Вразумленията на Николай са куриозни като попски линкълн, възмутителни като владишки ролекс, горчиви като митрополитско досие

Из Вразумление и заблуждение

Автор: Веселина Седларска

Пловдивският митрополит Николай извади мушамите и тапицира храма „Света Марина”. Ето за какъв храм става дума, според интернет страницата на самия храм:

„След аварските нашествия, заличили значителна част от античната територия на Пловдив, под южните скалисти склонове на Таксимтепе, е изградена новата Пловдивска митрополия. Още тогава главният митрополитски храм е бил посветен на Св. великомъченица Марина. През 1828 г. прочутите майстори резбари Коста Коци и Коста Пацико от Мецово резбоват с голяма сръчност нов иконостас и амвон. Когато през 1853 г. османското правителство премахва някои ограничения за християнските храмове, на майстори от Брациговската школа е възложен строеж на по-представителен митрополитски храм, в който поставили предишния иконостас и много от старите икони. Пловдивският митрополит Хрисант освещава храма през 1856 г. във вида, който той има и сега.”

Има, ама го няма. По времето на митрополит Хрисант не е имало винилни тапети. Стенописването е било тайнство, дълга молитва на душата чрез дара на ръката. Зографът – пречистен с пост и изповед, рисуващ на колене. Мъчнотия. Не е като да купиш колкото ти трябват квадратни метра апостоли, великомъченици, богородици, свети троици, ангели и архангели. По-изобретателно от това навремето се справи само отец Иван от Речица. Когато крадци му обраха църквата, той рамкоса илюстрации на икони от списание „Огоньок”. „Прости ми, Господи, ама Ти знаеш, че бабите обичат да Те целуват.”

Владиката Николай, човек-естет по отношение на личните аксесоари и превозните средства, прояви странния вкус да опакова стените на храм с материя, подхождаща предимно на билборд. В сянката на PVC тапетите, останаха другите владишки иновации – старинния мраморен под е заменен с лъскав китайски гранит. Тапетите са с по-православен произход, гръцки. Владишкият трон и амвонът били освежени с боядисване. Винилът е нещо като левкопласта – или не ще да се залепи, или не ще да се отлепи. Обаче ако се залепи веднъж, сваля се с мазилката. В този случай – със стенописите, над които са изтичали нечии зографски очи преди век и половина.

Ето това не можаха да прежалят пловдивските художници, които първи се противопоставиха на мушамосването на храма. Кичът, както е налепен, тъй и може да бъде отлепен. Но унищожението няма как да се върне назад. Съсипано е ценно наследство, опасността надвисва и над други набелязани за ремонт храмове – това се опитаха да предупредят с протестната си подписка пловдивски интелектуалци. На тези хора митрополит Николай посвети молебен за вразумление...

Пловдивското вразумление щеше да е куриозно като попски линкълн, възмутително като владишки ролекс, горчиво като митрополитско досие, ако всъщност не беше само един от многото случаи напоследък у нас, в които невежите вразумяват образованите. Да вразумяваш означава да даваш ум на някого, когото искаш да вкараш в правия път. У нас най-щедри в раздаването на ум са хора, в чийто ум съмненията са най-големи. Необразованите поучават училите. Съмнителните вкарват в правия път старателните. Слепите сочат пътя на окатите. Това се случва на всички нива и места, от всички екрани и радиочестоти, от амвони и трибуни.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.