Менте-университетът

Размишлявайки за истинския университет в цяла една поредица от есета - последното от които е Философията е светилник на университетския дух - стигнах до момент, в който се налага да опиша и представя българската версия за университет, т.е. за фалшивия, обездухотворен, обезжизнен, бездуховен университет; ще ми се наложи да пиша за това как университетската идея бива опошлявана и дискредитирана в нашите специфични български условия; другояче казано, налага ми се да пиша за менте-университетът. Да, както и във всяка друга сфера у нас има какви ли не ментета (фалшификати) - имаме си менте-политици, менте-музиканти, менте-нравствени проповедници, менте-митрополити и прочие! - така и университетът в български условия е менте, да не кажа дори чалга.

Чалга-университет - как ви звучи това? Може би чалга-университетът е по-висш стадий в развитието на менте-университета - по същия начин както комунизмът бил по-висш стадий на социализма? Не знам, но всичко е възможно. Да видим, ще опитам да опиша така начената тема, която, както си личи още тук, е така грандиозна, че едва ли ще мога нещо съществено да кажа, но какво пък ни пречи да опитаме?

Една голяма уговорка обаче съм длъжен да направя в самото начало. Като пиша за менте-университет, за менте-професори и пр., това съвсем не значи, че всичките ни университети и всичките ни до един професори са все ментета. Не, разбира се, има и университети, или има поне един университет у нас, който не е менте, който донякъде е успял да съхрани академичния си дух, което обаче съвсем не значи, че и в него не действат тенденциите, за които ще стане дума съвсем скоро. Просто тия тенденции все още не са го овладели напълно, макар че натам вървят нещата. Същото се отнася и за това, че, разбира се, не всички до един професори у нас са все менте; има, разбира се, и самоотвержени жреци на науката и философията, които обаче са принудени да съществуват в една твърде задушаваща ги атмосфера, което води дотам, че същите тия талантливи труженици на науката и философията не могат да разгърнат творческия си потенциал в ужасните условия, в които са принудени да съществуват. Проблемът е, че самата "духовна атмосфера" у нас е менте, ето това е най-коварното; на тази задушаваща атмосфера на тотална бездуховност и на най-върл материализъм мнозина се съпротивляват, мъчат се да поемат свеж животворен въздух от светлите пространства на духа, ала това е крайно тежка форма на съществуване-оцеляване. Такива именно хора са успели да съхранят светлици и искрици от оня факел на духа, който у нас вече комай е загасен, макар че никога не е лумтял както подобава. За да се стигне до една такава отчайваща атмосфера комунизмо-социализмът има, разбира се, решаваща заслуга. Много е трудно да се обоснове и докаже как именно е станало това; аз в досегашните си резмисли показах доста неща в това отношение, сега ще се опитам да ги свържа в нещо по-завършено и цялостно. Съвсем няма да ми е лека задачата обаче.

Какво прави и как се държи в един университет псевдоученият-материалист, сиреч, чалга-ученият, който е принуден, разбира се, да се дегизира и да се държи уж като истински учен. Става дума за посредствени лица, които по начало просто нямат какво да правят в един университет - университетът, казахме, е светилник на духа, а не убежище на долни и мръсни страсти! - но които са успели да се докопат, благодарение на системата, на топло и уютно в университета, където няма какво друго да правят освен да вредят, да пречат с всички сили на истинските труженици на научното и философското поприще. В ерата на комунизма (а дори и на посткомунизма, който е негово органично продължение!) университетите ни се опростачиха, профанизираха и опошлиха благодарение на това, че принципът на подбор на кадрите в тях беше преимуществено партиен. Разни другари, които хал-хабер си нямат от наука, се наместиха в университетите, станаха не просто професори, но и властнически фактори, имащи тежката дума при решаване на съдбините на университета. На такива първата работа, разбира се, е да се обкръжат със себеподобни; втората им работа е да направят живота невъзможен за всичко онова, което не е като тях. Така минаха славни 50 годинки, в които духовните ексцесии на комунизма бяха в своя апогей; ето, примерно, в първите години след 9-ти септември 1945 година другарите изгониха де що свястно имаше в университета, което не показа готовност да сътрудничи на престъпната идеология, а пък много от тях са били и направо физически ликвидирани (проф. Богдан Филов, примерно). Но това е само от една страна; има и нещо още по-коварно и съществено; става дума за утвърдилия се манталитет и стереотип, за съответната психология и "ценности".

Университетът е място за самоотвержени и безкористни духовни занимания; запитайте се тогава: що ще дири и какво ще прави материалистът в него? Първо, той е привлечен от лесния начин за печелене на пари и от възможността да се намести на властническа позиция. Облагите, привилегиите, ползата, файдата и пр., а най-вече техният извор, властта, бяха онова, около което всичко се въртеше в психологията на такъв един нямащ отношение към науката и нейните ценности паразит. Да паразитира - това именно бе смисълът на съществуването на подобни псевдоучени, като те не заслужават дори и такова прозвище, в което все пак пак се съдържа коренът "учен"; това бяха, разбира се, "учени-простаци", ако изобщо простакът може да бъде учен; виждате как самият език се съпротивлява при опитите да бъде описан и представен такъв чудат, противоестествен феномен. Простакът на власт в едно научно и, опази Боже, духовно учреждение, е страшен бич, който плющи връз главите на ония, които все пак са имали или имат някакво отношение към науката или към идеята за университет. Ето откъде обаче дойде тая напаст, ето кое е нейното зародишно ядро.

Спомням си, навремето имаше един партизански филм, забравил съм името му, но си спомням, че героите в него пееха ето тая песен: "Три танкиста, три весели друга...", на развален българо-съветски език, разбира се. Не знам дали се сещате кой е тоя филм, някой от по-старите може и да се сети. Та една сцена ми се е забила в съзнанието и винаги се оживявява когато се замисля за корена, за извора на бедите, които сполетяха България заради комунизма. Ето каква е сценката: седят партизаните под едно дърво на сянка, лежат, протягат се, лапат кашкавал, окраден от близката мандра и... мечтаят. Говорят помежду си за кой за какво мечтае. А мечтаят, общо казано, за това какви искат да станат когато властта стане "наша". И ето, един каскетлия мисли, мисли, па изтърси, че искал да стане... учен, именно професор в университета! Другите пък искали да станат не знам какви си: генерал, артист и прочие. А ето, оня каскетлия, който явно едва ли е бил със завършен 8-ми клас, искаше да стане професор. Сигурно е станал, няма начин да не е станал.

На второ място арогантната и нахална простащина - а простащина е другото име на материализма и бездуховността, тя е тяхна квинтесенция! - възцарила се на незаслужено място в една такава духовна сфера, каквато е университетът, е съвсем прозаична: в университетът има много "мацки", има млади момичета, за какво друго да мисли материалистът на такова място освен за разврат?! Разюзданият разврат в псевдо и чалга университетът е толкова значимо проявление на такъв един манталитет, че в някои моменти ми се струва дали той не превъзхожда в някакъв смисъл дори и жаждата за власт; щото все пак сексуалността е най-мощна, първична и същинска материално-енергийна сила, докато властта на нейния фон е едва ли не нещо "духовно" и "идеално". Да блудстват, да правят всичко, та да олигавят колкото се може повече млада плът - ето това е нещото, придаващо смисъл на битието на псевдоучения простак, който иначе просто няма какво да прави в такова едно духовно учреждение, каквото е университетът.

И ето, за да не умре от скука, той се разведрява с разврат; по възможност пълен и най-гаден; а няма нищо по-лесно от това гнусният развратник да си осигурява млада плът в един университет в страна, в която материализмът е вече станал най-официална държавна доктрина. Та нали и самите жертви, за да отхвърлят непосилното бреме на ученето, нямат нищо против да си платят оценката, както се казва, в натура?! Е, разбира се, сигурно е имало и момичета, които не са вървели по тоя път - и те са истински щастливки ако не са имали лошия късмет да попаднат в полезрението на един такъв гнусен сладострастник. Горко им обаче ако са станали предмет на лакомията му; много е възможно заради запазването на своята чест на такива момичета да им се е налагало изобщо да се откажат от университета, да напуснат, щом нямат сили да понесат гаврата. Пак ще използвам един своеобразен пример за освежаване на представата: вий българския филм "Маргарит и Маргарита" гледали ли сте? Ето, за такава гнусотия става дума тука, и е безразлично в каква сфера се проявява тя; повтарям: а университетите са най-съблазнително място за развратниците щото те са нещо подобно на девическите манастири, само дето тук моралът съвсем и изобщо не е на висота. Напротив, падението е пълно...

Не ми са налага да говоря как подобни животни са се държали в случаите, в които са били научни ръководители на съблазнителни аспирантки и прочие. Сами можете да си представите всичко; прочее, едва ли можете; порокът е така изобретателен в наглостите и опорочеността си, че нито едно въображение не може да постигне това, което той е способен да направи. Като пиша тия неща, не говоря "наизуст", а имам предвид съвсем конкретни и общоизвестни примери, да речем, от времето, в което работех в ПУ. Ето, да намекна само: дърт доцент по... да кажа ли?... хайде да не кажа, щото това животно е все още живо... та това животно пишеше шестици на младичките момичета само след като им даваше възможността да поманипулират съвсем увехналия символ на неговата "мъжественост". Слагам в кавички тая дума щото за такова нещо като мъжественост при такива уроди едва ли може да се говори изобщо. Стана ми гнусно. Да прекратя. Но нека никой да не забравя блудствата и развратът, които са нещо като средоточие на "духовния живот" в един типичен, да не говорим пък за провинциален български "университет". Т.е. "университет" в условията на вилнеещ материализъм-аморализъм, другояче казано, в условията на вилнееща простащина.

Какво друго още правят такива "жреци" на чалга и менте университета ли? Е, животът им иначе е богат и разнолик: освен да се стараят да блудстват колкото могат и още толкова над това, освен да водят епохални битки за запазване на властническите си позиции, освен да правят всичко, та да бдят да не би покълне и поникне нещо истинско и свежо в бунището, наречено български менте-университет, освен да кроят какви ли не заговори и афери, насочени предимно за получаване на всякакви благинки, тия нещастници имат и още една неотменна грижа. И тя е: да се преструват на каквито не са, да се правят на "академични учени", да позьорстват, да маниерничат, да поддържат на ниво отвратителната си парвенющина, да се държат като "пичове", да държат пред лицата си и да не изпускат маската на "фриволни" и "освободени"... срам ме е да го напиша... "жреци на науката", да се правят на велики, на интересни и прочие, и прочие; псевдоучеността и академичната простащина у нас е така изобретателна; тя е изобретателна колкото е вездесъща!

Още по походката на такива човек може да ги разпознае; например има един сравнително млад професор в ПУ, който бие на очи, че така се е увлякъл в манията си да се прави на най-велик и самоотвержен "труженик на науката", че походката му е направо... танцуваща, той не върви, а най-елегантно танцува, движейки се из коридорите на университета! Понеже е интересен феномен, а аз съм любопитен изследовател, ми се е налагало да проследя дали това чудо винаги така танцува когато върви; проследявал съм го; установих, че танцува най-изразително когато е в университета и в неговите околности и затова му се налага непрекъснато да се прави на най-велик; говоря за походката само, не за гримасите на лицето, които и самият Шекспир не може да опише! Та колкото е по-далеч от университета, този същият на моменти забравя да танцува и тръгва комай като нормален човек; щом обаче види млади момичета, които евентуално може да са студентки или студенти, веднага хвръква да ситни така, че почва да танцува, щото на него, горкият, му се налага да влага огромни усилия в пунтирането, в преструването, че е толкова гениален и велик, че повече от това не може да бъде. За да е скандалът пълен с това мое описание, ще кажа, че този гений на пловдивската наука, с ударение на първото "а", е професор по... хайде, няма да казвам по какво, щото ще бъде разпознат. Излишно е да казвам по какво е професор, щото походката му достатъчно го издава, че да бъде съвсем точно идентифициран.

Колкото личността е по-оскъдна, толкова по-маниерни стават тия, които имат грижата да се преструват на най-велики, щото какво ще правиш в университет ако не си най-велик?! Естествени, неизвратени човешки отношения тук почти не са възможни, а оня, който си ги позволи, мигом става най-неприятен дразнител: тоя пък за какъв се мисли, та не се държи като нас?! Тоя да не се мисли за нещо повече от нас, ще ми се прави на личност, при това естествена, я го виж ти?! Пиша това, щото съм го преживял и му съм се, както се казва, насладил. Моето битие в ПУ затуй беше толкова краткотрайно: щото не бях като мнозинството във всяко едно отношение.

Прочее, в отношенията си към хората, пък дори и те да са студенти, пък дори и да си университетски преподавател, е съвсем нормално човек да е съвсем естествен; тия, на които това се удава, които не се принизяват дотам да маниерничат, го правят просто защото не им е нужно да го правят; там обаче, където личността кънти на кухо, там се налага да се слагат такива маски, там се налага да се изграят такива игрички, там именно преструването и фаршификатът трябва да са на висота. Горките "учени" от псевдоуниверситетите, горките жалки позьори: и тяхната не е за завиждане! Фалшът, оказва се, е невероятно жестоко тегло и най-унизителна орис. Спасява ги навярно това, че нищо чудно сами на себе си да са повярвали, че са чак толкова велики, на каквито се преструват. Иначе, ако това не е така, нищо чудно да им се наложи да се самоубият в един момент. Не знам, но аз лично на един такъв живот не мога да завидя никога.

Ще каже някой: защо пък пише тоя тия неща? Какъв е смисълът от това? Ще отвърна ето така: за да опитам да покажа отвратителната страна на такава една колосална човешка деградация. Правете си сметката: това се случва в една институция, която по идея трябва да е преизпълнена с най-възвишен духовен смисъл - каквато е университетът. Давате ли се обаче сметка и за това какви са последиците от една такава подмяна, от една такава извратеност? Университетите ни са овладяни от най-гнусна и отвратителна простащина и байганювщина; те са станали нещо като храмове на простащината, на арогантността, на маниерниченето, на фалшификата, на аморализма. Ето че комунизмът успя да насади отровните си плодове и тук, подобно на това както успя да оскверни и църквата ни; нашите университети са в не по-малко окаяно положение в духовно отношение от църквата ни, но с положителност по-голямо, стига питането за това къде е по-окаяно положението, в църквата или в университета, вече да не говори за това, че нещата са станали съвсем безнадеждни. Две институции, които са опора и средище на пълноценния духовен живот на едно общество и на една нация - университетът и църквата - сме допуснали да са в най-окаяно и жалко положение тъкмо по посока на духовния смисъл на мисията им. Иначе, външно погледнати, тези две институции са бляскави, налице са корони, жезли, мантии, скъпи раса, лънкълни и прочие, но иначе, вътрешно, в същинския, най-значимия смисъл, нещата са направо отчайващи. Което вещае не друго, а духовна смърт на нацията ни. Прочее, може ли някой да се наеме да твърди с положителност, че нацията ни вече не е мъртва - в духовния смисъл на думата? Къде е българският дух, в какво се изявява той днес? В Азиса ли? Не, наистина нещата са съвсем изпуснати и опорочени. Правете си сметка също така какво означава това за духовното здраве на нацията и най-вече това на нашата младеж. Страшно е... кошмар, същински кошмар!

Сега в съзнанието ми изплува един пример и понеже обещах, да бъда съвсем естествен, спонтанен, ще го споделя, макар че мястото му тук едва ли е най-подходящото; но както и да е. Имам пълно право да изразя своите впечатления - така, както всичко лично съм възприел и преживял. Примерът ми касае това как псевдонауката се отнася към опитите на някои хора все пак да правят някаква наука. Аз за тия неща съм писал на друго място, но там е било с друга цел. Тук искам да кажа нещо в съвсем друг контекст. Пък и едва ли всеки е чел от мен всичко, та да ме излови някой, че се повтарям. А и да се повтарям, стар съм вече, простено ми е...

Когато бях изгонен от ПУ аз имах два пътя: да бягам от страната, да се спасявам нейде по света, или да остана, та да нося бремето си тук, на българска земя. Останах тук. Но, знайно е, шило в торба мирно не стои. След размисли и терзания близо една година, след много лутане и битки за оцеляване, след дълга безработица - въпреки че за мен да съм "безработен" е твърде относително да се каже, понеже моя милост постоянно чете и пише, а това все пак е работа, само дето от нея у нас не могат да се изкарат някакви пари! - та значи, след толкова много перипетии, в един момент осъзнах, че трябва да се продължа битката си за личностно изявяване и доказване. Битка, която всеки човек, така или иначе, води, пък дори и да не го съзнава. Ние, като личности, също водим конкурентна борба. Така и трябва да е. Няма как да е иначе. Но да не се отклонявам.

Първо, основах с група приятели своя Център за развитие на личността HUMANUS; който се интересува повече каква е тази организация, може да проучи сам, в интернет има всички нейни документи и пр. После, като една от формите на работа не Центъра - основната му беше, че той се зае да изпълнява мисия, която, така или иначе, беше прокудена не само от университета, но и от училището, а именно: духовното, ценностното, личностното израстване на младите - се захванах да разработвам, в съответствие с идеите си, цяла поредица от учебни помагала, в които да внедря един съвършено нов за българските условия подход. След дългите години на марксистко-комунистическо безводие в духовната пустиня, която наследихме в резултат на тоталното господство на тая бесовщина, се налагаше спешно да се захване битка с ужасните последици, трябваше да се лекуват раните, които комунизмът нанесе не толкова на снагата на нацията, колкото най-вече на нейния дух. Трябваше нещо да се прави, та да не се остави да загасне светликът на духа из българските простори. Простете, че пиша така патетично, но това е така, понеже тук става дума за нещо най-съкровено. Поради което и така се вълнувам.

Първата ми книга - аз я започнах с намерение да пиша учебно помагало, а то си стана цяла книга, повече от 300 страници! - написана в периода 1994-1995-1996 година беше ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА (за подзаглавие турих думата "Психология"). Бях съвсем отчаян, не виждах възможност да издам книгата си, но чувствах, че съм направил нещо ценно, необходимо, потребно, полезно. В един момент се сетих да пратя ръкописа поне на едно издателство, на което имах доверие. Изпратих книгата си на издателство ЛИК на Любен Козарев. Мина не мина някой ден, може и седмица да е минало и получих историческо писмо, че издателството харесва книгата и предлага да сключим договор за издаването и. От този момент започва сътрудничеството ми с този наш изтъкнат издател, самоотвержен работник на нивата на духовното укрепване на нацията ни, издал толкова безкрайно ценни книги - и български, и преводни, и класически, и модерни. Днес Л.Козарев е управляващ собственик на най-реномираното издателство за качествена литература у нас, носещо името ИЗТОК-ЗАПАД. Чест за мен е че познавам тоя самоотвержен човек. Той е издателят на повечето мои книги, а също и на списание ИДЕИ, излизащо от 2009 година вече.

След като обменихме мнения, решихме все пак книгата ми да бъде приспособена да е учебно помагало, тъй като в онова време у нас имаше само един учебник по психология, който при това беше твърде негоден, а пък и нивото му беше на ниво съветска психология от 70-те години на ХХ век, ако не и по-ниско. Наложи се много да съкращаваме и преработваме книгата ми, за да стане помагало; помагаше ми в тази работа научният редактор Петър Горанов (СУ). Помагалото получи и одобрение от МОН и се издаде в първите месеци на 1997 г., след страшната хиперинфлация; имах чувството, че тия беди се случиха само и само книгата ми да не види бял свят; но издателят удържа положението и изпълни обещанието си; издаде я в 1000 екземпляра. Книгата ми беше представена в предаване за книги на единствената тогава телевизия, държавната, и се продаде за броени дни; подготвихме ново, значително по-прецизно издание, щото от бързането бяхме допуснали доста грешки; и то беше в тираж 1000 бройки; също се изчерпа за кратко време. Днес тия книжки са библиографска рядкост. Чувам, че били много популярни сред студентите, които искали да си вземат лесно изпит по психология. Скоро разбрах, че са популярни и сред университетски преподаватели по психология, някои от които почнали да преподават по моето помагало. Както и да е. Та ето сега случката, за която искам да разкажа.

Минаха няколко месеца от излизането на книгата ми (първото издание) и един ден, на зеленчуковия пазар в квартала, в който живея, се засекохме ненадейно с един учен-психолог от ПУ, който, прочее, беше един от авторите на единствения тогавашен официален учебник по психология; по-късно до мен стигна мълвата, че същия тоя се беше хвалил, че с парите, спечелени от този учебник, си бил купил не знам си колко апартамента; както и да е; та се срещнахме с него. Обикновено след едно здрасти - все пак се познавахме, аз едва преди няколко години бях уволнен от университета, в който той още работеше (в наше време вече, разбира се, е професор!) - но този път той ми махна и поиска нещо да ме запита; спрях се, поговорихме; тая случка звучи като анекдот, но, кълна се, нищичко не си измислям; въображението ми е слабо за да мога да я измисля, но животът може; та проведохме, значи, прелюбопитен разговор; ето какъв; ще се опитам да го възсъздам почти едно към едно:

- Здрасти, Ангеле! Искам нещо да те попитам, важно е, може ли?
- Е, разбира се, може, кажи?
- Абе, Ангеле, не знам дали си разбрал, че излезе някакъв учебник по психология, втори след нашия, не знам дали си го забелязъл?

Аз усетих накъде бие тоя и, кой знае защо, рекох да поиграя играта му; въпреки че не предполагах докъде изобщо може да стигне; та с оглед на това мое предчувствие си позволих да отвърна:

- Абе не се сещам, нали знаеш, аз в тия времена малко посещавам книжарниците. За какво става дума?
- Да, знам. Ти какво работиш, учител ли? Абе трябва нещо да се работи. Та ето какво; учебникът носи заглавието ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА и авторът му е Ангел Грънчаров. Та искам да те запитам в тази връзка: ти познаваш ли някой психолог, който да е твой съименник, тоест също като теб да се казва Ангел Грънчаров?

Не очаквах чак такава сюблимна сценка да се разиграе! Велика е, нали?! Страшен гений е тоя психолог все пак, нали?! Представете си: среща Ангел Грънчаров на пазара и го пита познава ли той самият някой психолог със същото име, с името Ангел Грънчаров, който бил написал учебник по психология?! Както и да е, аз също имам известни психологически умения и рекох тоя да го закопая. Нищо чудно да е очаквал, знам ли, аз да възкликна, като последен наивник: "Абе аз съм тоя Ангел Грънчаров, кой друг да е, аз написах тая книга?!", ала моя милост не е чак толкова прост и затова промълвих ето това, придавайки на лицето си подобаваща угриженост от толкова странния факт:

- Абе, знаеш ли, не познавам психолог с такова име... да, не се сещам изобщо??? То ти си психолог, ако има такъв, би трябвало ти да го знаеш, не аз. Значи мой съименник, казваш? Психолог?! Интересна работа! Прелюбопитна история! Аз за самия учебник не знаех, трябва да го потърся, сто на сто ще го потърся. Добре че ме извести, че има такъв учебник. Време беше да има втори учебник...

Оня ме гледаше изумен и се двоумеше силно: тоя дали ме иронизира или говори ей-така, щото наистина не знае за кой става дума? Дали пък тоя Ангел Грънчаров не е написал книгата, пък сега се прави на ударен? Леле, пишман станах, че го запитах?! Що да река сега?! Ето сянка на такива мисли прочетох на угриженото лице на великия пловдивски психолог, що имах късмета да срещна на кварталния пазар (той, прочее, живееше наблизо, в съседния ведомствен жилищен блок, населен все с университетски знаменитости). Като мина двоуменето му, той реши да каже ето това:

- Значи явно е съвпадение на имена? Наистина се казва "Ангел Грънчаров", та като те срещнах, рекох да те запитам дали не го познаваш. Значи не го познаваш? И аз не го познавам. Сигур е някой млад, знам ли? Написал учебник, представяш ли си?!

Аз отвърнах, разбира се, ето така:

- Да, възможно е да е някой съвсем нов и неизвестен. Всичко става в тоя живот. Браво, мой съименник! Какви ли не изненади може да ни поднесе животът!? Ето, сега и аз, току-виж, ще се прославя с тоя учебник; тия, дето ме познават, може да предположат, че аз съм авторът! Прочее, да те попитам: а какво ти е мнението за учебника, струва ли си да го търся и да си го набавя?

На лицето на оня, след моето изказване, пак се появи сянка на съмнение дали не го еб..., пардон, дали не го иронизирам, да се изразя по-научно, щото щях да напиша простонародната дума. Но изглежда надделя усещането му, че нищо чудно природата да си е устроила такава игра, да има у нас двама Ангел Грънчаровци, единият философ, другият психолог; затуй промълви ето това:

- Аз дори, признавам си, за момент си помислих дали пък ти не си го написал, но знам, че си философ, а пък ето, става дума за учебник по психология. Значи явно не си ти... а иначе какво да ти кажа... учебничето е претенциозно, ала не е много научно... издиша авторът му тук-там, ама всички не можем да сме все пак толкова велики психолози. Абе може и да си го набавиш, виж го, нищо че едва ли ще ти помогне с нещо в преподаването. Мнението ми е, че не е на високо ниво. Такива ми ти работи. Айде чао, че бързам...

Отвърнах му "Чао!" с ехидна издайническа усмивка, щото тук вече не можах да се сдържа да не се изхиля. Оня се разбърза като че ли някой го гони! От тоя момент, след тази случка вече съвсем не се поздравяваме като се срещнем. Избягва погледа ми. Нещо май му е неудобно. Не знам. Дали все пак е осъзнал, че аз съм авторът на този учебник? Сега, след като вече зад гърба си имам издадени повече от 15 книги, явно, съм му съвсем непоносим - как тогава изобщо да намери сили да ме поздрави?!

Такива работи се случват ето под това сега мъгливо, а иначе синьо като коприна българско, в частност пловдивско небе. Не знам как ви прозвуча тая иначе толкова абсурдистка, но затова пък съвсем правдива история. Кълна се, нищичко не съчиних, всичко е самата истина! Представяте ли си докъде стига псевдоучената извратеност? Вместо, както подобава за нормални хора, като ме срещне, да рече "Здрасти, Ангеле, абе видях книга ти, поздравления! Бравос, бравос, така трябва, трябва да се работи!", видяхте какво ми рече и какъв разговор проведохме.

Неслучайно други, много по-велики от нас, простосмъртните, българи са изрекли ето тия знаменателни думи: "Ако някога се роди български гений, то това ще бъде геният на завистта!". Да, пропуснах в горния си очерк да наблегна за завистливостта като най-важен и същностен екзистенциал на битието на псевдоучеността, т.е. на триумфиращата академично-университетска простащина и наглост. Просто това нещо, завистливостта, се подразбира от всеки, та затуй навярно съм го пропуснал. Изобщо за морала в академичните среди можи би се налагаше да напиша повечко, но не ми се удаде; написах това, което написах, а да се връщам сега по-нагоре и да правя прибавки, не ми се ще. Друг път може да ми се удаде случай да напиша още нещичко. А засега - стига толкова. Писна ми. Отивам да спя! До нови срещи!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.