Тази сутрин забелязвам, че вече е доста студено в кабинета ми, където прекарвам почти през целия ден, и то всеки ден; настъпва най-тежкият, зимният период на годината, в който съм принуден да се уединявам за писане в един изцяло неотопляван кабинет. Защо не отоплявам кабинета си ли, своето основно работно място? Ами защото... ясно защо... по една проста причина, поради която студуват зимно време толкова много хора у нас: не мога да си позволя този лукс, да си отоплявам стаята. Уж работя, уж получавам заплата, а не мога да се отоплявам зимно време и по една допълнителна, но решаваща причина: аз съм преподавател по философия с някои, с известни творчески заложби, който пише книги - и си ги издава на свои разноски; затънал съм в заеми заради книгите си. Също така с групичка приятели издаваме едно списание, философското списание ИДЕИ, пак изцяло на свои разноски - и аз съм нещо като основният "акционер" и дори, кажи-рече, съм "собственик" на изданието. И заради него обедняваме всяка година все повече, това си се подразбира. Щото кой ли пък у нас чете философски списания, да не е някой луд да чете философски списания?!Вече пета година издаваме списанието, а от поне 15 години насам аз си издавам книгите съвсем сам, на свои разноски. В други страни, чувал съм, на авторите издателите им плащат, за да си издават книгите, авторите получават добри хонорари, е, може да има такива автори и у нас, дано да има, то така трябва и да бъде де, но ето, аз се налага сам да си издавам книгите. И то със своите мизерни пари от заплатата на един гимназиален преподавател по философия Това е положението. Затова и студувам цяла зима. Няма начин да не студувам. Ако река да живея в нормални човешки условия през зимата, на топло, това ще означава, че трябва да престана да издавам списание, да издавам книги; е, такава жертва аз не мога да си позволя. Та сега, като пиша това, ми е доста студено, а тепърва ще става все по-студено в моето малко, иначе уютно кабинетче.
Тая година зимата обаче се очертава да бъде още по-тежка не защото съм от дълго време в болнични, от месеци не съм здрав, операция преживях и пр., а и защото моите любезни администраторки-директорки ме съдят: да, те заведоха дело в съда, съдят ме затова, защото си позволих да не стоя на колене пред техния толкова величествен властнически трон, също поради това, че когато запретнаха ръкави да ме уволняват, аз им се опълчих, дръзнах да си защитя достойнството, протестирах, не се оставих да стана покорна жертва и пр. И най-вече ме съдят затова, защото съм си позволил лукса да бъда един свободен човек, който се е пристрастил към истината и за нея е способен на всичко: публикациите в блога ми за техните безобразия, разбира се, са трън в техните очи - и те ми показаха, че няма да мирясат докато не се разправят най-безжалостно с мен. Станах "враг", подлежащ на унищожение, ето, подсъдим съм в заведено от администраторка наказателно дело, тя, видите ли, ме съди за "обида": щото съм си бил позволил да напиша някакви "обидно-неправилни мисли" в своя блог и в свое философска книга; да, за това ме съди! И се надява да ме осъди да й плащам... парични компенсации за обидата, която било понесло нейното чувствително сърце. Виновен съм, подсъдим съм, щото, видите ли, съм бил дръзнал да не мисля като тях, да не мисля като началството си!!!
Ще каже някой "Тоя лъже, какви ги пелтечи пък тоя, няма начин това да е истина - де не е превъртял, горкият?!". Да, знам, невероятно звучи това, което пиша, но, за жалост, е самата истина, е факт, взет от самия живот. Та мисълта ми е че тази зима изобщо няма да мога и да мисля да се отоплявам, щото ще ми се налага, евентуално, да изплащам парични компенсации на една тънкообидна администраторка. Ако ме осъди де, щото, да се надяваме, това няма да й се удаде. Разбира се, аз хвърлих куп пари за да се консултирам с разни адвокати по тия съдебни казуси, ето, вече затънах в разходи, тъй че отоплението за мен в този сезон отново е една химера. Какво ще кажете, прекрасен е животът тук при нас, в България, нали? Няма що.
Особено "приятен" е животът в България за ония, които, както виждате, нямат робски манталитет и се мъчат в ужасните условия да защитят достойнството си на свободни человечески същества. Тия именно си плащат за всичко. Не само в преносния (да речем, със здравето си плащат) смисъл, а и в буквалния: трябва, виждате, да плащам пари заради това, че съм дръзнал да се възползвам от своето конституционно право свободно да кажа и гласно да заявя каквото мисля. Ето затова ме съдят най-вече - и в крайна сметка. Искат ако могат да ми отмъстят за това, че съм дръзнал да бъда свободен: "Ще ми пише той книги, я го виж ти, ти кой си бре? Блог ще ми пише! Книги ще ми пише и ще ми издава, къде дата така? Списания ще ми издава той, наглецът! Ще мъти той главите на младите, о, това няма да го позволим! Тая рябота ний няма да я допуснем. Ще съжаляваш за всичко! Щом си в България, ще трябва да бъдеш роб, ясно ли е, нещастнико?!"
Аз като капак на всичко съм и нещо като борец за същностна реформа в българското образование, което, знайно е, се намира в състояние на ужасна криза и катастрофа. Ето и за това въпросните администраторки, предполагам, имат височайша заповед да ме гонят, дето се казва, до дупка. Това вече по никакъв начин не може да ми бъде простено: "Ще ни разваля той рахатя на статуквото, видите ли, откъде-накъде? Ти за кой се мислиш бе? Ще ни побутва той кочинката, къде дават така? Ще види той едно "свобода в образованието"! Ще стане той пишман заради тая своя свобода! Ний ако разрешим на такива като него да бъдат свободни, докъде, таваришчи, ще я докараме тогаз?! Е, няма свобода, ще има само диктат! Ще има пълно всевластие на образователната бюрокрация!" Сега разбирате ли защо с мен процедират по този начин въпросните администраторки? Проясни ли ви се вече хоризонта на цялата тази работа?! Схванахте ли същината на цялата тази задачка?
Както и да е. Дали сте схванали и дали съм убедил някой мен слабо ме интересува. За мен само истината има значение. Но въпросът е, че тази сутрин ми е студено и краката ми сякаш се превърнаха на буца лед. Божичко, а как ще се живее когато завият декемврийските, януарските и февруарските виелици и всичко бъде вкоченено от лед, студ и мраз? Не ми се мисли за тогава. Ще се налага да пиша, покрит с юрган. Така стават тия работи у Нашенско: "У нас пък защо ли ни е някаква си там култура и някаква си там философия? Да ни мъти само водата ли? Защо са ни и философи? Да ни смущават покоя ли? Да мрат, майната им най-после! Те нам не са ни нужни изобщо. Ама съвсем изобщо. Без тях нам ни е по-добре, нали така, скъпи и любезни другарки и другари, наши великолепни сънародници и сънароднички?!"
Леле, докъде стигнах, като почнах от факта, че ми е студено на краката! Дали пък наистина не съм започнал да превъртам? А, какво ще кажете? А всъщност започнах да пиша този откъслек от дневника си заради нещо съвсем друго. Имах намерение да пиша за това как мина премиерата на книгата ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ на Евгений Тодоров - на която снощи присъствах. Е, ще кажа нещичко за това културно събитие, пък макар и накрая на този текст. Изключително много уважавам този човек, автора, и ми се ще да кажа нещо хубаво и за книгата му, и за него.Докато течеше представянето (как то мина няма да пиша, мина както си му е редът, имаше доста хора, пълна книжарница, такова нещо често не се случва и това е много радващо!) аз се зачетох в книгата на г-н Тодоров. Както и предполагах: чудесен, много сладкодумен - а в моя роден край, щото аз родом съм от другаде, в Пловдив съм преселник, казват: благодумен! - разказвач е той, умее да създава, да твори и да пресъздава атмосфера, да внушава превъзходно духовно настроение, което грабва читателя. И затова книгите му се четат на един дъх, аз лично така изчетох предишните му книги, сега и тази, убеден съм, ще я изчета по този начин. Радващо е това, че книжарницата, в която се проведе представянето, беше пълна с хора от всякакви генерации, това наистина е много радващо! Значи има, останали са още и все пак културни българи, които да могат да запълнят една книжарница - а не само да пълнят пустите му хипермаркети и чалготеки. Евгений Тодоров също говори, каза, че е прописал книги на 60 години, добави, че си мечтаел навремето ако напише книга, тя да бъде представена както това се прави в Америка, в бляскава книжарница, пълна с народ, с опашки от благодарни читатели, които са се наредили на дълги опашки за автограф, а пък на витрината, както си му е редът, да стои голям цветен афиш на книгата и на нейния автор; е, сбъдна му се мечтата на Евгений Тодоров, снощи се случи точно това, което си е представял; радвам се на радостта на този човек, когото познавам отдавна - и когото изключително много ценя и уважавам.
Тъй че се върнах снощи от премиерата, така да се рече, с пълна душа. Напълно заслужен е този негов, така да се рече, творчески триумф. Дано ни радва с още много свои книги, щото той обеща да продължи поредицата си за Пловдив, тъй като имал много "суров материал"; интересно е, че тази книга е правена върху една многогодишна поредица от предавания в телевизията на Е.Тодоров, Пловдивската обществена телевизия, в които стари пловдивчани са били разпитвани от автора и водещия да разказват каквото си спомнят за Пловдив - какъвто е бил, какъвто е останал в представата, в спомена им. Тия неща, разказите на много преживели стари хора са безкрайно ценни, ето защо Е.Тодоров е успял, така да се каже, да напипа една същинска златна жила в своя, да го определим така, творчески рудник.
Е, ще каже някой, защо тия две неща, твоите собствени неволи и разказът за снощния успех на Е.Тодоров ги свърза в един матр`ьял бе, нима си мислиш, че не се сещаме защо го направи това ли? Сещаме се, ох, как се сещаме: ами ти просто много му завиждаш, затова! Е, примири се, на някои им провървява в живота, а други като теб ще си останете вечни неудачници! На теб книгите ти никой няма си ги купи и да ги прочете, на теб такова нещо, такава внушителна премиера на книга никога няма да ти бъде организирана, а именно, в бляскава книжарница с огромен плакат на витрината някога да ти представят поредната книга, там да е и самият собственик на издателството, милионер, който, мило усмихнат, да ниже благодарствени думи за автора, а пък доцент от университета да анализира и да хвали книгата ти и пр. Ще ти се наложи да го преживееш това, че такъв триумф на теб никога няма да ти се случи, Ангелчо, нали така? Е, умри от завист, но е така, и е справедливо така да бъде! Ето това, разбира се, ще ми го каже, няма начин да не ми го каже някой от моите "доброжелатели" в коментар под публикацията, която сега четете. Но ето, за да не се мъчи въпросното лице да го пише, затова аз сам съчиних и написах съкровените му мисли. Щото съм човеколюбив, затова така постъпих. И щото, видите ли, съм благороден...
Да кажа и нещо от себе си по този въпрос и да завърша, че стана дългичко. Доброжелателят, макар и гадничко, бърка в една рана, но както и да е. Той затова го и прави де, да бърка в раната, да ровичка в нея, пък ако може да сипе и шепа сол в нея, в раната де, ще бъде още по-добре. Но аз ще го изненадам: аз пък си нямам такава една мечта, да бъда представян, да бъда хвален от разни университетски доцентчета, да се блъскат възторжени читатели да си купуват мои книги, а пък управителите на издателствата да ме гледат със светнали очи, предчувстващи големи печалби от книгите ми. Знам, че моите книги е нереалистично да бъдат посрещани така. Те са писани за друг тип читател. Но аз също съм и друг тип човек: аз обичам да си живея тихичко някъде, далеч от светлините, кротко да си върша своето дело - за малко да напиша "дяло", ама се възпрях, щото тая дума за мен е запазена марка само когато пиша някое свое съдебно дяло! - да чувствам, че си и изпълнявам дълга, живеейки в дълбоко уединение, а всичко останало за мен, разбира се, е само излишна суета, е суета на суетите.
Пари също не ща, щото те не ми и трябват много де, е, да имах пари да си позволя поне да се отоплявам през зимата в кабинета щеше да е хубавичко, но аз пък съвсем не съм сигурен, че ако си бях писал книгите в топла комфортна обстановка, дали пък по ирония на живота книгите ми тогава нямаше да бъдат по-лоши - отколкото са сега, когато все съм ги писал в най-ужасни условия, в студ, в мраз, с вкочанени пръсти и пр.?! Та ето, значи аз не протестирам срещу съдбата си, щото такава съдба, явно, ми е била отредена, и то неслучайно, от "висшите сили", тъй да се рече. И всичко е трябвало да стане както е станало. Тъй че, защо да се моря да протестирам или да искам друга съдба?! Не, друга съдба не ща, искам си само моята. Тя си ми е предостатъчна, пък си е и само моя, ето, това е и оригиналното, дето се вика, на съдбата ми: затуй си оставам при нея - и в нея.
Това е. Бъдете и вие благодарни на съдбата си - и друга съдба не искайте. Щото другата съдба означава, че вие самите вече нямаше да сте... вие самите, а щяхте да сте някои други, а това вече е лошо. Лошо ли? Не знам. Както и да е. Не ми се философства повече. Писна ми. Бъдете здрави!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар