Истината ни прави свободни

неделя, 17 ноември 2013 г.

Потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи



Получих едно писмо, написано от студентка по философия от СУ "Свети Климент Охридски", което засяга важни по моя преценка въпроси, свързани с обучението на младите хора по философия, за ефективния начин на общуване на преподавателя с обучаваните и пр. - една отколешна моя любима тема. Това писмо е отклик на моя по-раншна публикация по същите тия проблеми, в която съм отправил покана за дискусия, ето, тя сега реагира и се включва в разговора. По-долу, след нейното писмо можете да прочете и моя отговор до нея. Публикувам ги с надеждата и други, повече хора да се включат в разговора, в започналото обсъждане по тия въпроси, които не бива да бъдат подценявани:

Здравейте, г-н Грънчаров, пиша Ви във връзка с публикация във вашия блог, в която сте приканил всеки желаещ да изрази мнението си. Ето и линк към въпросната публикация със заглавие Как се преподава философия?. Накрая сте написал, цитирам: "За мен ще е интересно всяко мнение", затова реших съвсем приятелски да споделя своето.

Но нека първо внеса кратко уточнение - аз не съм ваша ученичка, не Ви познавам лично. Изучавам Философия в Софийския Университет, но не смятам да споменавам нищо повече за себе си. (Името, което се изписва отгоре е измислено, така че ме наричайте както поискате.) Ако все пак решите, че Ви е интересно какво имам да споделя - прочетете го.

Ще се постарая да не бъда многословно в забележката си. А тя се отнася до отговора, който сте написал на Ваш ученик, публикуван във блога Ви (съответно линка, който съм поставила по-горе). И по-точно ме обезпокои тази част: "Разбира се, аз няма да приема съвети за това как да преподавам и как да се държа нито от вас, нито от някой друг. Не ми пука, че вие тълкувате поведението ми в час като "неизпълнение на задълженията" ми. Просто не сте компетентен да оцените вярно какви са моите задължения. Когато един ден имате нужната квалификация, едва тогава можете да се изказвате по такива въпроси."

Ще обясня защо написаното по-горе ме накара да Ви пиша. Защото задължението на преподавателя е да преподаде знанията си на своите ученици. Независимо на каква възраст са те винаги са ученици, в смисъл на хора, които се научават, които трябва да бъдат научени от вече знаещия. Вие трябва да имате обратна връзка със своите ученици. Трябва да приемате съвети от тях. Трябва да ви вълнува тяхното мнение. Вие не сте единствено в ролята си на специалист пред тях - а и на педагог. Което не е никак маловажно!

И когато учениците Ви имат проблем с маниера Ви на преподаване - той е актуален, той при всички положения Ви засяга! Една забележка от Ваш ученик трябва да Ви покаже, че явно не изпълнявате правилно ролята си на педагог. Че явно това, което казвате и правите в клас, не достига до тези във Вашият случай деца! Изключително безотговорно е да кажете "Не ми пука!", няма как да не Ви пука - това е Вашата работа, Вашата отговорност. Трябва да си вземете бележка, когато явно има хора, които недоволстват от преподаването Ви, а не да ги порицавате. Защото така ще се въртите в омагьосан кръг - те не разбират какво им говорите, не им е интересно. Което е сериозен проблем при преподаването, а Вие на свой ред не виждате проблема и продължавате в същия дух.

Друго важно нещо, писал сте: "Моята работа от друга страна не е да ви "очаровам", а да ви помагам в усвояването на някакви знания и умения." За да им помагате в каквото и да било, трябва да сте ги очаровал преди това. Нали се занимавате и с психология - би трябвало да сте разбрал това. Има експлицитна връзка между разбирането и желанието за тaкова - т.е. няма как да разбереш нещо, за което нямаш желание, което не ти е интересно, което не те е очаровало. За да умееш да обясниш нещо на някого, стои на първо място правилният подход. При такова отношение "Не ми пука за мнението ти и затова дали си очарован, аз съм ти преподавател и съм прав" разбиране трудно може да има. Това, че Вие сте преподавателят, и в този случай този, който има знанията преди останалите, не значи, че тяхното мнение е невалидно или маловажно! Напротив - именно вашите ученици и техните мнения са Вашият съдник затова как извършвате задълженията си. Дали преподаденото успява да стигне до тях, което е и смисълът на това да бъдеш учител.

Бих си позволила да Ви дам още един съвет. Припомнете си Вие как се чувствахте в клас когато бяхте на възрастта на Вашите ученици. Какъв преподавател искахте да стои срещу Вас? Какво отношение искахте да има към Вас? Представата Ви за добър преподавател припокрива ли се с представата на Вашите ученици за Вашият маниер на преподаване?

Искам да Ви кажа (по-скоро напиша), че тези съвети си позволявам да Ви ги дам като студентка, като ученичка! Нямам претенциите, че съм по-образована, по-умна или изобщо "по-" от Вас. Ще съм благодарна, ако се замислите над написаното от мен, пиша Ви го добронамерено, не съм настроена враждебно в никакъв случай. Още повече, че се занимавате с философия и общуването с Вас би ми било повече от любопитно.

Пожелавам Ви здраве и успех!

Това ми пише тази студентка от СУ. Ето и Моя отговор на горното писмо:

Уважаема Lena (предпочитам така да се обърна към Вас, щото другото, "г-це Traikova", ми звучи, кой знае защо, прекалено старовремско и натруфено някак), а това, че иманета Ви в имейла не са истинските, не е от особено значение. Първо искам много да Ви благодаря за отзива, за това, че сте си изложила своето разбиране, за мен то е важно. Аз съм готов двамата с Вас да открием един нов кръг от тази дискусия, понеже и преди това с други хора съм дискутирал много пъти по тия проблеми. Темата и проблемите си заслужават едно ново оглеждане и премисляне. Ето какво искам да Ви кажа сега, и аз ще се постарая да бъда пределно лаконичен, да видим дали ще се получи, но поне имам желанието.

Първо да уточня, че текстът, който Ви е провокирал да ми пишете, е писан отдавна, и той е по повод на писмо на ученик от един клас, в който ситуацията беше доста напрегната. Аз някъде съм писал как се разреши този казус с въпросния клас, за мен тия казуси и истории са много интересни и поучителни, но да не отклонявам сега обсъждането в такава една посока. В общи линии тежката ситуация в класа в крайна сметка беше разрешена по един любопитен начин, ако желаете, мога да споделя. Впрочем, аз по тия същите въпроси доста съм писал, даже и книги издадох, не зная дали сте попаднала на някоя от тях; за всеки случай, ако желаете да се запознаете по пълно с моите възгледи за това какви следва да са отношенията учител-ученик (обучаван-обучаващ) за Ваше улеснение Ви давам линк към въпросните книги, можете да ги разлистите и да откриете онова, което Ви интересува, ето:

Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование)



ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (с подзаглавие "Що е академичност и доколко тя има почва у нас?"), тази книга пък излага възгледите ми за ситуацията в сферата на университетското образование, в която също съм работил.

А иначе по това, което ми пишете, сега държа да кажа следното:

Първо, аз в тогавашния си отговор до оня същия "жалващ се ученик" съм му отговорил преднамерено силно и дори провокационно, сега, примерно, не бих му отговорил така; но целта ми е била да го провокирам да види в една по-чиста, дори крайна, екстремна форма моето разбиране, та това да го подтикне да съзре в друга светлина своето собствено мнение. Много често в преподаването по философия, което има за цел да чупи някои устояли стереотипи, се налага на опитния "преподавател" да прибягва до подобни прийоми. Всичко това, разбира се, го правя за доброто на обучаваните, за техния напредък по пътя на философията. По презумпция добрият преподавател винаги работи за напредъка на своите ученици или студенти, вълнува го това те да имат полза, а не той да се чувства комфортно. Тъй че от тази гледна точка вашето възприятие на случващото се се налага да бъде коригирано. Аз пиша по този начин на въпросния ученик не защото съм "особняк", или "ограничен във възгледите си", както, допускам, Ви се е сторило, а със съвсем друга цел. Понякога на нас, "преподавателите", ни се налага да влизаме в някакви по-особени и дори причудливи роли, като целта е да провокираме мисленето на своите възпитаници. Това за опитния "преподавател" е главното. Моля да го имате предвид.

Второ, аз имам една извлечена от дългогодишната ми практика позиция спрямо същината на т.н. "преподаване", която претендирам да е съвременна, изцяло отговаряща на потребностите и нуждите на модерното идейно, ценностно, личностно и духовно развитие на младите хора у нас - предвид тежката ситуация в образованието, до която стигнахме заради нереформираната и анахронична образователна (административно-командна, директивна) система. Ето, оказва се, че във Вашите разсъждения долавям същата тази представа за това какво следва да прави "преподавателят", с която съм воювал много години наред - и която според мен е крайно време да бъде надмогната. Най-простото нещо е преподавателят да "дава" (и то наготово!) на учениците си разните му там знания, информации и пр., но не до това се свежда същината на цялата работа. Защото в един такъв традиционен подход се крие непростимо недоверие към способността на младия човек да се ориентира сам, сам да добие онова, което му е потребно, щото все пак обучението е трансформация на неговото собствено съзнание, има ли тогава право преподавателят да се намества и разполага така брутално в този толкова интимен духовен процес? Моля Ви да се опитате да видите проблема и от този ъгъл.

Аз лично съм убеден привърженик на доверието на младия човек да се справя сам, а пък дълг на преподавателя е да му помогне да се настрои към това щото сам, съвсем свободно и отговорно, да търси, да се опитва самостоятелно да проумее всичко онова, което лично на него му е потребно. "Преподавателят" следва да се грижи за пораждането на подходяща познавателна и дори ценностно оцветена ситуация, понеже процесът на обучение в същината си е един творчески и духовен процес, процес на зараждане и зреене на някакви доста фини "продукти", това са собствените идеи, разбирания, убеждения на младия човек, на обучавания. По моите разбирания, изложени пределно кратко, на обучавания следва да гледаме като на равнопоставен субект, а не като на безправен обект на разните му там педагогически въздействия. Между учител и ученик следва да има партньорски отношения, а не учителят да изхожда от позицията на "всичко знаещия", на "всичко разбиращия", която при това не се срамува да налага своите разбирания. Аз никога не бих си позволил да отнема свободата и автономията на своите възпитаници с оглед, видите ли, да ги "облекча", да им "помогна", яз предпочитам да заложа на това да вярвам, че те могат да постигнат много повече, ако привикнат да се справят сами. Също така вярвам в това, че аз като преподавател нямам правото да работя за нещо крайно вредно: да подпомагам формирането у възпитаниците си на едни безлични, "типови", общи, "общоприемливи", "обективни" и прочие представи, щото в противен случай самите тези мои възпитаници ще станат нещо като "тухли в стената", а не това те трябва да бъдат по начало, те просто трябва да бъдат оригинални, индивидуални личности със свое мислене, със свои разбирания и пр. Сама виждате, че поставеният проблем заслужава да се види и в тази светлина, за което Ви призовавам.

На трето място (принуден съм да "галопирам" през проблемите, за да не стане прекалено дълго това мое писание) искам да Ви обърна внимание и на това, че тук става дума за обучение на младите по философия; за мен обучението по философия следва в наше време да изиграе ролята на нещо като "мотор", като двигател или дори като "локомотив", който следва да раздвижи и да поведе в потребната посока толкова фатално обърканите ни представи за нещата, а също и да преобрази българското образование в частност, намиращо се, както казах, в нетърпима криза вече десетилетия наред. Нашето образование е погрешно устроено още в корена си, в изходните си начала и принципи, всичко в него е наопаки на това както трябва да бъде. Ето защо философията следва да играе водеща роля в този процес на очовечаване на българското образование, в което от десетилетия витае един нечовешки дух и атмосфера.

Още много може да се говори и пише по тия проблеми, но сега-засега нека да се задоволя само с това. Много ще ми е интересно да прочета Вашия нов коментар, за мен е много приятно да разговарям с мислещи млади хора, тъй че Ви призовавам съвсем смело и свободно да ми пишете как Ви изглежда това, което сега си позволих да Ви напиша. С оглед това, че обсъждаме важен по моята представа проблем, си позволявам да публикувам в блога си както Вашето писмо, така и моя отговор, идеята ми е в начеващата се дискусия да се включат, да се надяваме, и други хора. Ще се радвам да нямате нищо против това мое хрумване да изнесем разговора си в едно по-широко публично поле. Понеже идеята на такива обсъждания е благородна: учениците в нашите училища доста страдат от своеволията и терора върху младите души на маниакални самоуверени учители-всезнайковци, които без капчица свян налагат своите демодирали и абсурдно-смешни представи, налагат ги при това на едно поколение, което има съвсем други личностни и духовни потребности, щото, знайно е, времената се менят, ние, хората, също. А в нашите училища промяна от десетилетия, казах, няма, и дори не се предвижда да има. което е отчайващо според мен. Крайно време е демодиралите и анахронични представи за това какво следва да става в училище, на които толкова много хора у нас са жертва, да бъдат без жал отхвърлени, потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи. Ето към това аз призовавам не от вчера. Общо взето положението е толкова плачевно, че почти не получавам подкрепа. Сама си правете извод колко отчайващо е явно това положение, то е толкова по-отчайващо, колкото е по-нетърпимо.

Дано не Ви уплаших с тия свои думи, но аз имам обичай да бъда пределно честен. Не ми е по нрава да лицемеря, казвам каквото мисля. Та ще се радвам да не съм Ви отблъснал, примерно, щото сте ме възприела за "луд човек", ще ми е приятно да поразговаряме, а също, не крия, ми е много интересно да разбера как възприехте всичко, което си позволих да Ви напиша тая заран.

Всичко добро, поздрави! Очаквам отговора Ви!

С уважение: Ангел Грънчаров

П.П. Сега ми хрумва да Ви запитам нещо: Вие подкрепяте ли протеста на ранобудните студенти, участвате ли в техния протест? Много ми е интересно да разбера Вашата позиция и по този най-актуален въпрос. Благодаря предварително за отговора!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ