Как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" туриха кръст

Да продължа размислите си Встъпление в темата за истинския университет; казах, че ще пиша съвсем "хаотично", сиреч, свободно, без да спазвам някакъв зададен предварително план; ще пиша "каквото ми дойде на акъла"; защо постъпвам така ще се разбере по-нататък; искам да пиша "ненаучно" и "неакадемично" за тия неща, а и личностно, т.е. не "надличностно", сиреч, безлично.

В края на предишния текст публикувах оня знаменит откъс от книгата на Пърсиг, вещаещ за това, че "истинският университет е състояние на духа" и отбелязах, че ректорът на ПУ в свое академично слово е прочел тоя откъс, не давайки си сметка за това каква кръвна обида е нанесъл на огромната част от подведомствените си, що са го слушали с блеснали от умиление очи; щото мнозинството "професоро-доцентското тяло" в ПУ едва ли може да асимилира твърдението, че "истинският университет е безсмъртната същност на самия разум". У нас университетите, за жалост, не са нищо друго освен търговски дружества или бизнес-организации, построени на мафиотско-партиен принцип, чиято дейност е да бълват нещастници с фалшиви дипломи в джоба и с фалшиво самочувствие на "висшисти", а пък смисълът на цялото това мероприятие е, първо, всемогъщата парица, и, второ, това щото някои хора, нямащи никакво отношение към смисъла и същината на университетската идея, просто да си продължават да вегетират доживотно в полето на "науката", сиреч, да се прехранват. Но засега да спра по тоя въпрос дотук и да разкажа нещо друго, именно, една твърде показателна история. Ще почна отдалеко.

През периода 1980-1983 година бях студент по философия в университета в Санкт Петербург, градът, който тогава се наричаше иначе (няма да напиша как, щото ми става гнусно като чуя това омразно име). Понеже бях учил философия 1-ви курс в СУ, преди да бъда изпратен там, в Русия, и понеже, като се сблъсках лице в лице с безумията и кошмарите на късния съветски комунизъм, реших да правя всичко, което е според силите ми, та да завърша по-бързо и да се омитам оттам; та значи по тази причина още в началото на първата ми година СПУ уредих да ми бъдат признати изпитите, взети в България, явих се на изпитите, които се разминаваха в програмите на двата университета, след това се прехвърлих директно във втори курс и се явих още през януари на изпитите за втори курс; тоест, през учебната 1980-1981 моя милост успя да вземе изпитите за две години и в следващата, 1981-1982 учебна година аз бях вече трети курс. Тъй като вече посвикнах и се примирих с неизбежните обстоятелства на комуналния съветски живот от онова време, в трети курс се отдадох на няколко важни за мен неща: да се отдам на любуване на безценните съкровища на Ермитажа и на другите музеи, бях чест гост на музеите, също посещавах често концерти на сериозна, класическа музика (особено ми допадна да слушам изпълненията на орган), все пак Петербург е културен център от световна величина; разбира се, много време прекарах в читалните зали на различни библиотеки (на Академията на науките, също така университетската), за да прочета и изуча най-важните философски книги.

По едно време моят научен ръководител ми уреди, във връзка с писането на курсова работа, да имам достъп до книги от "секретния фонд" на библиотеката, т.е. книги на "вредни философи" като Шопенхауер, Ницше, Шпенглер и пр., т.е. можах да прочета много забранени тогава книги. Така че тази година беше за мен време на най-интензивни духовни занимания. Следващата учебна година обаче (1982-1983-та) аз пак реших да мина на подготовка по идивидуален план, имах право да посещавам каквито си искам лекции, но не бях задължен да ходя на тъпите семинари по казионните идеологически курсове като "научен комунизъм" и пр.; за тая учебна година успях да взема всички изпити за 4-ти и 5-ти курс и така към юни 1983-та г., след 3 години пребиваване в Санкт Петербурския университет, вече имах правото да се дипломирам като магистър по философия; пет годишния курс на обучение го взех за три години. Но ето че тогава изпаднах в ситуация да ми се наложи да вземам едно най-тежко решение. Фатално по важността си решение.

В трети курс във Философския факултет студентите си избираха различни специализации, т.е. разпределяха се по разните катедри; моя милост избра катедрата по "Етика и естетика", едно, че тоя раздел на философията беше, доколкото това изобщо е възможно, най-малко идеологизиран, и, второ, защото там, в тази катедра преподаваше знаменитият тогава професор по философия и естетика Мойсей Каган. Когато обаче трябваше да започнем да пишем първата си курсова работа и трябваше да си изберем научен ръководител, като видях, че всички напират да специализират при самия Каган, моя милост се насочи към бивш негов асистент, който наскоро беше станал съвсем млад доцент. Той се казваше Николай Валериевич Григориев - и този човек изигра огромна роля в моето развитие като личност и като философ.

Постигнахме бързо най-удивително съвпадение на интересите; допаднахме си като и като личности, и като философски интереси, и като нагласа, и като всичко. Тоя човек много ме подкрепяше, примерно, за това да мога набързо, без особена подготовка, да си вземам излишните и догматизирани курсове, които бяха едно ненужно бреме. Това за мен тогава беше безценна помощ, без нея аз просто нямаше да издържа. Николай Валериевич ме подкрепяше да отделям основното си внимание на изследователската работа и на писането; като почна да чете мои текстове, писани директно на руски (той, прочее, чете много мои текстове, писани на български, твърдеше, че ги разбира), моят научен ръководител ми вдъхна куража да повярвам в дарбата си; твърдеше, и то твърде емоционално, че съм бил умеел да пиша, че четял с удоволствие писаното от мен, че съм бил имал философски талант, а пък това, знаете, какво огромно въздействие може да има върху един млад човек. Много е важно в един такъв етап от живота младият човек да повярва в силите си - та да почне да преследва призванието си. В един момент, по време на многобройните разходки из петербурските паркове Николай Валериевич директно ми заяви това, което аз вече интуитивно добре разбирах: че съвсем не страда от някаква тъпа вяра в комунизма, че е крайно скептичен към бъдещето му и пр.; тогава току-що беше умрял Брежнев. Спомням си тоя разговор, ще си го спомням докато съм жив: младият доцент, истински руснак с древна, голяма брада, разпалено ми разказа тая истина на живота си, именно отвращението си от комунизма; а в моето неверие в комунизма той изобщо не се съмняваше, беше го доловил по писанията ми. Както и да е, ето във връзка с тия мои писания се появи един крайно сериозен проблем; Николай Валериевич ми го представи приблизително ето така:

- Ангел, ти пишеш чудесно, знаеш мнението ми за твоите текстове! Имаш едно рядко срещано качество: пишеш съвсем живо, извън сложилия се в съветската философия догматичен стереотип; не си изобщо засегнат от него, което и ми дава основание да вярвам в таланта ти. Имаш богат език, "сочен" на смисъл, изобщо стилът ти не е наукообразен, а е чисто философски, както философите са писали преди да се появи марксизмът-комунизмът. Писането на автентичен философски текст, в който личността на философа присъства неотменно, т.е. философът изразява богатството на своята душа и дух, е същност на истинското писане, което в наше време е такава рядкост и се владее от малцина. Но, приятелю, като пишеш така, трябва с огорчение да ти кажа, че ти нямаш никакво бъдеще в рамките на така и така сложилата се догматична и казионна "научно-академична система" и йерархия. Просто не знам какво да те посъветвам, или по-скоро знам, но ще ти бъде адски трудно: трябва да се научиш да пишеш по два начина: за себе си (тоест за философията като такава), и за "научната система", ако изобщо искаш да просперираш в нея. Щото в рамките на официалната система твоето творческо писане изобщо не може да се възприеме и оцени, то коренно се разминава с нейния стереотип, т.е. в рамките на тоя стереотип твоето писане, от което аз така се възхищавам, ще бъде оценявано неминуемо като "нунаучно", "непрофесионално", дори "дилетантско". Ще преживееш много унижения и компромиси докато се утвърдиш, ако изобщо се утвърдиш, понеже ако останеш верен на себе си и на таланта си, системата много се съмнявам един ден да те признае. За да почнеш да пишеш както сърцето ти иска и да бъдеш публикуван първо години наред трябва да работиш като "черноработник", т.е. да пишеш по начин, от който ти самият органично се отвращаваш. Разбираш ли сега колко ти е сложно положението, мой български приятелю? Не ти завиждам изобщо. Системата, бъди сигурен, ще се постарае да те пречупи. Ако съумееш да бъдеш гъвкав, това може и да не се случи, ала много се съмнявам, щото ти, като всеки талантлив човек, имаш способността силно да дразниш посредствените около себе си; такива интуитивно те надушват, а трябва да развиеш способността да ги печелиш, нещо, в което аз, доколкото те познавам, много се съмнявам. В едно бъди уверен: аз много ще ти помагам. С всичко, което мога, и дори свръх това, ще ти помагам, щото се радвам, че те познавам. Вярвам в теб. Приятелю, съвсем няма да ти е леко занапред. Но бъди силен. Няма да се отчайваме, нали?

Ето по този начин ми говореше почти на всяка наша среща Николай Валериевич, когато ми връщаше някакъв мой текст, а пък аз му давах новонаписан, щото аз и тогава много пишех; прочеее, написах курсовата си работа за 3-ти курс за една седмица, понеже в един момент ме овладя невероятно вдъхновение. Когато дадох теста на милия Н. Валериевич, той, горкият, се хвана за главата, хвърляйки поглед върху него; стенеше:

- Боже милый, но что такое ты наделал? Разве такое можно сделать и написать?! Мой друг, как хорошо все это, но как оно вообще не годится?! Понимаеш, мой приятель, это же должно быть курсовая работа, а не свободный философский трактат! Что же будем делать теперь? Разве можно верблюда провести через ушко иглы, а?!

Проблемът беше, че курсовите работи трябваше да се защищават пред катедрата; Н. Валериевич измисли изход: успя да уреди тази моя курсова работа да бъде "защитена" един вид задочно, просто с подписите на неколцина от членовете на катедрата; скандалът беше избегнат; но предстоеше най-сложното: защита на дипломната ми работа на следващата година. И ето тук именно трябваше да решавам една крайно тежка дилема.

Аз наистина си взех повечето от изпитите, останаха ми т.н. държавни изпити, които бяха отвратителни; да, обаче аз бях на предела на силите си. Тогава именно Н. Валериевич ми предложи да направя следното: да си оставя невзет един държавен изпит и да протакам вземането му цяла година, в която на спокойствие да си пиша дипломната работа. Прочее, аз бях напреднал доста в нейното написване, но когато я предадох на научния си ръководител, той категорично заяви, че колкото и нему лично да харесва тоя текст, според утвърдените критерии такъв текст по никакъв начин не може да мине през катедрата; изходът беше или спешно да пиша съвършено нова, и то казионна дипломна работа, колкото да мине, ей-така, без да прави никакво впечатление, или да отлагам защитата за следващата година. Само аз трябваше да реша какво да правя.

Приятелите ми, български и руски студенти, ме съветваха да се мотая в Петербург дори не една, а още цели две години, тъй като стипендията ми наистина беше за цели 5 години, а аз на края на третата бях вече готов да завърша. Абе поживей си, отпусни си душата, радвай се на живота, погуляй поне една, а защо и не две годинки, какво губиш, а само можеш да спечелиш?! Закъде си се разбързал в тая България, постой тука?! Я виж други какво правят, не само цели пет години се мотаят, ами и намират какви ли не начини да постоят и 6-та година (по здравословни и не знам какви си причини)? Мълчах и мислих, а в един момент изпаднах в пълна невъзможност да взема каквото и да било решение.

Казах, че и Н. Валериевич ме съветваше да остана поне още една година, та на спокойствие да си пиша дипломната работа. А в един момент, разговаряйки с него, се яви и на двамата ни една прекрасна идея: щом като имам де факто още две години до нормалното, до редовното завършване, защо пък да не използвам тия две години, за да напиша направо и дисертация, която след това лесно можеше да се уреди да мине през съответните процедури, разните му там "предзащити", "обсъждания"? А пък като си дойда след две години в България, със съответните документи и препоръки от Факултета, за които Н.Валериевич твърдеше, че може да ги уреди без проблем, би могло вече да се устрои и връщането ми колкото да се защитя и да си взема дипломата за "кандидат на философските науки" (както се викаше тогава, а днес същото се нарича "доктор по философия"). Ето когато се яви и тази идея, работата стана сериозна, а моето положение се влоши, защото, за да реша казуса, аз трябваше да взема предвид и още някои други обстоятелства, вече от личен, семеен характер.

Проблемът беше в това, че точно по това време покойният ми сега баща, Бог да го прости, се разболя от тежко заболяване. Брат ми беше по това време войник, граничар. Горката ми майка трябваше сама да се справя с крайно тежката ситуация; тя ме щадеше, не ме пишеше в писмата колко и е тежко, но аз добре си представях. Ето че в моя тогавашен избор се яви и моментът на синовния дълг пред майка ми: или да гледам своя личен и кариеристичен интерес и да остана в Петербург с оглед да направя същински скок в своето професионално развитие, или да се върна скоростно в България - за да съм близко до майка ми в тежкия момент, който тя преживяваше? Казусът си го бива, нали? Прилича на казуса на оня ученик на Сартр, който трябвало да реши дали да иде като доброволец да се бие заедно с приятелите си за Франция (в започналата война с Германия), или пък да остане да гледа болната си майка; ученикът изпаднал в невъзможност да реши и помолил за съвет знаменития си учител; на което Сартр отвърнал: "Мога да ти дам само един съвет: избирай сам!". Размишлявайки относно моя избор, в един момент в мен надделя съзнанието за дълг; напрягайки всичките си сили, успях да взема и държавните си изпити, до един, а също и да защитя нова, специално написана за целта дипломна работа; защитих я, може да се каже, бляскаво, отлично - и с диплома на магистър по философия се върнах, почти без сили, в България; това стана в началото на лятото на 1983-та година.

Дори и сега, с оглед на изминалото време, или, както се казва, от "дистанцията на времето" смятам, че постъпих съвсем правилно; не съжалявам и не се разкайвам, въпреки че отвреме-навреме разсъдъкът, на който това му е работата, ми мълви: "Видя ли какво направи? По сантиментални причини провали кариерата си?! Нещастник неден! Да беше останал, да беше загърбил проклетия си "порив на сърцето"? Майната му на тоя порив, важна е кариерата, социалното уреждане! Ето, ако беше останал, сега отдавна щеше да си вече професор! Щеше да бъдеш толкова млад "кандидат на науките", ама на, сам си провали бляскавото бъдеще!!!"

Така ми говори понякога разсъдъкът, ала сърцето ми добре знае, че съм постъпил съвсем вярно. Аз лично съм така устроен, че предпочитам самонадеяният ми разсъдък да ме тормози отвреме-навреме, но на терзанията на съвестта съвсем не бих издържал. А ето, сега съвестта ми е чиста: върнах се, помагах на майка си в най-тежките за семейството ни моменти, бях до нея, Бог да и дава здраве, майка ми и досега чувства, че има до себе си син, който винаги е готов да и помогне, на когото може да разчита за всичко. Тъй че аз лично, повтарям, за нищо не съжалявам. На разсъдъка си никога не съм бил слуга - и няма и да бъда.

Върнах се и започнах работа като учител по естетика в Своге. С Николай Валериевич продължихме да поддържаме връзка с писма, обсъждахме тестовете по дисертацията ми, той много ми помагаше, пак се надявахме в един момент аз да се върна в Петербург и да я защитя. Когато през 1985-та година след конкурс станах асистент по философия в Пловдивския университет, с Н.Валериевич запретнахме ръкави и дисертацията ми беше готова за две годинки; оставаше само да я уредя да я защитя. Имаше за това два варианта: или в Петербург, или тук, в София. Аз предпочитах да ида в Петербург. Тъй като започнах да разказвам тая история, налага се да я разкажа до края и. Ето какво се случи нататък в резюме.

В катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ, в която постъпих, ситуацията беше отчайваща; никой не се занимаваше с наука, а всички драпаха с нокти и зъби да се задържат някак на престижната си работа; за това беше потребно да се правят най-различни сделки и подлостчици; както това, прочее, става във всяка мафия, така и ставаше в "научната", в "академичната" такава. Примерно, некадърен си да напишеш и ред, но какво от това, другари, ще стана член на Партията, ще мина под крилото и - и тогава ще бетонирам за вечни времена положението си на некадърник, който се е наместил до "академичната баница", за да лапа донасита! Така правеха повечето. Само моя милост не беше комунист, не беше партиен член, пък дори и не драпах да ставам такъв. Аз живеех с илюзията, че щом съм вече в Университет, значи трябва да се занимавам с наука, сиреч, в случая, с философия. И тихо започнах да си пиша статиите и дисертацията. Моментално обаче станах "черна овца" или "бяла врана". Скоро успях да стана и трън в очите на всички. Както и да е. Няма да разказвам всичко, а само онова, което се случи около печалната защита на моята дисертация. Аз и на други места съм писал за това, тъй че тук мога да бъда съвсем кратък.

Към 1986-87 година аз практически вече бях готов с дисертацията си. Дадох документи за "обсъждане" в катедрата, та с написания текст да ида да се зачисля било в СУ, било в Петербурския университет. Намерих си сам рецензенти с титли, които ми дадоха нужните рецензии. Същевременно подадох документи в Министерството с искане за специализиране в катедрата, в която съм завършил образованието си, именно в Петербургския университет. "Обсъждането" в пловдивската катедра мина, ала "народът", имам предвид катедрения състав, се уплаши, и то сериозно: "Тоя нахалник не чувства ли, че ако, бидейки най-нов, успее да се защити, ний всинца, дето си вегетираме необезпокоявано от векове тука, мигом ще бъдем дискредитирани и изобличени като некадърници?!". Усетих в един миг, че станах ненавистен на всички. И когато пък ми излязоха статии в единственото философско списание тогава в България, сп. "Философска мисъл", тогава усетих, че другарската катедрена общност явно вече съвсем не може да ме търпи.

Е, имаше и други събития от онова време, за които тук няма да пиша, за да не се разводни текстът. Вземете предвид това, че в ония години течеше "перестройката" на Миша Горбачов, духовете се разбуниха, навлязохме в едно все пак славно време, бременно с промени; историята сякаш се задвижи, излезе от мъртвата точка на комунизма; онова съкровено желано, за което дори не смеехме да мечтаем, почна да се мержелее на хоризонта: свободата е това съкровено желано, за което при комунизма даже не смеехме да мечтаем, имам предвид действителната, цялостната, неощетената с нищо свобода, а не свободата само като чувство и като копнеж. Тя, философията, собствено, е тъкмо това: търсене на свобода, причастност към нейната истина. Нищо друго.

В един момент моя милост получи документ от Министерството, с който ми се разрешаваше да бъда командирован за 6 месеца на специализация в Русия, в Санкт Петербург. Въодушевен, кипящ от радост, моя милост отиде в кабинета на шефката на катедрата, доцентката по история на БКП, знаменитата другарка Тина Шишкова; тя взе документа, изчете го, сбръчи устни, които придобиха вида на човка на патица, примижа, за да може да изрече колкото се може по-гаднярски думите си, т.е. пълно да се наслади на момента, и с най-мазен глас благоволи да произнесе ето тия думи:

- Ангел, ти няма да заминеш в СССР. Друг ще замине вместо теб, на твое място. Ти си много млад още, а и правиш много лошо впечатление с това самоизтъкване, с тая твоя лакомия за изявяване. При растежа на научните кадри трябва да има справедливост. Твоя ред да идеш в СССР от катедрата още не е дошъл и скоро няма да дойде. Преди теб има много други, значително преди теб постъпили в катедрата, и то най-заслужили другари, които аз няма да позволя да изпреварваш. Всичко в тоя живот трябва да бъде социално-справедливо. Но какво да ти казвам това: такива долни кариеристи и индивидуалисти като теб нямат капчица морал. Махай се от очите ми! И кротвай, щото лошо ти се пише!

Това ми каза благата другарка Шишкова, която, чувам, още, наред с доц. М.Калудова, е нещо като "доайен" на ПУ. След няколко дни катедрата изпрати на моето, на издействаното от мен място за специализация съвсем друг човек, най-заслужил партиен другар. След 6 месеца той се върна от СССР и се похвали на всички, че успял да си купи от Москва... цветен телевизор! За това ходил човечецът. Друго за какво му е да ходи?! Това е важното за такива. Ето как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" туриха кръст. Закопаха ме.

Няма да разказвам как реагирах в ония дни аз. Вместо да "кротна", както ме съветваше "другарката Шишкова", и заявих, че от този момент тя в мое лице ще намери най-непримирим враг. Аз и преди бях такъв, но от този момент вече бях напълно непокорен. Станах дори "неконтролируем". Прочее, аз вече бях създал Философския дискусионен клуб в ПУ. Почна се люта битка с престъпната партийна "академична" клика в ПУ, в която моя милост прахоса много сили и здраве. Всичко завърши с това, че в началото на 1992 година другарите успяха с най-великолепен шут да ме изритат от ПУ. Оказа се, че такива като мен там не просто нямат място, ами са и твърде вредни и опасни.

От изхвърлянето ми от ПУ до този момент "академичното" блато в ПУ преспокойно си смърди, излъчвайки отровните си изпарения. Доколко е непоправимо положението в този "университет" си личи от такъв един малък симптом или знак: когато доц. Цв.Томов наскоро заяви, че в знак на протест срещу провъзгласяването на Ицо Мамата за "доктор хонорис кауза" на ПУ си подава оставката никой, повтарям, НИКОЙ не дръзна да го подкрепи! Това показва и говори много. Но да спра засега дотук.

Другият път, живот и здраве, ще кажа какво се случи в моята научна кариера в "демократичните" времена. Сега ми хрумва да туря на следващата част ето какво заглавие: Защо аз сам по себе си съм един университет? Нарочно избирам такова крайно провокативно, ницшеанско, направо неприлично заглавие. С него по-плътно ще се приближа до темата си, която беше истинският университет. Предполагам не смятате, че този, за който писах по-горе, е такъв...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.