоренето, тоест, езикът като цяло, тогава беше окован с някакъв официозен догматичен стил и стереотип, който убиваше всяка наченка на жива човешка мисъл. В онова време цялата работа беше така устроена, че човек просто да не може да мисли, даже и да има такова намерение; самият език, средството за битието и изразяването на мисълта, беше поразен в корена си, беше унищожен. Тогавашният официозно-казионен език беше език на немисленето, не просто на умствената ленивост, но и на безнравствеността; това беше език на най-отвратителната догматика и схоластика.

В прокрустовото ложе на убития, на изтерзания от немислене език съвсем не можеше да се натика някаква човешка мисъл; онзи тогавашен език аз бих го представил като грамада от железо-бетонни блокове, чиято ужасна тежест притискаше, задушаваше и убиваше живата човешка мисъл. Тогава имахме език на нищонеказването, език, който служеше не на изразяването на някакъв смисъл, а на безсмислието като такова. Същинско "изкуство" тогава беше боравенето с този умъртвен, бездиханен език; човек тогава с лупа да търсеше, не можеше да намери искрици от смисъл в тогавашните "образцови" догматични писания. Ония, които имаха някакъв усет към езика, към духа на езика, се чувстваха сякаш са попаднали в някаква кошмарна пустиня, в която не бълбука никакъв извор на мисълта; невероятно силна жажда за смисъл обземаше и мъчеше такива души в онази суха пустиня на безсмислието, в която бяхме натикани да пребиваваме. Наистина беше кошмарно време за мислещия човек пребиваването в безводната пустиня на абсурдизма и немисленето, която комунизмът беше изобретил и наложил. Изпитвахме тогава жажда за смисъл, равностойна на жаждата ни за свобода. Несвободата поражда и може да породи само немислене. Само безсмислие. Мисъл може да има само там, където има свобода. Комунизмът пък, знайно е, е най-зъл враг на свободата, сиреч, и на мисълта. И на човешкото като такова, да не говорим пък за духовното като негова същина. Трябва да си същински урод за да пребиваваш уютно в пустинята на немисленето и на несвободата, наречена комунизъм.

Понеже от детството си, откак се помня, се бях пристрастил към четенето на художествена литература, т.е. бях възпитал у себе си някакъв усет и вкус към езика, се чувствах крайно нещастен когато ми се налагаше да чета скудоумните марксистки текстове на официалната пропаганда-идеология в ония години. Философията в онова време, стига това, което тогава минаваше за "философия", да може изобщо да се нарече така, беше превърната в презряна слугиня на "единствено-правилната идеология". Принципът за "партийност" на философията, който царуваше тогава, беше довел до убийствено-плоска банализация и политизация на онова, което тогава минаваше за "философски език". Вместо великолепната, прохладна, упойваща от мириса на смола и на билки "гора на философията" бяха останали само сухи обгорели пънове, защото комунизмът може да сравни със страшен природен катаклизъм, с пожарище, което всичко е изпепелило. Трябваше обаче не само да се пише, трябваше и да се мисли по такъв един начин, т.е. трябваше да се фокусничи, та фалшификатът на немисленето да минава за мисъл, а този на несвободата - за измамна, лъжлива, фалшива "свобода".

Тогавашната официална държавна "философия", философията на марксизмо-комунизма, имаше претенцията да е "единствено-научната философия" като единствено тази претенция показва колко невярно се е разбирала тогава самата дума философия. "Научна философия" е нещо като дървено желязо, е противоречие в понятието, защото философията не е нищо друго освен човешки и човечен порив към истината, с други думи казано, любов към мъдростта. Разбира се, онова, което под "научна форма" биваше представяно за "философия", беше така уродливо и извратено, че можеше да предизвиква само погнуса у неизвратения човек. То най-напред, прочее, нямаше нищо научно в себе си, да не говорим пък за духовно.

Също така "марксистката философия" беше отвратително плосък материализъм и също така най-зъл атеизъм, нищо че се представяше за "диалектически материализъм"; в разбирането на човека и обществото пък т.н. "исторически материализъм" беше най-вулгарен икономически социологизъм и волунтализъм; тази т.н. "политическа философия" на комунизма не правеше друго освен да изопачава автентичния смисъл на историята, да фалшифицира реалния исторически процес, да лъже по най-отвратителен начин. Никакъв повей на философски дух, на личностно прозрение, на свободен творчески порив не бяха възможни в онова наистина гнусно време. Не само в писането, но и в говоренето. Но понеже офизиозната идеология беше толкова плоска, че беше омразнала и на самата себе си, и понеже също така под напора на самия живот идеологическата диктатура на комунизма вече пращеше по всички шевове, то въпреки всичко под ледовете на немисленето и несвободата вече можеха да кълнат семената на естествената, жива, вълнуваща човешка мисъл.

От само себе си се разбира, че аз тогава не просто не можех, но и и не исках да пиша по утвърдилия се казионен и официален начин. Стереотипът на немисленето, убиващ и най-малкия импулс към мисъл, ми беше дълбоко противен. Свободолюбието беше онзи жив трепет, който ме вдъхновяваше да тръгна по свой собствен път в философията. Ала ми предстоеше жестока борба. Защото като капак на всичко личностното философстване, т.е. философстването, в което индивидуалността на философа води до пораждането на негов оригинален стил, не просто беше забранено, но то беше и немислимо, непредставимо, изцяло абсурдно. От гледна точка на казаното може да се разбере какво предизвикателство към системата си позволих да отправя след като за тема на дисертацията си избрах анализа на самата същина на "духовните форми", именно философията, изкуството, религията. Да се мисли и особено пък да се пише за духа в една такава изцяло бездуховна система на немисленето, каквато е комунизмът, е предизвикателство, което не може да бъде простено никому. Е, системата не ми прости; не защитих дисертацията си, а пък като ме помачка донасита, в един момент с удоволствие ме изплю, съвсем бездиханен.

Но да карам поред. В онова време всеки преподавател в университета тогава трябваше да "отчита научна продукция", т.е. да пише, примерно, по една статийка на година; това беше изискване за атестиране, т.е. за одобряването от страна на университетската власт да продължиш да работиш като университетски преподавател. Разбира се, партийните другари си вегетираха в университета и без нищичко да пишат; партийната активност беше един друг критерий, който дори имаше по-голяма тежест. Т.е. системата тогава те поставяше пред избора: ако си некадърник, трябва да станеш партиен мръсник та да оцелееш; ако си що-годе талантлив, може и да не си чак такъв мръсник в партийното натегачество, в партийния кариеризъм. Разбира се, тогава и в Университета, както и навсякъде, "Партията" колеше и бесеше, като отрупваше верните си мекерета си с какви ли не благинки: апартаменти, тлъсти заплати, законно мързелуване, командировки, специализации, т.е. паразитиране, за което всеки паразит може само да мечтае - и би завидял.

В един момент моя милост се оказа и в сферата на т.н. "научно-изследователска работа" в ужасно труден лабиринт, от който излизане сякаш нямаше. Аз умеех и обичах да пиша, но писането, което ми беше присърце, беше съвсем негодно, за да правя чрез него кариера; явно трябваше да се принизя да пиша по утвърдилия се казионен начин, но в един момент осъзнах, че това не ми е по силите; погнусата ми беше прекалено силна и щях да се задуша ако бях дръзнал да тръгна по такъв един път. Нямах дарбата да бъда конформист, сиреч, мръсник; не ми се удаваше, неприсъща ми беше тази психология; най-лошото обаче беше, че дори не умеех да се преструвам. Повтарям, бях млад и буен, крайно импулсивен, говорех и пишех каквото мислех; ако това беше невъзможно, предпочитах да мълча със стиснати зъби, но така предизвикателно и дразнещо, че май по-добре щеше да е да бях говорил. Ако не знаете, да ви уведомя: най-ненавистното в комунизмо-комуналната атмосфера е личността. Да си личност е същинска прокоба в епохата на комунизма. Да си личност в условията на комунизъм е престъпление...

За да прокарам свой текст през иглените уши на цензурата, т.е. за да публикувам своя статия, трябваше да измисля нещо, и то такова, че хем да не правя прекалени компромиси със съвестта си най-вече, хем да кажа и напиша нещо, което бях длъжен и държах непременно да кажа, хем церберите на цензурата да не ме усетят и захапят и т.н. Разбира се, трябваше и да намеря известна подкрепа от страна на авторитетни тогавашни философи, защото имаше нещо, което пропуснах да отбележа: едва след като си станал "някой", т.е. постигнал си признание от страна на институциите на системата, имаш титли и пр., едва тогава можеше да си позволиш лукса да проявиш известно волнодумство, т.е. да пишеш както искаш - в някаква степен, разбира се, не напълно. Имаше тогава такива волнодумци, примерно проф. Кирил Василев, проф. Иван Славов и други. Такива хора бяха в редколегиите на списанията и ако, както се казваше тогава, нямаш "връзки" с някой от тях, работата ти щеше да бъде съвсем безнадеждна. Е, с връзки можеше човек да публикува и съвсем некадърни работи, и то безболезнено, но ако беше написал нещо талантливо, ти трябваха невероятно силни връзки за да види написаното бял свят. Положението при мен лично се задълбочаваше от това, че бях завършил образованието си в СССР и не познавах лично почти никой от корифеите на тогавашната философия в България. Но, както се казва, Бог си знае работата...

По съвсем невероятен начин се запознах и сближих с проф. Иван Славов. Запозна ни един мой родственик, Бог да го прости, той беше поет, който работеше в някаква редакция; като се срещнах няколко пъти с професора и му занесох свои текстове, той ги хареса, но ми каза, че може нещо да се публикува само след "основателна преработка", с която се нае той лично. Това е било още преди да спечеля конкурс за асистент в Пловдив; още когато бях учител по естетика в Своге. Често пътувах до София. С проф. Славов, известен волнодумец, се сближихме и по тази линия, особено когато се почна "перестройката" на Горбачов. Прочее, проф. Славов е един от рецензентите на книгата "Фашизмът" на Желю Желев, вдигнала голям шум в ония години.

В един момент написах статия, в която подложих на критика учебника по естетика, написан от тогавашния корифей и партийно величие Кръстю Горанов. Дадох я на проф. Славов евентуално за публикуване в сп. "Философска мисъл", в чиято редколегия той беше. Професорът обеща, но ми каза, че ще се наложи да я "пипне" тук-там. Няма как, съгласих се. След няколко месеца статията излезе, но в неузнаваем за мен вид: силно съкратена, онова, на което най-много държах, липсваше изцяло, беше останало кажи-речи комай най-безобидното; беше ми крайно неприятно да видя така разтерзан своя текст, но, няма как, преживях разочарованието.

Не преставах да пиша разни философско-публицистични текстове и ги пращах по редакциите ей-така, да пробвам какво ще стане. В един момент, съвсем неочаквано за мен, като гръм от ясно небе открих, че е излязла моя статия в тогавашния вестник "Народна КУЛТУРА", чиито главен редактор в онова време беше Стефан Продев (Бог да го прости!). Излезе, и то каква статия; наричаше се "Псевдоученият", а пък самият Борис Димовски беше нарисувал карикатура към нея: едно магаре води два пегаса. При това удивително е, че статията ми почти не беше съкратена! Значи могло бъдат отпечатвани и статии, написани така, както човек иска! Не мога да не отбележа тук, че тази моя статия, публикувана от Стефан Продев, така силно ме обнадежди, че съм длъжен да изразя тук благодарност към главния редактор, дръзнал да ме подкрепи; щото статията ми беше невероятно силно предизвикателство към научната система, установила се в България. Прочее, никога не съм ходил да търся лично Ст.Продев и не го познавах; т.е. статията ми не беше отпечатана с "връзки", просто я бях изпратил по пощата. Тая моя статия също излезе преди още да стана асистент в Пловдив. По-късно стана така, че мои статии излизаха още много пъти и във сп. "Философска мисъл", и в други издания, което е причина за това поне за известно време да остана "бетониран", т.е. непоклатим; което и обяснява това защо не бях уволнен от ПУ, да речем, на третата, а не, както стана, едва на седмата година.

Искам тук обаче да опиша и една друга случка, която се е врязала така в съзнанието ми, че не ме оставя на мира още откакто съм започнал да пиша тоя текст; много гротескова сценка. Тя се случи в първата година от моето пребиваване в ПУ.

Тогава се провеждаха разни научни конференции и моя милост беше много активен в тях; участвах с "научни съобщения", доклади и пр. Това участие, за което ще стане дума, беше комай първото; току-що бях започнал работа в ПУ, разбра се, че ще има конференция в пловдивския филиал на АОНСУ, аз дадох заявка, резюме на съобщението, както му е реда, и ето, явих се на конференцията. Да ме убиеш не помня по какъв повод се е провела тая конференция, на какво е била посветена, но трябва да е било посветена на някаква комунистическа свинщина, както си му беше редът тогава.

Тогава именно видях за първи път бившият тогава ректор на ПУ проф. Драгомир Поборников, който в онова време вече беше директор на пловдивското АОНСУ. Възнисък дебел човечец с голям корем и тлъсто лице. Седеше, както се полага, в президиума и съвсем открито си... подремваше. Както си му е редът, докладите и съобщенията бяха убийствено скучни и банални, в приетия тогава казионен стил на немисленето. Публиката умираше от скука, но конференцията си течеше уж бодро, в приповдигнат дух, подобно на партиен ритуал. От трибуната се лееха безсмислени кухи словеса, в които ухото долавяше монотонното повтаряне на ключови думички като "комунизъм", "ленинизъм", "прогрес", "светлото бъдеще", "перспективи", "материализъм", "човечеството", "световният пролетариат" и други такива свинщини. А Поборников, рекох, си похъркваше блажено; чат-пат, като се ръкопляскаше, отваряше очички, пляскаше два-три пъти колкото за обичая, а после пак се унасяше в дрямка. По едно време, и то в самия край за заседанието, думата беше дадена на моя милост. Бил съм тогава на 26 години.

Всеки изказващ се имаше регламент, т.е. да помести съобщението си, примерно, в 10 минути (може и 15 да са били, не помня). Почнах да говоря, почти без да чета. Може би поради резкия дисонанс на моето слово със скучните "научни" алабализми, които се лееха до този миг от трибуната, забелязах, че даже Поборников в един момент разтърка очи и погледна като уплашен; публиката ме приковаваше със стъклени очи. Моя милост открай време обича да ораторства; вниманието, както се казва, ме "подпали"; съвсем зарязах листовете и почнах да говоря както аз си зная. Водещият, някакъв аонсовски професор с лисо теме, почна да се оглежда и да се чуди какво да прави; в един момент се допита до Поборников, оня, прозявайки се, вече съвсем разбуден, ядосано му каза нещо. Имах чувството, че назрява скандал; чувството ми се оказа неизмамно.

Както си говорех, изведнъж чух, че водещият, който седеше от лявата ми страна, току до мен - аз говорех на трибуната - сложил ръка пред устата си, почна да ми подвиква, но така, че публиката нищо да не чуе:

- Айде стига бе, привършвай! Чуваш ли, ориентирай се към приключване?!

И си повтаряше това човечецът; аз се задоволих с това да погледна часовника си, стрелнах го за миг с очи и си продължих да говоря; да, ама оня не миряса; пак започна да ми шепти и да вика да свършвам! Това започна силно да ме дразни: откъде-накъде, та другите преди мен си говореха нелепиците най-спокойно, а аз, който имам какво да кажа, да бъда прекъсван така грубо?! Публиката обаче, в един момент, като забеляза, че ръководството роптае спрямо моето изказване, се раздвижи, веднага се намериха подлизурковци, които почнаха от място също да викат, и то със силен глас:

- Стига си говорил бе?! Я го виж ти?! Кой е тоя бе?! За какъв ли се мисли пък тоя?! Айде, край, търпението ни свърши!

Като се провикнаха тия нещастници така, моя милост спря доклада си, погледна водещия и го помоли да въведе ред в залата понеже има още няколко минути, в които искам да кажа най-важното; на оня, вече бесен, му се наложи против волята си да въвежда ред; направи се на великудушен, извика: "Другари, нека младежът се доизкаже! Спокойствие, другари!", ала таман рекъл публично това (което почти съвсем не накара клакьорите да мирясат!), пак тури ръка пред устата си и почна отново ядосано да ми вика:

- Ало, стига де, прекали вече! Айде, приключвай, спирай де! Чуваш ли ме бе?!

Тоя, водещият професор, вече съвсем почна да ме дразни. Поборников се беше събудил безнадежно и имах чувството, че вече пръхти и копае земята с копита сякаш е бик, на който някой е показал червено комунистическо знаме. Очите му съвсем кървясаха! Вместо да се вразумя и да преключа набързо изказването си, аз сам се ядосах, обърнах се към водещия и му рекох открито ето това:

- Как така ще ми викаш "Айде стига бе!"?! Откъде-накъде?! Къде дават така?! Я малко по-културно я?! Как е възможно да се отнасяш така към мен? Имам още две минути, според регламент това е мое време и ще ме оставиш да се изкажа както аз искам! Като свърша, тогава можеш да реагираш както искаш, да ме критикуваш и пр., но да ми затваряш устата по толкова груб начин нямаш никакво право!

Аз, вярвам, сте забелязали, съм импулсивен човек, на който малко му трябва да избухне. Бях сащисан от наглостта на водещия и нямаше начин да не реагирам. Не знам защо, но почнах в един момент да изпитвам удоволствие да дразня публиката, пък и водещия. Заинатих се да завърша доклада си. В публиката някаква другарка се ядоса така, че почна да вие на умряло. С изкривена от злоба физиономия водещият ме изтърпя докато изтече времето ми и, без да даде думата за изказвания по доклада, какъвто е редът, закри конференцията. Поборников, обкръжен от подлизурковци, заситни с дребни крачки към бюфета да се успокоява с някоя пържола. Моя милост, хем ядосан, хем радостен, си тръгнах, а пък другарите от публиката мълчаливо ми сторваха път, сякаш съм прокажен. Разбира се, на другия ден Шишкова ми чете конско заради "лошото ми държание", но ми се размина само с това: отдадоха произшествието на неопитността и на младостта ми.

Много пъти след тоя случай са ми се случвали подобни случки, и на конференции, и на катедрени заседания, и къде ли не; не знам защо, но отворя ли уста и скоро почвам да ядосвам маса хора, които сякаш ги обзема тих бяс, а пък в един момент почват да крещят, че било нетърпимо да ме слушат. Интересно е, че това продължава и до ден днешен. Рядко ме оставят да довърша докрай словото си. Мнозина ме мразят даже на тази основа. Много умея да дразня безличията, в това спор няма. Е, има хора, които обичат да слушат мои лекции и изказвания и да четат мои текстове, и те не са малко. Както и да е. Разказах тази случка, за да илюстрирам отвратителността на тогавашното си битие или житие. Гнусна работа! Така ви била съдбата: цял живот да се боря с човешкото уродство, наречено комунизъм...

И сега докъде докарах разказа си? Все има нещо най-важно, което в тия есета все не успявам да изразя, а само витая около него. Но стъпка по стъпка се приближавам - или се отдалечавам? - към това най-значимо, което ме импулсира да пиша тия свои объркани записки. Искам да представя своя личен път в това, което се нарича "академично поприще" у нас, да изявя поуките си от него, а пък на тази основа да се приближа по-плътно към до главното в замисъла ми: да изтълкувам идеята за истинския университет, истината и същината на тоя храм на знанието и мъдростта, пък и на разума, какъвто по идея трябва да е един истински университет. Имах нещастието - или щастието, знае ли се?! - да извървя нелек път, стръмен и каменист, който обаче, както и да го погледнеш, е жизнен опит, подлежащ на осмисляне, на извеждане на съответните, на подобаващите изводи. Човек се лута не без смисъл, а за да налучка вярната посока, да намери ориентирите; оня, който не се е лутал, какво ли изобщо може да намери?! Блажени са търсещите, защото те ще намерят, както е казано във Великата Книга.

Както и да го погледне човек, това, че съм се изявявал - доколкото и както съм могъл - на попрището на философията, оказва се, е една добра предпоставка за ефективното търсене на смисъла на автентичната идея за университет. Философията има незаменима с нищо роля в университетското образование; тя именно има нужния духовен потенциал за да интегрира в едно целостта на мисловния комплекс, наречен университет.

Благодарение на философията може да мъждука именно онова, благодарение на което университетът е университет; духът е това нещо, а философията е пазителка, хранителка на вечния и всичко оживотворяващ дух. Един университет без философия, без истински Философски факултет, един университет без философи, заслужаващи това име, губи духовната си същност и се превръща във всичко друго, но не в университет. Самата универсалност на безсмъртния разум, правеща университета университет, е във ведомството на философията; духът като дух също е сфера на битийстване, в която философията има централно и незаменимо място. Без философия университетът става едно научно учреждение, институт, ведомство на знанието, но губи патоса си, губи естеството си да е духовен център; изглежда философите са нещо като първосвещениците в храма на знанието, чиято роля е незаменима с нищо друго. Вековната история на университетското образование на Европа, Америка и света е потвърдила тази истина. Както и да е, тук само подхвърлям нещо, което заслужава по-пълно обосноваване на съответното място.

Затова когато с рухването на идеологическия комплекс на марксизма-комунизма от университетите в България (ако не броим Софийския) беше изгонена и философията, и то по съвсем пошли, прагматични причини - факултетите просто решиха да присвоят часовете за философия, без да се питат за това доколко по този начин ощетяват образованието на своите студенти! - то това има трагични последици за качеството на образованието изобщо. Самото съществуване на философи в един университет е нещо като духовен стожер, придаващ насока в живота на университета.

Вярно е, че в ония години след 1989-та из българските университети (ако изключим пак Софийския) философи, заслужаващи това име, почти нямаше - ако пък вместо философи има псевдофилософи, то явно е по-добре да няма нищо! - но изгонването на философите от университетите доведе до такива отвратителни явления като комерсализация на образованието, печалбарство, принизяване на критериите, вилнеене на един най-див материализъм. Вярно, по-късно възникнаха катедри по философия и дори философски факултети в много "вузове", но те възникваха не по един естествен, а по изцяло административен начин, т.е. от такива присадки живи кълнове едва ли можеха да поникнат; и, общо взето, не поникнаха. Затуй те и не изпълняват мисията си.

Не става така: да имаш университет, във философската катедра на който почти всички от преподавателите да са "пътуващи" и приходящи от други университети, както е в Пловдивския, примерно. Не става и така: да провъзгласиш някакви университетски деятели за "философи" само и само защото имали титли, близки до философията. Философията е нещо като светилник, озаряващ наоколо със светлината на духа. Това, което не е озарено със светлината на философския дух, дори и да се нарича университет, губи духовното си свойство и постепенно става грамада от камъни и тухли. Учените от другите специалности придобиват статуса на автентични университетски преподаватели само доколкото сами носят този философски - търсачески, свободолюбив, истинолюбив - дух в себе си. Ала трябва във всеки университет да тлее едно огнище на духа, чиито искри подхранват духовната аура, правеща университета университет. Аз пак ще пиша по тия въпроси, необходимо е основателно вглъбяване в тях; тук само подхвърлих нещичко като за начало.

Философстването, оказва се, е нещо като свещенодействие и рядко някому се удава; ето, ПУ, примерно, си няма тукашен философ, заслужаващ това име, около който да възникне една истинска катедра. Поради което и философската му катедра, и университетът като цяло, продължават да си стоят осиротели. Бездуховността днес е бичът, който плющи връз главите ни. За да е ситуацията такава отговорност носят всички институции, имащи отношение към духовното - църква, университети, училища, театри, художествени и музикални академии и пр. - които не изпълняват мисията си. Но за това ще пиша и по-нататък. А тук за момента да сложа точка.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.