Защо в българската наука промяна няма и не може да има?

Продължавам записките си по темата "истинският университет", до която, прочее, още съвсем не съм стигнал; до момента само кръжа около нея; но правя това неслучайно, иска ми се да стигна до същината, до ядрото на проблема така, както се бели лук, люспа по люспа и пр.; това, което слудва, е продължение на ето тази публикация: Как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" туриха кръст. Сега, според обещанието си, ще трябва да се спра на своята "одисея" в полето на науката и сред университетското поприще, протекла вече в новите, демократични времена. Но преди това ми се иска да се спра на нещо, което, чини ми се, ще придаде, така да се каже, по-голяма социална тежест на тия мои съвсем субективни словоизлияния. Ето за какво става дума.

На 18 септември 2007, било е ден вторник, съм написал кратък коментар, озаглавен с помпозното заглавие Първоизворът на абсурдите в българската наука. Отбележете добре годината: 2007, Бългаия вече месеци наред е в Европейския съюз. А в тази моя бележка коментирам умопомрачителния факт, посочен в публикация във в-к "Класа" със заглавие ЧЛЕН 5 БИЕ ПАРАГРАФ 22; неин автор е проф.С.Герджиков, философ, а именно, хванете се да не паднете от стола: в действащия закон за "научните степени и звания" има Член 5, който гласи:

”(1) Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответствуват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”.

Невероятно, нали? Да, ама е истина. Годината, потретвам, е 2007-ма. България е в Европейския съюз съвсем формално, а на дело и фактически още е в... Съветския съюз; абсурдната система за присвояване на научни степени и звания, унаследена от времето на комунизма и правена по съветски тертип, е илюстрация за една такава констатация. И да се кръстите, и да не се кръстите, такова е положението. Нищо че последното правителство промени тая система и уж я "либерализира", ала стана така, че тя се опорочи още повече. Но това е друга тема, по която вече съм писал на друго място. Аз ще опиша сега как се разви моята научно-академична епопея в годините преди 2007-ма, но позволете ми преди това да дам линк към една друга моя статия, носеща заглавието Не наливайте ново вино във вехти мехове…, в която, между другото, пиша:

Автономията на ВУЗ-овете беше изтълкувана от старите комунистически „нàучни“ кадри като възможност за бетониране на статуквото – и точно така си и стана. По тази причина „капитализмът“ в университетите не може да проникне и да събори прогнилите „академични структури“, създавани по съветски образец и копиращи буквално модел, създаван в 30-те години на миналия век. Системата за нàучно израстване (нàучни съвети, ВАК, писане на дисертации, присвояване на нàучна степен) беше само козметично променена, което не докосна архаичността й, административния модел, господстващ в тази така деликатна област. Преди си имахме „кандидати на нàуките“ и „доктори“, сега си имаме само „доктори“ – при това „малки“ и „големи“, което, впрочем, го няма никъде по света. Това явно беше направено за да не би, не дай Боже, да се промени съветския модел на нàука, който е благодатна почва за растежа и цъфтежа, но и за безплодието на нашите „нàучни кадри“. И преди се пишеха дисертации по ялови „нàучни проблеми“, и сега се прави същото, а псевдонаучността по тази причина триумфира и е в своя апогей. Никой не мисли за науката, всички обаче са самоотвержени жреци на… нàуката.

Това също е написано в 2007-ма година. И така, контекстът на проблема вече е очертан, сега да се върна до моята лична история, която, надявам се, ще бъде доста убедителен пример за истинността на току-що казаното.

В ПУ, където работих до края на 1991-ва, а в началото на 1992-ра вече бях уволнен, ситуацията в онова време беше отчайваща; другарите колеха и бесеха - и вилнееха както никога преди, е, винаги са си вилнеели де, но тоя път вилнееха като за последно; водеше се люта битка за оцеляване, битка на живот и смърт; страшно беше; защото, знайно е, змията, когато е настъпена, е най-зла и опасна, готова е всеки момент да те клъвне; е, клъвна ме. Ето как стана това.

Когато отпаднаха т.н. идеологически дисциплини, именно разните му там научни комунизми и БКП-та, другарите с цената на какви ли не фокуси оцеляха цели две години, мимикрирайки по най-отвратителен начин; щели да се променят, вече щели били да стават труженици на същинската наука и пр. Моя милост пък се държеше крайно предизвикателно; първо, обявих, че не чувствам никаква нужда да се променям, щото никога не съм вярвал в комунизмо-марксизма им; второ, заявих, че в един университет, който държи на името си, от философия винаги ще има нужда, но от разните му там предрешени и дегизирани комунистически идеологии няма никаква нужда. Заявих това второто, защото другарите по история на БКП, като усетиха накъде задухаха ветровете, мигом се самоосъзнаха като "историци", а пък мохиканите на научния комунизъм взеха да претендират, че те винаги били нещо като жреци на отричаната от научния комунизъм западна политология; даже някои наглеци заявиха, че имат претенция да бъдат обявени за "репресирани", понеже били принуждавани години наред да говорят и да пишат тъкмо противното на своите най-потайни и апокрифни некомунистически убеждения! В тая отвратителна атмосфера на комунистическа свинщина моя милост се отдаде на една безжалостна борба, понеже просто не можех да понасям чак толкова много цинизъм, наглост и подлизурковщина. Отидоха ми две години от живота в тая борба. Моята идея тогава беше: нещата да се поставят на чиста основа, т.е. катедрата да се закрие, всички да бъдат уволнени, а след това да се правят съвсем нови конкурси. Ефектът беше, че все едно съм дръзнал да бия шут на препълнено със зли оси гнездо.

Разгоряха се страшни битки; на катедрените заседания моя милост трябваше да води предварително обречени диспути с всички; бях обявен за най-долен и подъл човек, за предател, за какъв ли не още; ако другарите "жреци на науката" разполагаха с оружия, като едното нищо биха ми светили маслото, а най-добре, предполагам, са щели да се чувстват ако можеха да ме одерат жив. Другарят ректор Н.Балабанов често идваше на заседанията на катедрата, та да помирява горещите страсти - и, разбира се, да изрази безрезервната си подкрепа към своите така несправедливо изобличавани от мен партийни и бойни другари; ефектът беше нулев, аз не мирясах.

Не ща да си приписвам някакви заслуги, но пиша самата истина; има още много живи хора от онова време, прочее, почти всички са живи, има много свидетели, ако някой има съвест, нека да каже истината ли говоря или се правя на какъвто не съм бил. Аз нищичко не спечелих от ония обречени борби, ако не броим поне това, че спасих достойнството си. Е, спечелих и още нещо: развалено, хлопащо неритмично сърце, заради което много пъти съм бил на косъм от смъртта; спасявали са ме в спешните отделения с електрошокове. И ако Бог не беше благоволил и проявил милост да ми даде още живот, мен сега просто нямаше да ме има, а вие нямаше да четете тия чудати записки. Както и да е; сега нали казват: такова беше времето. Не се оплаквам и не си приписвам никаква заслуга; просто казвам каквото е било, щото мнозина не знаят, а други пък са заинтересовани да таят истината - щото им е неизгодна.

В тия две години на непрестанни битки за оцеляване и на безсрамна мимикрия проверените кадри на марксизмо-комунизма се сплотиха и превърнаха университета в своя бойна и непревземаема крепост. Оставаше им да изгонят дезертьорите като мен, та да се възцари пак така мечтаното социализмо-комунистическо единодушие. За тази цел течаха някакви "процедури" за "осъвременяване" във факултетните и академични съвети, т.е. за узаконяване и бетониране на положението на проверените бойни другари на безсмъртната "Партия" в университа. Другарите вече бяха спечелили изборите в 1990 г., ала когато Луканов падна, в началото на 1991 г., положението взе да се клати, и другарите се разбързаха. Измислиха следния фокус:

Понеже на всички в заповедите им за назначаване и в трудовите им договори пишеха непристойни неща, примерно "изпълнява длъжността доцент по научен комунизъм" или по "история на БКП", тия аномалии трябваше да се отстранят, а другарите да се преназначат на съвсем нови договори, с които да могат да оцелеят в задаващите се демократични бури. И мен ме уволниха ето така, съвсем простичко: на всички от "наште", имам предвид другарите, Факултетният съвет гласува промяна в научните спецификации на специалностите и договорите (примерно баба ви доц. по история на БКП Тина Шишкова стана доцент по "История на България", а дядо ви доцент по комунизъм е станал, предполагам, доцент по некомунизъм, знам ли, е, знам, станал е дядо ви "политолог"), а само на мен (и на още една преподавателка, историчка, която имаше злата участ да покаже причастност към СДС) другарите не благоволиха да гласуват такава една промяна, което означаваше едно: изгонване.

Гаврата си я биваше: всички до един другари от философската секция, примерно, от "диаматчици" станаха "философи", само на моя милост другарите не рачиха да сторят такова едно благодеяние, т.е. за наказание ме определиха за вечни времена да си бъда все "преподавател по марксизъм"; и понеже марксизмът веч не се преподаваше, "марксистът Грънчаров" биде уволнен, а пък комунистите от катедрата, до един дегизирани и модернизирани, си останаха, надявайки се да векуват. Е, някои довекуваха, довегертирват си още и досега; да не споменавам имена. И тъй, в началото на 1992 г. другарят ректор Никола Балабанов, сияещ от щастие, ми връчи заповед за уволнение; същият, казах, още се мотае в университета, циркулирайки непрестанно между неговата сграда и намиращата се на две преки, съвсем близо, централа на БКП (БСП). Такива като него, изглежда, наистина са вечни и безсмъртни...

Минаха няколко месеца и спечелилото властта правителство на СДС, на Филип Димитров, започна люта битка за демократизация на университетите; прие се законът "Панев", с който се направи опит за плаха декомунизация, т.е. на бившите партийни секретари на БКП се забрани да стават повече ректори, декани и пр.; тогава партията обяви, че настъпва вселенски катаклизъм, зави най-прочувствено на умряло, нареди на агента от ДС "Сава", именно Ахмед Доган и хората му, да гласуват против - и законът биде провален. Да, ама за зла участ заради някакъв параграф от закона "Панев" катедрите по марксизъм бидоха разформировани, а другарите също трябваше да си тръгнат, 6 месеца след мен; тъй че щастието им трая за кратко.

Но комунист така лесно не се предава; на организираните набързо "конкурси" за нова катедра "обществени науки" най-верните другарки и другари бяха върнати в университета, а пък понеже и моя милост се яви на тоя конкурс, новият ректор Огнян Сапарев, сега вече знаем, също агент от ДС, сам себе си турил в комисията за конкурса, сияещ, благоволи лично да ми каже, че съм скъсан; той, прочее, имаше да ми връща за други мои прегрешения, по линия на клуб ДЕМОКРАЦИЯ в Пловдив, където сме се сблъсквали с него така, че искри са фърчали наоколо. Е, отмъсти ми за всичко, и то наведнъж, нищо че имах най-много публикации в научни списания от всички кандидати и прочие. И тъй, моя милост най-сетне биде изтикана от науката и "академията", което, погледнато от дистанцията на времето, е съвсем правилно: какво могат изобщо да правят такива като мен в една такава "академия"?!

Тия неща, убеден съм, трябва да се знаят, като личният момент, разбира се, не е толкова важен; което се случи на мен, предполагам, се е случило и на други, а не имената са важното; важното е същността, важна също така е и самата истина. Аз лично, като си представя какво би ме очаквало ако все пак бях оцелял в ония битки и досега, да речем, си бях в ПУ, то тръпна от ужас заради кошмара, който би ми се наложило да преживея в една такава "академична" общност; и благодаря на Бога, че ме предпази от такава евентуалност - и така ме и спаси. Положително мен сега нямаше да ме има ако цели 20 години би се наложило да ме ръфат всекидневно тия комунистически псета. Щото аз лично имам една фатална особеност: не се примирявам, не кандисвам на сделки, позволявам си лукса да съм принципен, идеалист съм, вятърничав съм, склонен съм да си пренебрегвам личния интерес, поради което наистина съвсем не ставам за вегетиране в една "научно-академична" общност, построена на началата на конформизма, комуналността, безличието, посредствеността, послушанието, аморализма, безсрамието. Да, точно такива възпитават и обучават бъдещия "интелектуален елит" на българската нация, уважаеми ми дами и господа! Което означава само едно: същинският кошмар на нацията ни все още предстои. Щото обучените в такива "академии" след това отиват в училищата и културните институти, за да мултиплицират некадърността си най-вече върху нашите деца, върху цялото младо поколение на България, ставайки "учители" и "възпитатели". Да, наистина е страшно, а кошмарът тепърва предстои. След години нищо чудно даже самият Бойко Борисов да почне да ни се струва "изтънчено-интелектуален"; ето, самият Ицо Мамата вече успя да стане дори "доктор хонорис кауза"!

Една нация без духовен и интелектуален елит е обезглавена нация. Видяхте какви са ни "църковните водачи". Ето, аз пък ви казвам какви са ни доайените в такава важна сфера като университетското образование. Навсякъде е така; недейте да си мислите, че университетите ни са нещо като островчета на чистота и невинност. Няма такова нещо, и там цари най-отвратителен материализъм, търгашество, безнравственост, безпардонност, наглост. Ето, тепърва ще ближем и ще се наложи да лекуваме тежките рани, които комунизмът нанесе на културната, да не говорим пък на духовната сфера, в която образованието е нещо като средоточие и ядро. А ний даже си позволяваме лукса да не виждаме проблема, да си затваряме очи пред него, което означава, че болестта на целия организъм - ние, държавата, нацията, сме този организъм! - в един момент нищо чудно да стане и нелечима. Дали вече не е дошъл този момент, а?

Да се върна пак до разказа си. Да се върна пак до моята многострадална дисертация, която аз все пак направих опити да защитя; нали уж вече бяхме демокрация, комунизмът нали уж си беше отишъл, защо пък да не опитам да видя дали поне някаква промяна в тази област не се е случила?

Има едно нещо, което трябва да изтъкна в самото начало. Ако даден "учен", примерно, има титлата "кандидат на науките", пък макар и придобита върху дисертационна тема, примерно, за "еволюцията във формата на фуражките в съветската армия и милиция", то такъв "учен" става непоклатим - и ще може да цъфти в академиите ни така, както бурените растат в гнусното бунище. Разбира се, ако бяхме нормална страна, трябваше нещо да се направи, та тия съвсем фалшиви дисертации и титли да бъдат обезсилени; това, разбира се, не стана, а пък "учените" от тоя род не само продължиха да съществуват, нещо повече, те си останаха на най-възлови позиции, където пак да могат да командват парада, да колят и бесят, т.е. да възпроизвеждат псевдоучеността и безнравствеността си. Защото точно такива бяха на позиции да подбират и назначават "младата научна смяна", именно асистентите, аспирантите, докторантите и прочие. Ето защо заразата и проказата на българското университетско образование не само не беше предотвратена или спряна в новите демократични времена, нещо повече, тя се засили и прие най-уродливи форми.

В т.н. "специализирани научни съвети" към ВАК ("Висшата атестационна комисия"), където именно се защищаваха дисертациите, продължаваха да заседават предимно стари мохикани на комунизма, блюстители на комунистическата антинаука, като това особено важеше за т.н. хуманитарна, сиреч, идеологизираната сфера. Аз сега нямам за цел да опиша какви невероятно низки и долни "механизми" на отношения съществуваха в тая сфера; примерно, много бъдещи труженички на науката от женски пол просто са били поставяни пред избора: или ще си легнеш с меродавното властно старче от съвета, та да те олигави колкото си иска, или ще видиш докторска диплома на кукуво лято. Разбира се, най-напред младата кандидатка за "кандидатска титла" трябва да обслужва сексуално своя "научен" ръководител; аз нали писах преди време за историята на един младеж, който издържал бляскаво такъв конкурс, но не взели него, а взели едно момиче, като казали на младежа следния железен аргумент: "Виж какво, млади момко, искаш да ставаш асистент, хубаво, асистент, асистент, ама ний тогава кого ще чукаме ако почнем да вземаме такива като тебе?!". Това е съвсем истинска история, която, ако се наложи, мога да призова лицето, на което се е случила, да я потвърди публично.

Тъй че униженията, които е трябвало да понесат много млади кандидати за научното и академичното поприще са били невероятни; разбира се, в такава една атмосфера можеха да вегетират само безскрупулните, готовите на всичко за да се докопат до заветното място. Аз например знам една другарка от мое време, която, за да остане в "академичната сфера", и се наложи да преспи с десетки партийни секретари, кой от кой по-властни, и това беше публична тайна, а пък в демократичните времена, предполагам, е продължила по поетия път, и, за удивление на всички тя, макар че вече остаря, продължава да се изявява като "учена" в ПУ! По разбираеми причини няма да кажа името и, но мнозина, които познават тамошните реалности, ще се сетят за коя одиозна особа става в случая дума...

Тъй че, моя милост имаше злата участ да е мъж, който при това е неспособен да си проправя пътя както други правеха в ония, пък и в сегашните времена, именно, опирайки се главно на половия си орган; щото, разбира се, има и много доцентки, които с удоволствие ще ти проправят пътя в науката, ако им сториш някоя сексуална милостиня. Да, ама някои се гнусим от тия неща. Не казвам, разбира се, че всички така са просперирали в "науката", но немалко просперираха точно така. Но аз май пак солидно се отклоних и дори олях, тъй че да се върна при темата си и да разкажа за своите перипетии с така безславната ми дисертация.

Уволнен от ПУ, след като мислех за откриващите ми се хоризонти, трябваше да избирам между следните възможности: или да си обирам крушите от България (и за това много съм мислил), или да остана в този наш български ад, където, както знаем, даже и не са нужни дяволи да ни ръгат с вилата в казана, щото ний сами си дърпаме надолу ония, които си подадат главата над повърхността. Може и трябваше да се махна, но имах жена и малко дете; сега знам, че някои и в моето положение са избягали, стигнали са някои от тях чак до Австралия, но ето, аз не посмях. Останах. Първото, което сторих, бе да се запиша като "свободен аспирант" в катедрата по философия в СУ "Св.Климент Охридски". Това стана в далечната 1992 г., когато шеф на катедрата беше мой познат, уважавания професор Любен Сивилов (навремето него също съм го канил във Философския клуб в ПУ, та оттам се познавахме лично). Подготви се обсъждане на представения ръкопис. Ето какво се случи на това заседание.

Накратко: един от рецензентите (да спестя името му) ме обвини, представяте ли си, в "уклон към историческия материализъм"! Той, разбира се, не можеше да предположи, че за същото, но с обратен знак, ме бяха вече обвинявали в ония знаменити обсъждания преди 1989-та г., проведени в ПУ; текстът е един и същ, преди 1989-та г. за него ме обвиниха в "отстъпление от марксизма", а в 1992 година професор, който цял живот си е изкарвал хляба с преподаване на догмите на марксизма, ме обвини в... "уклон към марксизма"! "Уклон" значи, че моята дисертация не била, един вид, достатъчно "антимарксистка", който упрек, прочее, като капак на всичко друго, съвсем не беше верен, т.е. маститият учен просто не беше чел дисертацията ми и си говореше наизуст. Но от думите му лъхаше страшна неприязън, която той даже и не опита с нещо да прикрие. Което ми говори, че може все пак и да е чел дисертацията ми, ала искаше за нещо да ми отмъщава.

Разбира се, намесиха се други хора, в катедрата по философия в СУ имаше и има много уважавани и достойни от мен хора и учени, които ме защитиха, изхождайки от презумпцията, че все пак вече имаме свобода и всеки може да си пише както иска. Да, ама друг, прочее, само един човек, при това дама, тогава депутат, и то от СДС, постъпи още по-гаднярски: едва ли не ме обвини в некомпетенност, намери ми разни кусури, все дреболии, но и от нейните думи лъхаше все същата зла неприязън. Отговорих и на двамата. Не помня какво съм казал, опитах се да бъда, както ме бяха предупредили приятели, благ и добър, но в един момент, разбира се, изплюх камъчето и си позволих да иронизирам опонентите си; както и да е, до голям скандал не се стигна, гласува се, бях утвърден за свободен аспирант към катедрата. Оставаше ми само да се явя на изпити, да оформя текста и да чакам ново обсъждане за "отчисляване", т.е. за явяване на същинската защита.

И тогава се случи нещо, което провали завинаги моята научна кариера. Отвратен от всичко, което бях преживял до този момент, и най-вече в младежките си години в ПУ (аз в 1992 г. съм на 33 години!), мен ме обзе странно безразличие и отвращение към всичко. Не исках вече да се защищавам, не исках да ставам "кандидат на науките", видя ми се съвсем безсмислена тая титла. Не исках вече да се връщам в никакъв университет, щото тръпки ме побиваха като си представях какво ме чака там. Явно съм получил някаква комплексираност от всички тия безумия, в които ми се наложи да участвам на млади години, потръпвах от отвращение от цялата тази гнус, в която, ако придобиех научната титла, пак щеше да ми се наложи да се потопя - сякаш съм свиня, изпитваща удоволствие да се въргаля в мръсната локва. Представях си научното и академичното поприще като едно огромно тресавище или блато, пълно с мръсотии, излъчващо страшна, нетърпима гнус, в което плуват, съскат и крякат само някакви змии, гущери, жаби и какви ли не други чудовища. Признавам си, почна да ме е страх да се връщам обратно в блатото. Усещах, че нямам сили още веднъж да се подложа на този кошмар и да изтърпя същите ония унижения, които вече бях изтърпял, и то така млад: в ПУ постъпих като асистент когато бях само на 26 години!

Минаха година-две или три, не помня вече; доста време мина. Аз в това време се увлякох в писането на своите учебници по преподаваните в гимназиите философски дисциплини, а в един момент написах и първите си книги. Блажено време на подем на творческия ми дух бяха ония години, имам предвид годините 1992-1997-ма. В едно училище, намиращо се на 5 минути път пеша от дома ми, преподавах на половин щат философия, вземах половин заплата, но за сметка на това имах страшно много свободно време. Сутрин завеждах малкия си син до детската градинка и, ако имах час-два-три, бях в училището, после се връщах и почвах да чета и пиша; имах и изцяло свободни дни, в които само пишех и четях, а пък когато се изморявах, се разхождах в близкия парк. И, зареден, с нови сили се връщах към заниманията си. Блажени времена!

Отвреме-навреме се сещах, че трябва да ида до София и да почна да уреждам положението си там, ала все отлагах и отлагах, щото кошмарите от ПУ оживяваха сякаш пред очите ми. И пак отлагах. Минаха години, а аз даже не се бях явил в катедрата в София да говоря за срокове и пр. Даже научен ръководител не си бях уредил. С моя приятел от Санкт Петербург, доц. Н.Валериевич Григориев продължавахме да си пишем, обсъждахме кой какви текстове пише и е написал, но и доц. Григориев, и аз лично, се убедихме в един момент, че все пак писането е по-важно от формалната "академична" работа в едни отвратителни условия, които като едното нищо можеха да убият всеки, дори и най-издръжливия творчески порив, за вдъхновението да не говорим изобщо. И така моята дисертация си оставаше незащитена.

Като минаха години в един момент аз пак отидох в катедрата в София да видя какво може да се направи. Само да проверя какво е положението сега. Оказа се, че тъй като не съм се явил толкова време, съм отпаднал. Да се зачисля пак трябваше ново обсъждане. Свободните аспирантури вече бяха станали платени. Шеф на катедрата вече беше проф. Сергей Герджиков, пак някогашен гост-лектор във Философския клуб. Срещнах се с него, уговорихме се пак да се явя и пак да се зачисля. Не знам защо се съгласих. Ей така, да опитам, да видя какво пак ще стане. И се явих. Знаете ли какво стана? Ще ви кажа. Вълнуващо е.

В новото заседание, което трябва да е станало някъде 1994-95 година, наистина не помня в момента, пък и не ми се прави справка из книжата ми, се повтори абсолютно същото заседание, с абсолютно същите опоненти и критици, които казаха кажи-речи абсолютно същите приказки! Никаква промяна! Сякаш всичко беше замръзнало! Копи - пейст! На 100% съвпадение! Пак други учени заявиха, че имам право да пиша както искам, е, трябва да се поработи още малко, тоя аргумент беше нужен, та критиците ми да преглътнат горчивия хап. Аз пак се изказах, но съвсем вяло тоя път. Пак бях зачислен. Сам не зная защо участвах още веднъж в тази история. Но знам друго нещо: след нея вече не изпитвах никаво желание да защитавам дисертация. Никакво! Пресекна ми завинаги желанието. Край! Баста! Финито! Конец! Майната му!

Това е. Аз пак не се явих никога повече в катедрата да продължа аспирантурата си. Малко ми е неудобно, че подведох двама уважавани от мен и истински учени като професорите Сивилов и Герджиков. Ето, с тоя текст, макар и задочно, им се извинявам. Не трябваше да правя тия опити. Но системата, подобно на призрак, изглежда ме е принуждавала, нищо че бях вече извън нея. Тая система, установила се в българската наука, е всемогъща. И всеки, който иска все пак да се занимава с наука, така или иначе е под нейна власт. Ако системата не те признае, никакъв учен не можеш да си. Авторитетът на учения у нас, кой знае защо, зависи от мястото, заемано от него в бюрократичната йерархична научна система, построена у нас по съветски образец, в която има и "чинове", и "пагони", и всичко; професорът е нещо като генерал, доцентът - полковник, асистентът - лейтенант, главният асистент примерно, е нещо като капитан или майор. Това е. Даже и философи със свободен дух е трябвало да бъдат натикани в тая система. Е, аз бях изпуснат от нейните клещи. За щастие - така се случи. Благодаря на благия Бог за тая милост!

Другият път ще продължа. Имам още какво да кажа. Ще се опитам отстрани, от принципни, философски позиции да изтълкувам автентичната идея за университет, която, оказва се, у нас сякаш няма никакъв шанс да придобие реалност. Днес у нас има много "академии", но духът не е в тях. Духът на безсмъртния разум. На безсмъртната същност на самия разум. Духът е извън тях. Къде е и какво става с него трябва да помислим заедно. А как да стане така, че той да се завърне в университетите ни, т.е. да им вдъхне живот, е друга голяма тема. За нея също много трябва да се мисли. Защото положението е плачевно. Блазе ви ако не забелязвате това. Но да се примиряваме със съществуващото едва ли имаме право.

Повтарям, без истински духовен елит, който се "произвежда", така или иначе, в едни качествени университети, всяка нация е сякаш обезглавена. Нашата българска нация е точно такава нация. Затуй и не сме прокопсали в нито едно отношение, затуй всичко у нас е тъкмо наопаки. Духът, както и да го погледнем, е субстанцията, която дърпа всичко напред. А ние сме станали най-бездуховна и овладяна от вилнеещ материализъм страна. Така повече не може да продължава. Защото ако продължи, нас просто няма да ни има. Хем ще ни има, хем няма да ни има. Уж ни има, а ни няма. Дали ний това вече не сме го достигнали, а? Вие как мислите?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...