Винаги предговорът на една книга се пише след като тя вече е написана; няма как да е иначе, иначе е неестествено. Стига пишещият да не е пророк или поне оракул, но това е екстремен случай, на който няма да обръщаме внимание. Не си заслужава. Та в предговора пишещият ще ни каже защо е написал книгата, която вече е написал. Ще ни обясни порива си към идеята, която го е водила и вдъхновявала. Накратко, в предговора бива представяна необходимостта на съответната книга. Обяснява се защо книгата не е могла да не бъде написана и пр.Сякаш на шега започнах да пиша книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която сега лежи пред мен вече "завършена" - стига книги, занимаващи се с подобни проблеми, изобщо някога да могат да бъдат завършени. Едва ли това е възможно; подобни въпроси винаги ще си останат открити за нови и нови опити да се търси изход, излаз от хаоса, от противоречията, от объркването, от подмяната. Да изпитваме безметежно задоволство от съществуващото, в случая съществуването, наречено университет (в български условия) е проява на примиреност и дори принизеност на светлата идея, на духовната същност, на онова, което прави университета университет. На онова, което дава и поражда смисъла. А всяка идея може да бъде дискредитирана, извращавана, опошлявана, омърсена даже.
Онова, за което единодушно се мълчи, е най-подозрителното. Някой да се е забеспокоил за това какво става в нашите университети? Някой да се е трогнал? Някой да се е развълнувал? Някой да се е възмутил? Не, няма такова нещо. Всички мълчат. Сякаш е налице някаква омерта, някакъв обет за мълчание. И тук омертата е не само за тия, дето са вътре в съответния мафиотски клан, в случая наречен "университет", а и за тия, дето са отвън. И жертвите мълчат, немеят от безразличие, което е най-трагичното. Жертвите сме ние, гражданите, общността. Нашите деца са жертвите. Пълна примиреност цари. Тя до добро не води.
Е, чат-пат в иглените уши на "свободните медии" протича дискредитираща информация: еди-кой си нещастен доцент бил корумпиран, а пък друг бил развратник; трети пък бил корумпиран развратник. Четвърти бил мошеник. Учен мошеник. Сиреч, главатар на мошениците. Алексей Петров е доцент. Ицо Мамата - доктор хонорис кауза на Пловдивския университет! Студентите не учели, а предимно преписвали на изпитите. Най-чудати и новаторски системи за преписване имало. И тъй нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала. Всяко чудо у нас обаче е само за два-три дни. И всичко скоро се забравя. Защо ни е пък да се трогваме прекалено? Защо да се морим? Голяма работа! На нас какво ни е "у ред", та университетите да са ни "у ред". Всичката Мара вталаса та...
Един приятел, дългогодишен университетски преподавател, с когото много сме разговаряли по тия проблеми на университета, като прочете ръкописа на книгата ми рече: напиши основната си мисъл кратичко, синтезирано, в една лесна за четене статия, а не в цяла книга. Тогава могло да има някакъв ефект. Казах му, че ще опитам. Помислих си тогава, че ето, в предговора ще имам сгоден случай да кажа кратичко най-важното. Да, обаче сега си мисля: ами ако успея да кажа всичко тук, в предговора, и то вкратце, тогава нали ще се окаже, че самата книга като такава е съвсем излишна?
Трудна работа обаче е с малко думи да се каже истински важното. Дали да не опитам с някаква метафора? Подобно на Ницше, който за съсловието на учените пише ето така(преразказвам по смисъл, както се е отпечатало в паметта, не цитирам дословно): "Те са подобни на мелници: подхвърляй им зърно, те ще успеят да го направят на прах...". На друго място пък чисто и просто ги определя като "преживящи овце". Той, тоя буреносен немец, както виждате, е безпощаден. Бива си го, нали? Ето как с малко думи може да се каже много. Да, ама где го у мен тоя ницшев талант?
Ако можех да кажа същото съвсем накратко, аз нямаше изобщо да пиша книгата. Нямаше да има нужда да я пиша. Ето, усуквайки, опитвайки се да се измъкна, дойде обаче все пак момента, в който няма измъкване; трябва вкратце да кажа поне това: защо написах книгата си? Това е добър повод поне да намекна за истински важното, но с малко думи.
Не само университетското образование, но и изобщо образованието у нас е в страшна криза от поне 70 години; но в университетското образование кризата сякаш е особено нетърпима. Тук вече става дума за катастрофа, не просто за криза. Духовна катастрофа. Духовна катастрофа не на университета само, а на нацията, на цялата нация. Щото университетът е нещо като Храм на Истината, средище на духовния живот на нацията. Огнище, което пази искрите и огъня на духа и истината. И на самия разум. С истината явно сме я закъсали особено, щом сме допуснали Храмът на Истината да е в такова окаяно, нетърпимо положение. И щом продължаваме да търпим нетърпимото. Някои, изглежда, дори и не усещат тая нетърпимост, което, простете, вече е съвсем извратено. Е чиста патология.
А след това плачем горчиво, че всичко у нас било неразумно устроено, безумно даже, всичко било тъкмо наопаки, крайно объркано и заплетено. Как няма да е такова, щом като сме допуснали духовната институция, в чието ведение е самият разум, да е в крайно окаяно състояние? Както сме допуснали да търпим и църквата - светилникът на вярата - да е оглавен от лица, които не са правили и не правят друго освен да гасят, да потушават, да опропастяват огъня на вярата, така сме допуснали и търпим университетът, институцията на безсмъртния разум, да е лоно на неразумността, на ирационалното, на бесовската стихия на нагона към разврат и власт, т.е. към развращаващата всичко власт на плътта и материалното. Университетът по презумпция е институция на духовността, а нея днес я населяват предимно крещящо бездуховни и дори антидуховни люде - как е възможно да търпим тъкмо това? Университетът ни е е подобен на "манастир", в който "монасите", вместо да се молят пред Божия олтар, са се отдали на неудържими бесовски оргии и на пълен разврат. И който дръзне да не участва в оргията, без жалост бива остракиран. Разбира се, не говоря за оргия в прекия, сексуалния смисъл; говоря за оргия на бездуховността, на аморализма, на безличието. Положението е трагично; съзнавате ли поне малко тая трагичност, за която се опитвам да намекна?
Университетът по идея трябва да е обител на най-чистото, светлото, безкористното, благородното; тук Божество е Истината, апостоли са Доброто и Красотата като такава, Първосвещеник пък е самият Разум, а всички, и студенти, и преподаватели, се упражняват в нейното търсене, гонене и преследване; университетът е нещо като духовен оазис в потъналия в разврат, в блудкави прозаичности, в пошлост материален и социален свят. Какво става когато пясъците на пустинята засипят оазиса и неговия извор? Дали изворът ще пробие някога тежестта на тоновете пясък? А българската бездуховна пустиня се нуждае от извори, от които духът на човека може да утоли жаждата си - по знанието, по истината, по доброто, по красотата. Какво ще стане когато морето на пошлостта залее малкото островче на духа, каквото по идея е университетът? И не се ли случи у нас тъкмо това?
Ще каже тук някой: хайде стига с тия наивности, стига с тая тъпа сантименталност бе?! Казвай направо: може ли нещо да се промени - и най-вече как? Лошо било, не знам какво си било? Ний туй го знаем, но друго е важното. Ако не знаеш как нещата могат да се променят, защо изобщо се обаждаш?
Да, нека да сменя тоналността. След вакханалията на пошлостта, лъжливостта, лицемерието, безнравствеността и най-грубия материализъм, каквато по естеството си беше комунизмът, така жестоко поразил всичко духовно, в това число и институцията университет (да не говорим за институцията църква!), какво ли изобщо можеше да се направи, та нещата да се поставят овреме на чиста основа? Възможно ли беше изобщо нещо да бъде направено?
Аморалната партия владееше всичко, в това число и духовните по начало институции. Пълчища лакоми нейни адепти се бяха разположили навсякъде, особено пък на ръководните места. Псевдоучени и антиучени, сиреч, арогантни простаци, задаваха тон в онова, което тогава се наричаше и минаваше за "наука". Изцяло извъннаучни, псевдонаучни и антинаучни бяха критериите и нормите, които властваха в т.н. "научна общност". Имахме си окопал се на най-високите етажи на властта "духовен елит" на комунизма, става дума за неговата научна номенклатура или мафия, в която нямаше, естествено, нищо духовно или идеалистично. Тия, дето се казва, "колеха и бесеха", те се възпроизвеждаха буйно, подобно на насекоми. Неизтребима напаст!
Както предимно икономическата номенклатура на "Партията" овладя и ограби "общонародната собственост" и се преобрази в "честни капиталисти", така и на "духовния фронт" положението бе досущ същото, дори и още по-зле. Защото някой различен да се провре и утвърди там беше нещо като природна аномалия. Свястното, идеалистично настроеното, честните труженици на науката и истината бяха "свободно витаещи електрони", които биваха търпени само защото все пак трябваше да има и такива, та "научната общност" поне да наподобява с нещо автентичната научна общност. И за да бетонира статуквото, престъпната и користна "Партия" направи онова, което наистина ù осигури вечно господство: беше приет Законът за академичната автономия. Тоя закон осигури вечен рай за тая аморална антинаучна напаст, за която говорим.
Да, университетът по начало трябва да е автономна, независима от държавата и свободна общност на труженици на чистата наука и духовност. Запитайте се обаче как биде изтълкуван един такъв закон след като в славната ера на комунизма всичко чисто, способно на духовна дейност, идеалистично и пр. в университета и в другите научни и културни учреждения беше тъпкано и преследвано най-безжалостно. Аз добре знам каква отвратителна обстановка цареше в тия повече от 20 години "преход", да речем, в т.н. Институт за философски изследвания към БАН. Едва оня ден, миналата година, оттам с огромни усилия биде свален от директорския пост - дръжте се за стола да не паднете! - аонсувският номенклатурен "професор", съветникът на комунистическия властник от тодорживково време Станко Тодоров, агентът на ДС с незнайно какъв чин Васил Проданов, който, предрешен като "философ", колеше и бесеше в тоя институт цели 22 години след "промяната"! За каква "промяна" изобщо говорим в такъв случай? Смешна работа... грозна работа!
Да бъдеше изчистена тая напаст от нашите "академии", уви, се оказа невъзможно. Тя щеше да ореве цялата Вселена ако някой се беше опитал поне малко да накърни властта и привилегиите ù, т.е. да смути безметежното и съществуване. Така стана, например, когато беше приет т.н. Закон "Панев", с който се искаше нещо съвсем простичко: тия, които са били комунистически партийни секретари, повече да не могат да бъдат избирани на ръководни академични длъжности, ректори, декани, шефове на катедри и пр. Но не би, то не бяха рев и сополи, докато най-накрая, в решаващия момент законът беше провален в самото Народно събрание - и не влезе в сила. "Философът" Ахмед Доган и "философът" Желю Желев изиграха решаващата мръсна роля в тоя процес. И всичко си остана бетонирано до ден днешен. Университетите ни си останаха нещо като люпилня на некадърност и аморалност, като постоянно действащ музей на останките от комунистическата "ентелектуалност" и "духовност". До миналата година си стоеше непокътнат механизмът за "развитие на научните кадри", установен у нас по съветски образец още през 40-те години на ХХ век!
А като се наложи тоя анахронизъм да бъде все пак някак променян, се установи "нов механизъм", по-лош даже от старата съветска административна система! По-лош за науката и нейното бъдеще, но безкрайно по-хубав и приятен за "научната" и "академичната" мафия, за която говорим. Прочее, както борците, първенците и галените деца на социалистическия спорт у нас в началото на 90-те години на миналия век станаха мутри и биячи, по досущ същия начин у нас се роди невиждания никъде по света феномен на "академичната мутра", която е не по-малко нагла и безпардонна от другата, от обикновената мутра. Даже, чини ми се, другата, обикновената мутра е някак си по-малко извратена, сиреч е сякаш по-човечна. Това е положението. За какво да говорим и пишем повече, нима всичко не е ясно?!
Аз лично не вярвам вече нещо да се промени. Надежда всяка тука оставете - изглежда точно това ще бъде, за жалост, внушението на книгата, която написах; и чиито предговор вече завършвам. Възникнали са неразбиваеми "образци на научност", а също така и "модели на поведение", става дума за стереотип и манталитет, в които всичко е тъкмо наопаки на това какво трябва да бъде. В рамките на тази паралелна антидуховна действителност користта даже не може да бъде разпозната, а камо ли пък изобличена. Антинаучното се приема за "научно", а научното - за "ненаучно". Лъжата тук минава за "истина", а истината - за "лъжа". Философското в рамките на тая "мисловност-духовност", разбира се, е "нефилософско", а крещящо нефилософското - не просто за философско, ами и за "идеал на философското". Доброто, респективно, в рамките на тоя преобърнат модел, е "зло", а истински злото, разбира се, минава за "добро", за "нравствено". Свинщината в рамките на тая "духовност" бива възприемана едва ли не за нещо като "рицарство", а пък автентичното благородство бива оценявано за лудост, за наивност, за глупост, за безумие и прочие. Да не пропусна: в тази система истински умното няма как да не се възприема и оценява като безумие, като глупаво, а пък самата глупост е поставена на най-висок пиедестал, на нея се кланят, сякаш е нещо като образец за умност. Глупостта е богът на тоя тип "мисловност", а пък негови "свещеници" и "първожреци" са арогантността, наглостта, безпардонността, безсрамието, най-пошлата парвенющина и т.н.
Правете си сами сметка какво означава това за духовния живот на нацията. Там, където би следвало да извират чистите води на духовността, на разума, на абсолютното добро, на святото и прочие, сиреч там, където са самите извори, тъкмо там, уви, са местата, където блика отрова, където текат гнусни нечистотии. Имам предвид университетите - пък и Църквата като институция, защо не, да ме прости Господ за тия думи, но какво да правя, след като знаем кои и какви са ни днес "духовните архипастири". Ако университетът е нещо като сърцето на духовния живот на нацията, то училищата са неговите кръвоносни съдове. Отровата, бликаща от сърцето, тече из кръвоносните съдове на нацията, трови живота на националния организъм, а агонията е близо. Нима не забелязвате, нима все още не сте почувствали нейните гърчове?
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар