Вечната идея за университет - опит за вникване

Моите записки или есета - както искате ги наричайте - по темата за истинския университет - последната публикация от този опус беше ето тази: Причастяването ми към свещенодействието, наречено философия, към тайнството, наречено университет - вече върви към своя край, което, разбира се, съвсем не значи, че съм изчерпал всички въпроси или че нищо повече не може да се каже. Напротив, аз смятам, че целият този текст, който ще публикувам в брошура, само и единствено поставя някои въпроси, без претенцията, че аз, неговият автор, съм ги решил; написаното от мен е само провокация и покана за замисляне и за разговор. Друга претенция нямам и не мога да имам.

Е, разбира се, опитвам се, независимо от личностното и "несъщественото" в записките си - къде обаче е доказано, че "личностното" е "несъществено"?! - да поставя и някои по-същностни проблеми, касаещи реалната ситуация на университетското образование у нас; но най-вече ми се иска да предразположа този или онзи да се замисли за онова, което прави университета университет, за неговата идея, същина, истина. Открай време се знае, че идея, същина и истина съвпадат, те са едно и също нещо. Осъзнаем ли, овладеем ли се от истината за това що е университет, едва на тая основа съвсем реалистично може да се види и прецени що всъщност представлява и колко изобщо струва онова, което у нас минава за университет. Ето затова сега, в последните страници на това размишление, ми се ще да посветя основното си внимание тъкмо на идеята. Като тоя път няма да цитирам какво казал тоя или оня, а ще се постарая да добия нейната чиста, първозданна форма.

Ще тръгна от думата, от самото понятие. В древността университети е нямало, но е имало философски школи, имало е "академии", подобни на платоновата. Думата "Академия" идва от наименованието на създадената от Платон - около 395 пр.н.е. - философска школа, която се намирала в маслинена горичка край Атина, наречена в чест на древногръцкия герой Академ. Ако университетите, възникнали значително по-късно, са академии, те трябва да носят нещо от духа на платоновата академия, на платоновата философска школа. По-късно, след Платон, е имало много други подобни школи, някои от които многолюдни, и те, с известно приближение, могат да се възприемат като прообрази на университетите. Примерно, известната ни Магнаурска школа в Цариград - от Магна Аула, на латински Magna aula, т.е. "Великата зала" - била най-висшето и престижно училище във Византийската империя; та тази школа е била нещо като университет; имало е и други такива по други краища на Европа. Щом като при зараждането на университетите, щом като в тяхната праистория не друго, а философската школа е онова ядро, около което всичко е възникнало, правете си сметка доколко един университет може да се нарича университет, ако в него няма жизнен, излъчващ духовна светлина Философски факултет. Добре, но нека да се опитаме да вникнем повече в онова, което е нещо като "душа" на университета, именно философската школа.

Школата не е нищо друго освен това: философът, обкръжен от ученици. Сократ също си е имал кръжец от следващи го навсякъде младежи, макар че неговата школа е била, така да се каже, "мобилна", помещавала се е по улиците, пазарищата, площадите, палестрите (спортните площадки) на Атина, а пък привечер се е събирала в нечии частни домове, домове на по-видни граждани, където школата провеждала "симпозиум"; това нещо, което днешните учени толкова обичат, именно симпозиумите, не са нищо друго освен пиршества; симпозиум значи именно пир. Е, разбира се, на тия симпозиуми се пиело леко, слабо, разредено с вода вино; те не са приличали на нашите днешни пивници, именно кръчмите, ресторантите, чалга-дискотеките; там не е и било толкова шумно.

В школата, примерно в Платоновата, цари един дух на умиротвореност, на почит към тайнството и свещенодействието, каквото е търсенето и служенето на истината; тъй че, щом като философските школи са били мястото, където истината се е почитала като нещо най-свято, правете си сметка каква, собствено, ще трябва да е ролята на един съвременен университет в страна като нашата, където не истината, а тъкмо лъжата е възведена на най-висок пиедестал. Съвсем свободно и спокойно на тия места се е разговаряло за най-възвишени и важни въпроси: за доброто и красотата, за човешката участ, за боговете и човеците, за истината, за живота. Това са все въпроси, които едва ли някого могат да заинтересуват в прозаичното и пошло емпирическо всекидневие, запълнено обикновено с най-банални и отегчителни грижи и тегоби. Следователно, трябва да има едно място, най-добре отделено от останалия свят със стени, където по-търсещите, склонните към почитане на истината хора да се уединяват, а също така и да се отдават на размисли и разговори за най-съществените неща, за духовните неща. В този смисъл, бидейки такова особено място, философската школа и университетът като нейна еманация, са нещо като Храм на Разума; да, божеството, почитано от университета като храм, е именно търсещият разум.

Там е и мястото, където човек може да практикува разума, да се отдава на съответните упражнения, така потребни за съществуването и действието на самия разум. Както в античността е имало спортни площадки, палестри, стадиони, където младите са могли да упражняват своите тела, така в един момент древните са разбрали, че им е потребно и място, където да подготвят, да шлифоват и да упражняват своите душевни сили, сред които разумът има най-почетно място. Волята пък, свързана с добродетелта мъжество, изглежда е имала за територия на своята изява войната, но това е съвсем отделна тема; прочее, когато моя милост беше студент в Петербург, там именно за първи път има шанса да види, че в двора на самия Философски факултет са разположени... оръдия, военни камиони, самоходни бойни установки; това бяха нещо като "помагала" на т.н. "Военна катедра" на университета, служеща за подготовката на студентите за война; не вярвам на друго място в света да е имало нещо подобно; е, ако изключим и други такива страни, където е вилнял толкова войнствения комунизъм.

Философът, създал школата, или пък най-близкият ученик на учителя-създател, има водеща роля в това, което можем да наречем неин духовен живот. Университетът затова е място за практикуване на духовен живот, за отдаване на личността на духовното, и затова моя милост още оттук има дързостта да се запита: а какъв ли пък може да е университетът в една страна като нашата, където не духовното, а тъкмо материалното, сиреч, най-пошлото, е доминиращата сила на общностния живот?! За да се почита университетът като място за най-чисти духовни занимания, той явно трябва да е ограден със здрави стени, предпазващи го от околното море на пошлостта, което иначе няма начин да не го залее; затова, изглежда, са толкова здрави стените на нашата родна Алма Матер, на нашия Университет, именно Софийският; не знам дали сте забелязали колко дебели и здрави са неговите стени; това съвсем не е случайно и е поразително каква мъдрост са проявили в случая създателите му. Да, университетът, пък и философската школа като негова душа, е нещо като опозиция на материализма, сиреч, на пошлостта; питаме се в такъв случай: а какво ли нещо може да е университетът в страна като нашата, където не нещо друго, а самата пошлост е била възцарена, и то не за кратък исторически период, а за цели десетилетия, имам предвид славната ера на комунизма?!

Мисля, че отговорът на този въпрос е лесен, сиреч, това е един риторичен въпрос: самата възцарена пошлост няма начин да не е направила всичко необходимо, за да опошли до крайна степен и университета, и отношенията в него, а също да изопачи, да изврати и самия смисъл на съществуването му. И на мен, простете, в тази връзка ми се струва, че взривът на пошлостта, който имахме щастието да наблюдаваме в знаменателното време на "прехода от комунизма" не е нищо друго освен есенно време, време, в което ни се наложи да оберем всички плодове на царуващата пошлост и на простащината, каквато именно по същината си е комунизмът. Очалгавяването на живота ни е именно закономерен резултат от неудържимата вакханалия на войнствената пошлост, на безцеремонната наглост и на вечно бодрата и активна простащина, каквато по същината си е комунизмът. Та си правете извода какво представляват особено нашите най-нови "академии", все бивши АОНСУ-та, след като АОНСУ-тата не бяха нищо друго, освен пошлост, арогантност и простащина, придобила в своето развитие степента да е нещо като "одухотворена", един вид дори, простете, "интелигентна"; това пък, че е била властна простащина, се разбира по презумпция.

Даже аз тук бих се осмелил да направя и още един, по-фундаментален извод: след като комунизмът по начало не беше нищо друго освен войнствена простащина, пошлост и арогантност, то в такъв случай давате ли си сметка какво пък у нас е било това, което в онова време биваше наричано "интелектуален и духовен елит на нацията", "творческа ентелегенция" и прочие, сиреч, каква е била, простете, "духовната" номенклатура на диктатурата на простащината и на пошлостта, каквато по идея е комунизмът?! Същата тая "духовна" (и научна) номенклатура на комунизма и днес владее всички лостове, които управляват това, което в страната на пошлостта и простащината се нарича "духовен" и "културен" живот; същите тия жреци на арогантността, пошлостта и простащината днес пак раздават "авторитенти оценки", те са нашите "нравствени наставници", те неуморно циркулират по медиите, от най напаст спасение няма и прочие, и так далее. Имали сме даже и нещо като "поетична" простащина и гнусотия, за каквато неръкотворен шедьовър няма как да не е прочувственият стон на придворния поет-подлизурко Любомир Левчев: "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да Ви обичам!". Да спра засега дотук, че май се появи реалната опасност да повърна; а че изгубих нишката на разсъждението си, то това е вече съвсем очевидно.

Университетът по идея е духовно средище, нещо като огнище, където се пазят искрите на духовния живот, на самата духовност. Философията е пазителка на духовността още от най-старата древност, и това не е случайно: защото самата универсалност на духовното, която, изглежда, лежи в корена на думата университет, може да бъде съзнавана и мислена единствено с философски средства. Самият разум е органонът на философското мислене и познание, на философското разбиране; как тогава може да е университет едно научно учреждение в посткомунистическа България, в което философията не просто няма нужното достолепие на хранителка на есенцията на самата духовност, но и е поставена в жалкото састояние да е една мижава катедрица, в която повечето професори са все "приходящи", са все от СУ? Както, прочее, е положението в ПУ, "университета", в който имах (не)щастието да работя в моята буйна младост.

Прочее, самата научна дейност, самите научни изследвания се нуждаят от здрав мирогледен фундамент, който може да им бъде даден единствено на почвата на философията. Науката, неограничена от философски юзди, пък и знанието като такова, имат склонността да се самозабравят и да провъзгласяват самите себе си за нещо като диктатор на духа; но духът сам по себе си е самата свобода, която диктатори не търпи. Науката, да не говорим пък за псевдонауката, може да бъде безкрайно вредна заради своите абсолютистки мераци; философията е тази, която има мисията да я озаптява. Прочее, самият комунизъм се представяше за "единствената научна философия", което само по себе си противоречие в понятието; но това е отделна тема. Доколко вредна и до какви ужасни последици може да доведе хегемонията на вманиаченото "научно" съзнание си личи в най-пълна степен по последиците, които комунизмът нанесе на цялостния духовен, личностен, културен живот не само на индивидите, но и на цели нации. Затуй, не заради нещо друго, в наше време и в наши условия се стигна дотам преобладаващият "човешки" тип да е лапащият кебапчета, лочещият ракия и щракащият с пръсти духовен урод; разрухата, която ни донесе и нанесе комунизмът, си личи най-зримо по тази човешка патология. Последиците са страшни и трябва да се лекуваме, но как да стане това, след като и самите лечители са поразени от същата тази болест?!

Аз вече достатъчно писах за преобладаващият тип "научен кадър", който се шляе из днешните ни университети; това са хора, които нямат никакво отношение не просто към науката и образованието, но и към самата духовност; те и към интелекта нямат отношение, та към какво друго да имат отношение?! Арогантната и пошла, но възцарена в научната йерархия посредственост е най-жестокият бич, който плющи върху главите на нещастното университетско българско природонаселение, имам предвид студентите. Много съм мислил какво трябваше да се направи, та гангрената на университетския организъм, която наследихме от комунизма, да беше изразяна овреме; а се знае, че при гангренясване на даден крайник или орган се налага ампутация, с оглед спасяването на цялото. Науката и медицината обаче гузно мълчат, когато се е оказало, че не друго, а самият мозък е вече гангренясал; тук, разбира се, спасение няма, тук има труп и се налага спешно погребение.

Това, което у нас се нарича "университетско образование", такова, каквото го наследихме от комунизма, трябва да имаме достойнството да признаем, не е друго, а разложен труп, който излъчва в простора нетърпима смрад. Нищо не беше направено и трупът си продължава да тлее. Чистият вариант беше този: всички университети, в които комунизмът бе вилнял, не могат да бъдат оздравени и затова се налагаше да бъдат закрити; закриват ги, въпреки воя на комунисто-комуноидите; след това нарочно поканени от чужбина, от свободни страни, професори биват назначени за шефове на катедри та те да подбират персонала. Така трябваше да бъде направено, но това не беше направено. Дали е могло да се направи е отделна тема. Толкоз.

Знайно е, червеите се чувстват най-превъзходно когато е налице един труп. Днешният "академичен" червей, хранещ се с трупа на умрялото българско университетско образование, е доминиращият герой на разгръщащата се пред очите ни гробищна сцена, наречена "български университет". Нещо подобно е и българската църква. Последиците от тия нелечими поражения в духовния живот на нацията, предизвикали духовната смърт, на която сме свидетели не от вчера, са страшни, коварни и фатални. Нацията, пребиваваща по отношение на най-същественото на живота си е в състояние на духовна смърт, е нация, която в състояние на агония, вещаеща смъртта на целия организъм. Натам вървят работите. Дали не е изобщо късно все пак нещичко да се направи? Може ли нещо да се спаси?

Онова, което задава пафоса на автентичния университетски живот, са студентите, са младите хора, които внасят живот, енергия и очарование в толкова хладните коридори на университетската институция, намираща се не просто в състояние на смърт, а в състояние на разложение на трупа. Представете си гробище, в което мъртъвците са извадени отгоре, върху гробовете, а сред тях бродят млади хора, пълни с желание за живот, все предпоставки за един духовен кипеж. Ако си представите по-зримо тази метафора, ще можете да схванете точния смисъл на случващото се в нашите университети. На моменти обаче, като се вглъбя в същината на проблема, се питам: това, прочие, метафора ли е изобщо - или е точната картина на случващото се, само дето е представена в нагледни образи? Ето какво имам предвид.

Професор Х. е някакво си там "академично" старче с шкембенце, рудимент и жалка останка на комунизма, което няма никакво чувство за животворящия дух на университета, а стои там от десетилетия на службица, която всички преценяват за "завидна", "топличка", същински "оазис" за несмущавано от нищо паразитиране. Старчето (пък може и да не е съвсем старче, щото само преди някакви си там 20-тина годинки комунизмът у нас беше в апогея си!) е лишено от всякакво съзнание за духовна мисия по простата причина, че то самото е точно олицетворение на самата бездуховност. И на самата пошлост. Туй нещо, разбира се, не може да прави друго, освен да вреди, да убива, да сее мъртвина наоколо. Разбира се, старчето - хайде, да го наричаме ако не професор, щото туй наименование в случая е крещяща природна аномалия, е поне профанесор, иде от профан! - та значи профанесорът Х., чието умствено ниво точно съответства на нивото на недоучил рабфаковец, преподаващ в селска прогимназия (да ме прощават преподавателите в селските прогимназии, добре знам, че те са на значително по-високо интелектуално ниво от тоя нравствен и умствен урод!) не прави друго, освен да крие пълната си неадекватност, сиреч, да лицемери, да се преструва, да се представя за какъвто не е, в което, трябва да признаем, някои от тия старчета са достигнали завидно майсторство, съпоставимо с изкуството; то е по простата причина, че друго в живота си всъщност едва ли са правили.

Стига се дотам, че младите хора, студентите, принудени да общуват предимно с подобни склерози, в един момент просто не са в състояние да разграничат гнусно от нормално, истина от заблуда, лъжа от правда, наука от антинаука, духовно от бездуховно; всички ориентири се загубват, което именно е и причината за жизнеността и неизтребимостта на т.н. "академични" червеи, дето лазят в трупа. Възможно е някои младежи да останат с погрешното впечатление за цял живот, а именно, в техните очи само псевдоучеността да е самата ученост, което пък означава, че ако животът някога ги срещне с автентичен учен, те ще го въприемат за всичко друго, но не за това, което той е; ще го възприемат за "дилетант", за "самозванец", за каквото и да е друго, все толкова невярно, а е невярно, понеже тук самата оптика е объркана и извратена. Това е съвсем разбираемо: ами ако тия студенти не са срещали в университета истински труженик на науката и на духа? Правете си сами сметката какво означава това; вземете предвид, че възпитаниците на горните "академични" профани и червеи в един момент, с цялото фалшиво самочувствие, на което са способни, грабват дневници и стават учители, което мултиплицира заразата. Сега давате ли си сметка какво всъщност и изобщо се е творяло в българските училища и академии във всичките тия епохални години на комунизмо-социализма, а и на т.н. посткомунизъм?

Комунизмът по начало си беше най-зъл враг на духа - и ето, успя да нанесе нелечими поражения върху духовното здраве на цялата нация. Затова, не за друго, съвременният българин, независимо дали е студент, ученик, учен или прост, младеж, зрял или какъвто и да е, е така объркан, без верни ориентири, без критерии за разграничаване на истина от лъжа, на добро от зло и пр. Този наш съвременник не може да намери духовна подкрепа и насърчение никъде и затова се люшка като лодка, носена от бурното море на пошлостта, простащината, наглостта. Да, простащина, наглост, арогантност, пошлост, аморалност, страшен нихилизъм - това са даровете, който получихме в изобилие от комунизма. Само това получихме, и то в излишък. А всичко друго ни беше отнето и убито. Правете си сами сметка какво ни се е случило. И дали и как можем някой ден да се съвземем, да надмогнем тлението и мъртвилото на българския дух.

Ще каже някой: егати черногледеца! Нищо свястно не вижда, а всичко рисува в най-черни краски! Явно прави всичко това, защото сам е уязвен - понеже са го изритали от университета, заради което сега си отмъщава! Навярно точно затова така пише пък тоя никаквец! Няма начин да не си помисли такива неща масовият читател, ако някой от тоя човешки тип изобщо прочете писанието ми. В тази връзка все пак искам да каже нещо, с което, навярно, и ще завърша.

Много добре съзнавам, че в българското "академично" блато или гробище не е имало само червеи, змии, жаби, гущери и развратни насекоми; да, имало е и има и личности, който светят наоколо с духовна светлина, независимо от мрака и мъртвилото, които са обхванали като проказа целия организъм. Аз говоря за болестта, а не за здравите места, които обаче няма как да не загинат, когато и цялото умре. Аз лично познавам много такива истински университетски преподаватели, става дума за такива от български университети, и дори мога да изброя много имена; ето, понеже съм философ, ще изброя предимно философи: академик Кирил Василев, проф. Цочо Бояджиев, доц. Здравко Попов, проф. Сергей Герджиков, проф. Любен Сивилов, проф. Калин Янакиев; има и още други, но тия са сякаш най-големите. Тия хора, наред с единици от всяка една университетска специалност, са именно ония, които, както и да го погледнем, успяха да съхранят и предадат на по-младите оня духовен огън, стоплящ живота на нацията, който, да се надяваме, комунизмът все пак не успя да угаси изцяло. Да, не успя, понеже академичният огън ще бъде угасен когато и последният негов носител бъде прокуден от последния университет, заслужаващ това име. Да се надяваме, че до този ден все пак няма да стигнем. Идат, напират, растат и млади сили, в тях, прочее, е цялата надежда. Но се иска много борба и невероятни усилия кошмарната доминираща тенденция, за която говорих и писах по-горе, да бъде надмогната и обърната. Кога ли ще стане това?

Не знам. Но вярвам, че независимо от всичко и това ще стане. Като философ знам, че духът е нещо несъкрушимо и безсмъртно; духът просто няма как да умре, понеже той именно е живецът на живота. Истината също не може да умре. Въпреки апотеозите на лъжата, които срещаме всеки ден наоколо. Даже и всичко да умре, духът няма да умре, а ще витае над тоталната гробница, опитвайки да се всели в парченцата от плът, неподдали се на тлението. Духът е вечният живот, а, разбира се, самият живот няма как да умре; умират само отделните живеещи, които са само средството за пренасянето и за запазването му. Това е нещо, в което не просто вярвам, но и което "зная", което е постигнал разумът ми. Философията ми е дала това знание. На нея съм благодарен за всичко.

Спирам дотук. Още много може да се пише, но да не прекалявам. Е, може би ще напиша още едно есе, което, изглежда, е необходимо, за да се "закръгли" другата, личностната линия на повествованието ми. Аз на едно място писах, че се налага да напиша нещичко по ето тази тема: "Как аз сам по себе си съм един университет?". Това, прочее, не важи само за мен, а за всеки що-годе духовно просветлен човек. Аз при това съм и философ. Тъй че, нека да не звучи толкова нескромно провокиращото заглавие, което може би ще избера за следващото, вече наистина заключително есе. Същностният момент на вечната идея за истински университет (простете излишеството в натрупването на смисъла, но го правя нарочно) трябва да се съчетае с личностното, та да постигна всеобхватността, която ми е потребна. Както писах тук за антидуховния тип, осквернил с присъствието и дори с хегемонията си нашата родна Алма Матер, така ми се налага да пиша и за неговата антитеза, именно за чистия духовен тип.

Разбира се не съм толкова самонадеян, за да представя тоя тип в свое лице, но пък нищо не ми пречи да се опра на лично преживяното, щото, в крайна сметка, този е опитът, от който можем да изхождаме. Тъй че наистина се налага да пиша още нещичко. Което и ще бъде най-трудното. Както началото, така и краят е най-трудното. Аз обаче казах, че мой принцип ще бъде този: което ми е, така да се каже, "на душата и на сърцето", него ще пиша и за него ще разказвам. В момента на душа ми не е нищо, понеже се изморих, поради което и спирам. Простете за изтощението, което това мое есе най-навярно е предизвикало у вас - какво предизвика и у мен самия...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.