Духът е универсалното, което прави университета университет

Моите записки по темата за истинския университет отиват към своя край; миналия път написах текста Вечната идея за университет - опит за вникване, с която смятах да завърша, ала ето, че се оказа, че едната линия на повествованието ми, именно "личностно-историческата", т.е. касаещата моята лична история, не бе доведена до "закръглеността" си, остана незавършена. На това основание ми се налага да напиша още едно есе - или както искате го наречете, аз самият не съм уверен какво е то, но ще бъде каквото се получи - към което и пристъпвам тази сутрин.

Станало е така, че в нашите специфично български условия да си университетски преподавател е твърде престижно, а да си учител в училище е крайно непрестижно; колкото е престижно да си университески преподавател, толкова и дори още малко повече е непрестижно да си преподавател в гимназия, да речем. Моя милост има шанса да работи и в двете сфери, тъй че имам погледа и ми се ще да поразсъждавам над тоя факт. Мисля, че е интересно да се разбере на какво се дължи тая престижност на университетското "преподаване", а също и на какво се дължи непрестижността на преподаването в училище. Да, странен феномен е тази крещяща диспропорция и ми се иска да вникна по основателно в него.

Трябва да изхождаме винаги от даденостите, от психическата реалност най-вече. Има нещо, което, предполагам, е решаващо условие, пораждащо тази изключителна престижност на стоенето в университет - за разлика от учителстването. С риск да бъда обявен за маниак, ще дръзна да кажа коя е тази причина, кое е това условие. То е: понеже в университетите има доста девойчета и то във възраст, в която сексуалното общуване на преподаватели с тях не е подсъдно; този е основният извор на тази изключителна престижност на статута на университетския преподавател. В училище за такова нещо даже и не може да се помисли, а ако някой си го помисли и си позволи и най-малък намек за такива щения, той, разбира се, ще се окаже педофил; докато такава злокобна евентуалност в университетите съвсем не може да се случи.

Вярно, с идването на проклетата демокрация у нас се яви терминът "сексуален тормоз", който развали донякъде рахата и изключителната завидност на стоенето на някакви си там учени глави с развратни мераци в университета, но и това може да се преживее. Щото тия, интимните неща, стават обикновено на четири очи и затуй са твърде трудно доказуеми; макар че ако изхождаме от главоболията на бившия първи в МВФ, на сладострастника Доминик Строс Кан, може доведе дотам и нашите университетски плейбои и мераклии да се позамислят поне малко. Ето, както искате и каквото искате си мислете, но аз твърдя, че решаващото условия за престижността на университетското учителстване е предимно женският фактор, неговата хем младост, хем годност за сексуално използване и консумация, като, разбира се, нищо чудно и мъжкият фактор да е решаващо условие по отношение на академичните деятелки от женски пол, както и за някои академични дейци от мъжкия пол, които имат специфично еротично влечение, насочено към младите момчета-студентчета.

Ще каже тук някой: тоя вече взе да се подиграва с нас, как е възможно да пише чак такива глупости?! Тоя за какви ни взема нас? Подиграва ли ни се, или що?! Ще отвърна на такава една възможна забележка ето така.

Съвсем не се шегувам като пиша тия неща. Не се майтапя, не се и изхвърлям. Това, че академичният деец има реалната възможност не просто да се прави и преструва на пич, а и действително, да го наречем така, да е пич, да е пич в поведението си и в отношението си предимно към лицата от другия пол, е онова, което поражда изключителната престижност на университетското преподавателско битийстване. Щото, знайно е, туй нещо, да си пич, е най-ценната характеристика и дори титла, която изобщо човешко същество може да постигне в този живот у нас. Ето, яви се един пич, имащ претенцията, че разбира от политика, народът ахна от удивление, обикна го, гледаше го с отворени от възхита усти, почна да стене ето така: "Баси и пича!", а в крайна сметка го тури не просто за премиер, ами и за нещо като абсолютен властелин на държавата; нищо чудно тая пошла българска приказка да свърши с това благодарният народец да обяви особата Б.Борисов за нещо като "лорд-протектор на нацията", за генералисимус, за цар и император, за папа и дори за божество. Това именно ми дава основание да съдя, че щом пичовското у нас така несъмнено се цени, и то не само от простолюдието, но и от цялата човешка сган в отечеството ни, то същият този фактор, няма как, е и главната причина университетският преподавател да разполага със съзнанието хем на батман, хем на Аполон от Белведере, хем на Казанова, хем поне на Айнщайн, хем на Леонардо Да Винчи, или, с една дума казано, да има съзнанието, сравнимо с това само на Б.Борисов. И както репортерките изпадат в еротичен екстаз когато Б.Борисов ги погледне, така и университетският преподавател на същото това основание се движи с толкова гордо вдигнат нос, пътешествайки из коридорите на университетската образователна институция.

Пишейки това, май наистина прекалих, а? Имам предвид не последното изречение, а по начало това, което написах за решаващата роля на еротичното във вдигането до космически размери както на самочувствието на университетския преподавател, така и на престижността на самата професия. Но понеже за мен като философ единствено истината има някакво значение, съм готов да поема всички рискове - и затуй написах това, което написах. Все пак, имайте предвид, че ровя тук и чопля един крайно сложен психично-социален и при това съвсем български феномен, тъй че бъдете поне малко снизходителни към това, което в крайна сметка се получава. Добре, да продължа нататък - въпреки рисковете.

Като написах горното, нека не бъда разбиран съвсем погрешно: именно, че всички до един университетски преподаватели са развратници, които най-вече заради разврата стоят из университетите - и иначе по начало там и друго съвсем няма какво да правят. Разбира се, сигурно има немалко нравствени хора из академиите ни, които съвсем или почти не се влияят от този народно-психологически фактор; но аз тук, разбира се, говоря за тенденция, проявяваща се в една ярко изразена нашенска и то определено материалистическа социо-културна среда. Пиша дори за доминираща тенденция, а не просто за тенденция. Аргументът ми за това твърдение, освен непосредствените ми емпирични наблюдения и като студент, и като университетски преподавател, и то в най-младежките ми години, е този: какво за материалиста може да има най-голямо значение освен секса, парите, яденето и пиенето, ей тия три-четири неща? Материализмът даже и в сферата на съвсем духовни по предназначението си институции като университетът, църквата и дори манастирът води до най-отвратителни и чудати явления на пълна нравствена разруха, извратеност и порочност. Щом като, както чувам, дори манастири в нашенските родни условия са били превръщани от тая атеистична материалистическо-комуноидна сган, що се е настанила из църквата ни, във вертепи, в бардаци, какво ли пък остава за университетите в това отношение, където, повтарям, има двуполова среда, което именно и означава, че развратът тук е на висота, понеже са задействани и имат поле за изява всички до една сексуални ориентации?!

Толкоз по този фактор. Парите са другият фактор, или по-скоро не парите, а лесното им изкарване. Учителството е непрестижно у нас именно заради робският неблагодарен труд, с който учителят изкарва мизерната си заплата, а у нас, знайно е, е най-мечтаното, и то от най-широките слоеве е ако може съвсем да не работиш, а пък да получаваш хубави пари; ето на това основание на университетския преподавател всички завиждат, понеже може и съвсем да не работи, пък да получава доста добри пари. Е, трябва да симулираш някаква все пак дейност, щото иначе много ще бие на очи, но ето, да речем, един професор у нас получава професорска заплата, да речем, само за да изнесе една, максимум две лекции седмично, докато учителят трябва да работи поне десет или двайсет пъти повече, и то за много по-малко пари; ето откъде иде и едно твърде значително основание за изключителната престижност на професията на университетският преподавател, сравнена с крещящата непрестижност на учителската професия. Смятам, че тук ще ме разберат дори и ония, които възроптаха когато писах за еротично-сексуалният фактор, щото казаното се разбира от само себе си.

Откакто пък в съвременните пазарни условия се случи така, че един университетски преподавател да може да стане нещо като тъкачка-многомашинничка, поклонничка при това на незабравимия Стаханов; тогава именно лакоми за пари, а и, предполагам, за млада женска плът мохикани на академичното поприще се впуснаха да преподават в 3, 4, 5, 6 и дори 7 университета, щото, знайно е, седмицата има само 7 дни, а дневно човек може да преподава само в един университет именно заради проклетата общовалидност на физическите закони, не позволяващи на едно тяло да е на две места едновременно, т.е. за е и тук, и там по едно и също време. Аз съвсем няма да се учудя, ако някой университетски факир-работохолик да се е изхитрил да работи и в повече от 7 университета, стига някои от тия университети да са в един и същ град.

Аз лично познавам един виден университетски преподавател, на който акълът е толкова, че сам, във визитната си картичка, е написал със собствената си ръка, че преподава числом и словом в 7 (седем) университета, като дори е изписал и пълните наименования на тия университети! Разбира се, ний, българите, понеже сме несрещани бабаити, сме способни на всякакви подвизи; ето, че така било и на нашето родно академично, пардон, поприще. Няма да ум казвам засега името на тоя трудолюбив мохикан, да го наречем така, щото той люби, разбира се, не работата и труда, а само и единствено парите. Наложи се поради туй явление самият министър да предприема някакви мерки, като сега-засега, доколкото чувам, било разрешено да се работи (официално) най-много в два университета, а в бъдеще се предвиждало да се възцари грозната евентуалност един професор да може да работи само в един университет. Нали знаете до какво ще доведе такава една промяна в закона?

Ами знайно е до какво ще доведе: ще доведе дотам, че институцията на пътуващите "гост-професори" ще се увеличи влиянието си дотам, че никой няма да може да им хване дирите на тия толкова лакоми "гости", а пък никой никога няма да може да забрани на професорите да гостуват на родствени учреждения, и то на бартерна основа, според българския принцип "Аз на тебе, ти на мене!".

Майчице, май пак се отплеснах, а? Но да продължавам, хванал съм се на хорото, ще рипам, няма как. Мисля, че хвърлих известна светлина върху този наистина чудат феномен: университетският преподавател да има толкова престижна работа, а пък учителят да е най-унизеното същество в специфичните родни български условия. Това е така не на друго, а най-вече на посоченото основание, и то в реда, в който посочих ролята на съответните фактори: секс, пари, мързел и прочие. У нас работа, на която требе да се работи, не ми я хвали; ако пък требе да се работи яко, дори и много пари да дават, пък не ми я хвали; хвали ми само работа, където нищичко не требе да се работи, а да се земат много парички, милите! И какво прави университетският преподавател след като хем не работи, хем е обкръжен от млади момичета със сочни тела, хем за нищонеправенето си получава добри парички?

Ами как какво да прави, като няма какво да прави, му остава едно-единствено занимание, та да не умре от скука: да интригантства, да води безконечни битки за прогонване на всичко свястно, дето може да застраши завидния му статут, да клюкарства, да образува разните му там научни мафии по интереси, за които, разбира се, заветната цел е властчицата, изворът и гарантът на всичките тия благинки. Ето това се прави най-вече из българските университети, простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю. Това се прави с твоите пари, с коита субсидираш тая сфера на висшето образование. Университетът днес е каца без дъно, в която се наливат твърде много пари - и там твърде много пари се и похабяват, отиват за едното нищо, нахалост. Както и да е, да не се вглъбявам в тая тема, че тук отплесна ли се, всичко ще отиде по дяволите. Все пак да следвам темата си.

Ето, връщам се до темата си, до обещаното. Моя милост на доста млада възраст стана университетски преподавател, като на това поприще проведох 7 паметни години. Видях какво става в тая сфера, насладих и се до пресищане, но не в тоя смисъл, в който навярно си мислите: тоя па сега ще земе да се фали с колко момичета е спал и прочие!!! Моя милост, оказа се, има непоправим дефект и пълна непригодност за тая сфера: идеалист съм. Гнуся се от такива неща, като разврат, ламтене за пари, мързел, лапане, други такива свинщини все от тоя род. Да ми текат лигите като съзерцавам красиви момичета не мога, имам предвид сексуалните лиги, щото и моя милост се възхищава на красотата, но само, тъй да се рече, естетически, не грубо, вулгарно, похотливо и пр. А когато човек е пленен от красотата, когато в наши родни български условия има дързостта да стане естет, него мигом, разбира се, го обявяват хем за глупак, хем за наивник, за будала, хем за идиот, хем за луд. Такива таксидиоти като мен из българските академии съвсем не ги търпят - щото внасят дискомфорт и развалят вкуса от истинския разврат. Разврат във всеки един, не само в прекия смисъл. Представете си какво ще се случи ако в един публичен дом влезе моралист като мен и се озове в компанията, състояща се все от развратници; разбира се, че ще го изритат като мръсно коте, как иначе да постъпят с него?! И ето, изритаха ме. Ще кажа обаче, че съвсем не съжалявам за това.

Е, вярно е, в първите години след изритването ми се чувствах доста, как да го река, унизен и обиден. Защо точно мен изгониха, как е възможно, да речем, добродетелта, идеализмът, чистият творчески порив, свободолюбието, толерантността да нямат място в такава една нравствена кочина, каквато, безусловно, представлява типично българският университет или академия - ето от такива глупави терзания страдах няколко години? Е, не само страдах, но и се опитах да се боря, и то със смешните средства, с които разполага един романтик и интелектуалец като мен: писах по вестниците, развенчавах, бичувах недъзите, ето, даже до Стефан Продев стигнах, Бог да го прости, във в-к КУЛТУРА, а пък като дойде демокрацията, съм писал много по тия всичките проблеми, което и доведе в крайна сметка до написването на цяла една книга за дереджето в българското образование изобщо. Какво друго можех да направя освен да роптая и да изобличавам? Аз към окончателното издание на тази поредица - мисля поне една брошурка да издам под заглавието ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ - ще приложа много от ония мои писания по темата през годините, които са излизали в разни вестници, списания и прочие, т.е. един вид са веча загубени, щото стоят само в архивите.

Да, обаче само да роптае и критикува един човек съвсем не е достатъчно. Трябва, както се казва, да направи и нещо позитивно. Е, аз направих своя ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, като го замислих като алтернатива на безобразията, които се вършеха в сферата на държавното и университетско, и училищно образование. Подготвих курсове по какви ли не проблеми, почнахме с мои приятели да правим кабинети за психоанализа, консултации, да създаваме групи за тренинг и прочие; разбира се, в началото бяхме възприети като много подранили птички - или като бели врани най-вече, естествено. Е, няма как, и ни подиграваха, разбира се. Идеалист дом не храни, нали тъй се дума у Нашенско. Е да де, за музикант става дума, но ето, у нас музикантите вече хранят къща, ох, как хубаво я хранят, докато философ, при това романтик, идеалист и идиот, каква ти къща ще храни, за какво ли изобщо става пък такъв луд?! Е, аз, въпреки лишенията, въпреки кошмарите на вечните кризи, които преживяхме през т.н. "преход", имах и получих Божията милост не само да оцелея, но и да продължа да съществувам чак до сега, до далечната 2012 година; сам не мога да си повярвам колко дълго оцелях. При това, криво-ляво, и дом съм хранил, и жена имам, и син отгледах, възпитах, изучих. Изпълних си, както се казва, дълга. За какво тогава да съжалявам? Няма за какво.

Срещам по време на моите разходки из града разни мои познати от времето, в което се подвизавах из ПУ. В това число и сегашни университетски преподаватели, някои от тях някогашни или бивши мои студенти. Често се спираме и разговаряме. Някои ме питат: какво работиш? Отвръщам: учител съм. В гимназия. Сянка на разочарование обикновено преминава, а пък в други случаи минава сянка на едва сдържана радост. Разни хора, разни идеали. Вярна е тази приказка. И когато някой от тия, едва сдържащите радостта си, се опита нещичко да каже, смотолява примерно това:

- Е, няма нищо де, все нещо трябва да се работи! Трябва да се яде нещо! Кураж! - и ме отминава, зачестявайки крачките си, та да избяга по-далеч, за да не би да го прихване нещо от мене. Такива работи. Нашенски работи!

Когато се учреди катедра по философия в ПУ и се налагаше да се намерят "хабилитирани лица" (професори, доценти, кандидати на науките), потребни за съществуването ù, мой състудент от Санкт Петербург, примерно, изпълнително момче, софиянче, нямащо особено отношение към философията като философия (но за сметка на това имащо отношение предимно към философията като „нàука”!), а също имащо известни претенции, което вече бе дорасло до титлата професор, не само дойде в ПУ, а и оглави катедрата.

Веднъж се срещнах с него, животът обича да си прави такива майтапи. Той, разбира се, се престори, че не ме познава. Аз обаче, изчадието, съм подъл: отидох и се обявих кой съм. Оня щеше да падне! Олюля се, а-а да падне, ала се овладя. Той е по-млад от мен с няколко години, ако може да се каже така за хора, които са вече около 50-те. Разбира се, обяви ми, че много бързал. Имал само еди колко си минути. Седнахме в едно кафене. Поговорихме си. Бях тръгнал към една книжарница да нося на книжаря мои книги – аз, прочие, сам си разпространявам книгите, щото моите книги са "непазарни" и книжарите не ги щат! – и рекох да подаря на бившия си състудент някои от тях. Първата му реакция беше тази:

– Уф, абе ти си бил много плодовит бе?! Бравос, бравос! Нема лошо! Благодаря! Ще ги изчета внимателно! Прочее, ще ги дам на жена ми, която е учителка, на нея може и да помогнат с нещо. Мерси!

Напълни си чантата с мои книги и след малко потегли. Преди това ми се оплака, че няма хора за катедрата, няма местни хора, философи, трудно било. Чудел се кого да вземе. Няма хора бе, човече, няма! Засега каним софиянци, пък нататък ще видим. Разбира се, не се сети мен да попита за нещо; е, като му казах, че съм учител, изрази искрените си съболезнования. През цялото време беше нещо неспокоен и си личеше, че все иска да си тръгва. Явно компанията ми му беше някак стресираща за него. Разменихме си телефони и имейли. Обеща да звъни когато е в Пловдив да се виждаме на по кафе. Разбира се, не позвъня, не отговори на имейла ми, ето, минаха вече поне 6-7 години ако не и повече от онази наша паметна среща. Само описвам случилото се, не коря никой за нищо. Той, разбира се, добре знаеше, че съм работил в ПУ доста време и че съм бил изгонен от институцията по, така да се каже, "политико-нравствени причини".

Мой приятел, също състудент от Русия, който е и приятел, така да се каже, с описвания професор, т.е. е наш общ приятел (щото с бъдещия професор моя милост не дружеше особено в Петербург, аз с други хора дружах тогава!), ми разказа веднъж, че бил разговарял с професора за мене и му бил казал ето това; ще го напиша, нищо че е лично и доста комплицирано:

– Хей, абе ти знаеш ли, даваш ли си сметка, че Ангел направи толкова много в тия години, че ти трябва да го вземеш в катедрата?! Сам знаеш добре това. Самата съдба сякаш го е предопределила да дойде и да се установи в Пловдив, та университетът да си има титуляр по философия. Същата тая съдба доведе и теб в ПУ, та да изпълниш предначертаното. А ти се дърпаш като... не знам какво! Как е възможно да не разбираш това, професоре? Професор по философия си, мама му стара! Не се излагай!

Моят приятел, нашият с професора общ приятел, както забелязвате, е голям шегобиец и човек, способен да иронизира по сократовски. Значи така го притиснал, а оня отвърнал ето следното:

– Виж какво, той, Ангел, сам си е виновен, не аз; що мен кориш?! Ами да си беше напънал гъза да напише и да защити дисертация, тогава щях да взема веднага. А сега нищо не мога да направя. Разбираш ли, аз съм външен човек там, сам завися от много фактори. Освен това Ангел има крайно лоша слава в ПУ. Страх ме е, ако аз случайно обявя, че го вземам, възмущението ще е толкова голямо, че нищо чудно и самата сграда на университета да се сгромоляса. Никой не го ще него, разбираш ли! Не става! Дай повече да не говорим за тоя Ангел, че ми развали настроението!

Така казал професорът. Не съчинявам, пиша каквото е било, знам добре обаче, че никой не ми вярва и че всички си мислят, че съм толкова подъл и ниско паднал, че сам си измислям тия неща, за да се, тъй да се рече, самовъзвеличавам. Което тщестлавие ми е съвсем чуждо, органически чуждо. Карай, щом почнах, ще кажа и още нещо. Прочее, горната случка добре показва нещо, извода оставям на вас. Но да не забравя, че исках още нещичко да добавя. Ето какво.

Съдбата наистина е голяма шегобийница, ако мога да използвам така-ва дума. Стана така, че мой бивш състудент от Петербург, казва се Сергей Игнатов, в един момент стана министър на образованието и науката (а сега и на младежта даже!). Аз съм писал за тоя факт някъде из блога си. Куриозното е, че и с министъра имам общ приятел, макар че, както сами разбирате, с министъра, със Сергей Игнатов, ний навремето сме били само познати, изобщо не сме дружили. Та общият ни приятел – за отбелязване е, че професорът Игнатов, както сами можете да се досетите, и както подобава, откакто стана министър, съвсем забрави за някои старите си приятели и мина, тъй да се рече, в пълна нелегалност; това го зная от общия ни приятел! – та значи същият този наш общ приятел все пак веднъж имал шанса да хване натясно министъра и да му каже горе-долу същото, което казал и на оня другия професор. Министърът направил още по-кисела физиономия и рекъл:

– Абе тоя Ангел ли, дето съм го запомнил все да се движи с томче на Платон под мишница из общягата?! Що не вземе да си продължи да се занимава с Платон, а не да си мисли, че някой някога точно него ще вземе в някоя от нашите академии?!

Горе-долу това казал, думите може да са били в друг ред, но смисълът обаче положително е този. Мисля, че едва ли може някой да изобрети по-голяма и по-пищна по смисъла си метафора, която с няколко думи изразява цялата същина на това, което моя скромна милост се опита да представи в толкова многото страници на това размишление, на тази странна поредица от есета. Министърът е успял с няколко думи да каже онова, което аз не успях, затуй му сторвам поклон! Бисер, истински бисер е това: да си гледа Платон, но да не помисля даже за академия! Достоевски с неговата "Легенда за Великия Инквизитор" ряпа да яде; а нали знаете що става в тая повест на великия руснак? Ето що става: пак идва Христос на земята, някъде в Средновековието е било, във времената на кладите и инквизицията, хващат го и Великият Инквизитор съди и Самия Него, Христос, и го праща на кладата: щото да не буни робите с приказките си за свобода, истина, добро и прочие измишльотини. Ето, министърът Игнатов пък казва тоя афоризъм-шедьовър: тия, дето обичат Платон, нямат място из нашите академии! Смях в залата!

А дали министърът изобщо се е сетил, че основателят на Академията е същия този Платон? Сфащате ли сега докъде сме я докарали, драги и простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю – и европеецо?! Втасали сме я съвсем. Както и да е. Аз спирам тук. Прочее, на въпроса, дето смятах да е в заглавието, ала се отказвам сега – Защо аз самият съм един университет? – май съвсем не отговорих, но да отговориш на него оставям вам, на теб, драги ми читателю. Смятам, че ще се справиш превъзходно.

Една подсказка: не става дума за мен, за емпирическото лице "Ангел Грънчаров", а за всеки един от тия, дето се е посветил на философията, на истинската философия, която е така несправедливо прогонена от българските университети. Философът по начало е нещо като университет. Ученият, деецът на науката в някакъв смисъл не е, но философът, стига да е философ – непременно! Философията е истински универсалното, което лежи в основата, в духовните темели на университета. Духът, прочее, е това универсално, което прави университета университет. Да, тоя същия дух, дето го няма в сградите, дето се наричат "университети". Става дума предимно за такива сгради, пръснати из нашето многострадално отечество...

Прощавайте ако имаше нещо или ако съм ядосал някого и то прекалено. Е, може и да съм ядосал и вбесил мнозина, но няма как. Такъв, дето се казва, е животът... всичко в крайна сметка си отива на мястото; а пък истината, дори и в наши условия, да се надяваме, в крайна сметка излиза наяве и тържествува.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg) ,