Истината ни прави свободни

вторник, 26 ноември 2013 г.

Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа



По започналата се дискусия най-общо около проблема за националната идентичност на българите и този за принадлежността й към европейския или към евразийския жизнен свят - виж последният й епизод, публикуван под заглавието Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята, в който моят опонент изрази по-пълно своята гледна точка - се получиха и други изказвания и коментари, които заслужават да бъдат отнесени към нея; ето, по-долу публикувам тия коментари в последователността, в която са получени; тия дни, живот и здраве да е, и аз ще се изкажа по повдигнатите въпроси:

Анонимен каза: Това наистина е много интересна, голяма и сложна дискусия, тема, по която може да се разсъждава безкрайно. Без да съм специалист „антрополог” (в западното разбиране на думата) или историк, ще добавя някои бегли мисли и съображения.

Мисля, че в 21-и век „филиите” и „фобиите” би трябвало до голяма степен да принадлежат на миналото. Вярно е обаче, че автокрации като Русия все още живеят до голяма степен в категориите и начина на правене на политика на 19-ти век.

Между другото англичаните въпреки големите си културни и политически постижения са нацията, поробила, избила и ограбила най-много хора и народи в историята, с изключение на комунистите, разбира се. Сред английските политици и общественици е имало и приятели на българския народ, но като цяло английската политика традиционно е била антибългарска, а Чърчил е известен българомразец. От друга страна е жалко, че англосаксонската култура никога не е играла съществена роля в България, знаем, че през Възраждането и след Освобождението най-силно е било духовното влияние на Русия, Франция и Германия, докато английското е пренебрежимо. Така българите пропускат шанса да се запознаят с англосаксонския светоглед и начин на мислене. Вярно е, че днес англосаксонската култура доминира в световен мащаб и все повече се налага и в България, но в случая става дума най-вече за масовата американска поп култура, която в много отношения едва ли е еталон за подражание.

Народопсихологични особености несъмнено има, във връзка с това бих препоръчал есето на великия философ Дейвид Хюм на тази тема, което може да се прочете в оригинал на английски и онлайн, напр. тук.

Би било груба грешка обаче историята на даден народ да се свежда до и извежда само от националния манталитет, защото върху хода на историята и политиката влияят и много други фактори.

Хънтингтън наистина обособява отделна „православна цивилизация”, центрирана около Русия но с уговорката, че Русия можа да реши да се присъедини към Запада и тогава православието би изгубило своята самобитност, т.е. и той не вижда непреодолими различния между Запада и Русия. Иначе схемата на Хънтингтън в много отношения не работи, но няма да се спирам тук на това. Във всеки случай аз не мисля, че разделителните линии в света преминават само между отделни цивилизации или култури, има и други, не по-малко важни деления.

Колкото до България, можем да цитираме проф. Николай Генчев:

„И така, ако искаме да набележим основните линии, очертаващи новата система, в която попада българската култура след 15 век, трябва да посочим, че турското завладяване на България нарушава тотално културно-историческия континуитет на българското развитие, променя високите културни институции, налага един нов социалнополитически режим, който изсмуква жизнените сокове и културно-творческите възможности на българската народност... в историческа перспектива това е фатално за нормалното развитите на България.

Но османското завладяване на се оказва в състояние нито да затрие българската култура, нито да подмени радикално нейната етническа и религиозна основа, нито да я размие в балкано-турската духовна сфера. Българската култура се опазва и след 15 век, за да осъществи по-късно мъчителното си преустройство, като намери собствените пътища към новото време.”

Анонимен каза: А проф. Пламен Цветков изтъква:

„Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсалните ценности на индивидуализма, предприемчивостта, човешките права и демокрацията. Наистина всяко чуждо надмощие, дори най-цивилизованото, застрашава покорените народи с претопяване... но просветените слоеве на покорените балкански народи стават по-податливи на европейското влияние. Другояче казано, византинизацията на Османската империя приближава турците до европейската цивилизация повече, отколкото който и да е друг мюсюлмански народ и същевременно дава на християнските им поданици решаващ тласък към западните ценности и култура... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, отколкото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и последния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални държави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждаването на българските съседи като все по-автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по парламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антидемократични... От втората половина на 18-ти век нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинците, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от подобна съдба... Българите са склонни да се оплакват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопределяна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ...

При все това за времето от 1878 г. до днес териториалните придобивки на страната са повече от загубите, а заедно с Република Македония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г.

Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунистическия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духовно влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример...

Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумява само да отложи руската окупация и господство с 57 години. В пределите на източноправославна и мюсюлманска Европа българската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно по-потисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хърватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългогодишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократичните традиции, създадени през последния век на османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновската конституция. От българска гледна точка такива личности като Петко Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”.

Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните напреднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равноправие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата република... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа, българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч по-неблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският парламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански страни, които имат късмета да избегнат съветската окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната демокрация. Гърците постигат стабилно демократично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напредъкът на Турция. В замяна на това за времето от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средства за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори.

България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.”

Анонимен каза: Иначе препоръчвам да се прочете книгата на английския историк Niall Ferguson (род. 1964) Civilisation. Не мога да се съглася с всичко в нея, но има много ценни мисли. Ето някои откъси в мой превод, моля за извинение за евентуални грешки и недоглеждания.

„Принципният въпрос, който е тема на тази книга, изглежда все повече като най-важния въпрос, който може да бъде зададен от един историк на модерната епоха. Защо, започвайки около 1500 г., няколко малки държави в западния край на евроазиатската континентална маса успяха да се наложат над останалия свят, включително и над по-населените и в много отношения по-сложни общества на Източна Азия? Моят подвъпрос е: ако можем да дадем добро обяснение за миналия възход на Запада, ще можем ли да предложим прогноза за бъдещето? Наистина ли това е краят на западния свят и началото на нова източна епоха?

... В моята книга “Колосът: възходът и падението на американската империя” от 2004 г. aз предупредих, че Америка неусетно е започнала да разчита на източноазиатски капитал, за да финансира небалансираните си външнотърговски и финансови сметки. Поради това упадъкът и падението на необявената американска империя могат да са резултат не от терористи пред портите й, нито от бандитски режими, които ги спонсорират, а от финансова криза в самото сърце на империята.

... Илюзията за американската “хиперсила” беше разрушена не един, а два пъти по време на президентството на Джордж. У. Буш.

... Гледайки как трите ми деца растат, имах неприятното чувство, че те учат по-малко история от мен на тяхната възраст, но не защото имат лоши учители, а защото имат лоши учебници по история и още по-лоши изпити. Наблюдавайки развитието на финансовата криза, разбрах, че те съвсем не са сами, понеже сякаш само шепа хора в западния свят имаха повече от бегла информация за последната депресия. В изминалите трийсетина години младите хора в западните училища и университети получаваха идеала за либерално образование без съдържателно историческо познание.

... Има много интерпретации на историята, но със сигурност има само едно минало. И макар че миналото е свършило, поради две причини то е незаобиколимо за нашето разбиране за онова, което изпитваме днес и което ще донесе бъдещето. Първо, сегашното население на света е само около 7% от всички човешки живели някога човешки същества. Мъртвите превъзхождат живите като бройка 14 към едно и ние можем да игнорираме натрупания опит на такава голяма част от човечеството само на собствен риск. Второ, миналото е единственият ни източник на информация за мимолетното настояще и за бъдещето, което лежи пред нас...

... Нека признаем ограниченията на историята. Историците не са учени. Те не могат (а и не бива да се опитват) да установят общовалидни закони на социална или “политическа” физика с надеждна предсказателна сила. Защо? Защото няма да се повтори уникалният, продължаващ хиляди години експеримент, който представлява историята. Извадката на човешката история е една. Освен това “частиците” в този огромен експеримент имат съзнание, обременено с всевъзможни когнитивни предразсъдъци.

... Никой сериозен изследовател не би твърдял, че господството на Западната цивилизация е безукорно. Но има и такива, които настояват, че в него никога не е имало нищо добро. Тази позиция е абсурдна. Както всички големи цивилизации и Западната е двулика: способна на благородство, но също и на низости.

... Трябва да устоим на изкушението да романтизираме губещите в историята. Цивилизациите, унищожени от Запада или трансформирани по по-мирен начин чрез заемки от Запада, също не са били без недостатъци, най-очевидният от които е, че те не са били в състояние да осигурят на своите членове трайно повишаване на материалното качество на живот.

Ако можехте да извършите околосветско пътешествие в 1411 г., вероятно щяхте да сте най-впечатлени от качеството на живот на източните цивилизации.

... Противно на това, Западна Европа в 1411 г. щеше да ви направи впечатление на мизерна, изостанала, съвземаща се от вилнеето на черната смърт (чумата), при което населението й се съкращава наполовина, когато тя се придвижва на Изток между 1347 и 1351...

... Има изследователи, които... твърдят, че всички цивилизации са в някаква степен равни и че Западът не може да претендира за надмощие, да кажем над източна Евразия. Но подобен релативизъм очевидно е абсурден. Никоя предходна цивилизация не е постигала такова надмощие, каквото Западът постига над останалите.

Да, наистина в навечерието на финансовата криза имаше много дискусии за алтернативните азиатски икономически модели. Но дори най-пламенните културни релативисти не препоръчваха завръщане към институциите на династията Минг или Могулите. Сегашният дебат е между привържениците на свободния пазар и интервенционистите всъщност е дебат между определено западни мисловни школи; на последователите на Адам Смит и на Джон Мейнард Кейнс, както и няколко закоравели поддръжници на Карл Маркс. Родните места и на тримата говорят за себе си: Киркалди, Кеймбридж и Трир.

... С всяка изминала година все повече хора пазаруват като нас, учат като нас, поддържат (или не поддържат) здравето си като нас и се молят (или не се молят) като нас.

... Така че не е евроцентризъм или (анти)ориентализъм да се каже, че възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа... Предизвикателството е да се обясни как се случва това. Какво е особеното у европейската цивилизация след 15-ти век, което й позволява да триумфира над външно превъхождащите я източни империи?

... Пътник в 16-ти век в трудно не би забележил контраста. Освен че обхваща Анадола, Османската империя при Сюлейман Великолепни (1520-66) се простира до Балканите и Унгария, изправяйки се пред портите на Виена в 1529... Китай на династията Минг също изглежда сигурен зад Великата стена.

... Ако възходът на Запада не може да бъде обяснен само чрез империализма, тогава дали – както твърдят някои изследователи – той не е резултат от чиста случайност?

... В тази книга аз искам да покажа какво отличава Запада от останалия свят... а това са шест определено нови и комплексни институции и свързаните с тях идеи и поведение. С цел опростяване ще ги резюмирам по следния начин:

1. Конкуренция
2. Наука
3. Права на собственост
4. Медицина
5. Потребителско общество
6. Трудова етика

...Но какво точно имам предвид под Западна цивилизация?

Следвоенните бели англосаксонски протестанти-мъже повече или по-малко инстинктивно са локализирали Запада (известен и като “свободния свят”) в сравнително тесен коридор, простиращ се (със сигурност) от Лондон до Лексингтън, Масачузетс, и (може би) от Щтрасбург до Сан Франциско... С успеха на европейската интеграция през 1950-те и 1960-те години западният клуб става по-голям. Днес малцина биха оспорили, че Холандия, Франция, Германия, Италия, Португалия, Скандинавия и Испания принадлежат към Запада, докато Гърция е член ex officio, въпреки принадлежността си към православната църква, поради нашия голям дълг към античната елинска философия и дълговете на Гърция към Европейския съюз от по-ново време.

... Но как стоят нещата с южното и източно Средиземноморие, обхващащо не само Балканите северно от Пелопонес, но и северна Африка и Анадола? Какво става с Египет и Месопотамия, люлки на първите цивилизации? А дали Южна Америка, колонизирана по съшия начин като Северна Америка от европейци и географски в същото полукълбо, е част от Запада? А Русия? Дали европейска Русия и наистина западна, а Русия отвъд Урал в някакъв смисъл част от Изтока? През цялата Студена война Русия и нейните сателити бяха наричани «Източен блок».

... Западът в този случай е повече от само географски израз. Той е набор от норми, поведение и институции с крайно размити граници... Възможно ли е за азиатско общество да стане Западно, ако възприеме западни норми на облекло и бизнес, както прави Япония от ерата на Мей насам...?

Цивилизациите, както аз се постарах да покажа в тази книга, са високо комплексни системи, съставени от много голям брой взаимодействащи си, асиметрично организирани компоненти... Те оперират някъде между ред и безредие – «на ръба на хаоса»... Такива системи може да изглежда, че оперират доста стабилно известно време, бидейки постоянно в равновесие и непрекъснато адаптирайки се към условията. Но след това идва момент, когато положението «става критично». Лека турбулентност може да инициира «фазов преход» от благоприятно равновесие към криза – също както едно зрънце пясък може да събори привидно стабилен пясъчен замък.

... Накрая си струва да си спомним, че Западната цивилизация е деградирала и падала вече веднъж. Римските останки, пръснати по цяла Европа, Северна Африка и Близкия Изток, са могъщо напомняне за това. Първата версия на Запада – Западната цивилизация 1.0 – възниква в т. нар. Плодороден полумесец... и достига своя връх в Атинската демокрация и Римската империя.

... Дали упадъкът и падението е дебнещата съдба на Западната цивилизация 2.0?

... Нещо повече, Западната цивилизация сякаш е загубила увереността в себе си.

... Най-шокиращото в модерния прочит на историята е скоростта на колапс на Римската империя. В рамките само на пет десетилетия населението на самия град Рим намалява с три четвърти... Онова, което един историк нарича “края на цивилизацията”, идва в рамките само на едно поколение.

... Поради това финансовата криза, започнала през лятото на 2007, трябва да се разбира като ускорител на вече добре установената тенденция за относителен упадък на Запада.

... Важно е да си припомним, че повечето случаи на колапс на цивилизации са свързани с финансови кризи, както и войни.”

Тoлкова от Ferguson, а добавя от мен и това: движещите сили на световната политика не съвпадат непременно със световните цивилизации, там нещата са по-сложни и преплетни. Поради това схемата на Хънтингтън не функционира. Консервативният бразилски философ Olavo de Carvalho идентифицира тези сили по следния начин:

Историческите сили, които днес се борят за власт в света, се артикулират в три проекта за глобално надмощие: “руско-китайският” (или “евразийски”), “западният” (понякога погрешно наричан “англо-американски”) и “ислямският”. Всеки един от тях има добре документирана история, показваща древния им произход, трансфoрмациите, през които са преминали и съвременното състояние на тяхното осъществяване.

Действащите сили, които олицетворяват тези проекти, са съответно:

1. Управленският елит на Русия и Китай, особено тайните служби на тези две страни.

2. Западният финансов елит, представен особено от Клуба Билдерберг, Съвета за международна политика и Тристранната комисия.

3. Мюсюлманските братя, религиозните водачи на няколко ислямски страни и правителствата на някои мюсюлмански страни.

Само първата от тези действащи сили може да бъде схваната в строго геополитически аспект, тъй като нейните планове и действия отговарят на добре дефинирани национални и регионални интереси. Втората, която е по-напреднала в осъществяването на своите планове за световно правителство, се поставя изрично над всякакви национални интереси, включително на тези на страни, от които произхожда и които й служат като операционна база. У третата конфликтът на интереси между националните правителства и всеобщата цел за Вселенския халифат винаги в крайна сметка се разрешава в полза на последния, който днес е най-важният фактор за идеологическото обединение на ислямския свят.

Концепциите за глобално господство, което тези три действащи сили се стремят да осъществят, са много различни помежду си, защото произтичат от хетерогенни и понякога несъвместими извори.

Макар и по принцип отношенията между тях да са на конкуренция и спор, понякога дори от военен характер, съществуват огромни зони на припокриване и сътрудничество, колкото и гъвкави и променливи да са те. Този феномен дезориентира наблюдателите, произвеждайки всевъзможни неуместни и фантасмагорични тълкувания, някои под формата на “конспиративни теории”, други на самообявили се “реалистични” и “научни” опровержения на тези теории.

Голяма част от загадъчността на световната сцена е резултат на един повече или по-малко постоянен фактор: всяка една от тези действащи сили има склонността да тълкува плановете и действията на другите две според нейното собственото гледище, отчасти нарочно с цел пропаганда, отчасти поради действително неразбиране на ситуацията.

Стратегическите анализи на всички тях отразяват свойствените им идеологическите предразсъдъци. Въпреки че се стараят да вземат предвид съвкупността от налични факти, руско-китайската схема подчертава геополитическата и военна гледна точка, западната схема икономиката, а ислямската схема борбата между религиите.

Различията от своя страна отразяват социологическия състав на господстващата класа в съответните географски региони:

1) Произхождайки от комунистическата номенклатура, руско-китайската господстваща класа по същество се състои от бюрократи, агенти на тайните служби и военни офицери.

2) Доминацията на финансисти и международни банкери в западния истеблишмънт е добре позната и не е необходимо да бъде разяснявана.

3) В различните страни от ислямския комплекс авторитетът на управленеца зависи съществено от одобрението на умма – многобройната общност от авторитетни тълкуватели на традиционната религия. Въпреки че тези страни показват голямо разнообразие в своята вътрешна ситуация, не е преувеличение структурата на тяхната власт да бъде описана като “теократична”.

Така за пръв път в историята на света трите важни компонента на властта – политико-военният, икономическият и религиозният – са олицетворени от три различни наднационални блока, всеки един от тях със собствени планове за световно господство и характерен начин на действие. Това не означава, че те не действат на всички фронтове, а само че съответните им исторически възгледи и стратегии в крайна сметка се ограничават от вида власт, която представляват. Не е несъстоятелно да се каже, че светът днес е обект на спор между военните, банкерите и проповедниците.

Практически всички анализи на международната политика днес в медиите отразяват подчинеността на “създателите на общественото мнение” на едно от тези спорещи течения и поради това систематично не отчитат полетата на тяхното съучастничество и взаимопомощ. Тези индивиди оценяват фактите и “заемат позиции” на базата на абстрактните ценности, които изповядват, без да се питат дали техните думи в съвкупността от факти, действащи в света, няма в крайна сметка да допринесат за триумфа на всичко, което мразят. Стратезите на тези три големи проекта са напълно наясно с това и включват политически коментатори – както журналисти, така и представители на академичния свят – сред най-ценните полезни идиоти в тяхна служба.

Да добавя и още нещо важно: можем да спорим умозрително до безкрайност за Западната цивилизация и доколко България принадлежи към нея. Въпросът в крайна сметка опира до дефиниция и обхват на понятието. Виждаме, че при крайно стесняване на обхвата Западната цивлизация може да бъде ограничена само до Англия и източното крайбрежие на Северна Америка! По-важно е обаче нещо друго: съвсем не е така, че с присъединяването на България и другите посткомунистически страни към ЕС и НАТО те са станали част от Западната цивилизация. Тук отново се връщам като Мирча Кришан и краставицата към моята любима теза, че рухването на коммунизма през 1989-1991 беше една гигантска манипулация и дезинформационна кампания, чиято крайна цел е поставянето на Запада на колене от страна на Русия, което се оказа невъзможно по пътя на фронталната конфронтация по време на Студената война. Ето защо България и другите посткомунистически страни в действителност въпреки формалното членство в ЕС и НАТО си ОСТАВАТ ПОД КОНТРОЛА НА РУСИЯ. Както казва чешкият дисидент Петър Цибулка:

«Комунистите разбират, че Западна Европа е под тяхно косвено господство чрез комунистически агенти на влиянието – корумпирани и компрометирани политици. Западна Европа не е заплаха за Москва. Напротив, Москва там има силни позиции… Аз съм убеден, че комунистите и техните тайни служби, свързани с Москва, никога не са губели властта в Чешката република. Така че приемането на Чехия в НАТО с нищо не накърни позициите на Москва. Ръководни кръгове в Съединените щати погрешно мислят, че Москва е изтласкана от “бившите” си сателити в Централна и Източна Европа. Точно обратното в вярно. Вместо НАТО да се разширява на изток, Москва премести границите си далеч на запад и сега има повече власт от всякога… Ако Америка продължава отношенията с комунистическите престъпници както през изминалите 18 години, тя ще бъде разрушена и ще стане жертва на своите политически и икономически грешки... Аз съм абсолютно убеден, че Чешката република все още се контролира и управлява от КГБ. Няма антикомунистически герои в Чехия, а само агенти на КГБ и чешката тайна полиция СТБ…”

„Евразизецът” Александър Дугин пък казва:

„Дело в том, что Восточная Европа разочарована в Евросоюзе. Греция вообще готова выпасть. Турция отказывается всерьёз рассчитывать на вступление. Поэтому на Востоке Европы образуется определенный цивилизационный вакуум. Я полагаю, что должен вот-вот сформироваться проект Великой Восточной Европы, как самостоятельной геополитической зоны – промежуточной между Западной Европой и Евразией. Великая Восточная Европа, включающая православные страны (Греция, Болгария, Румыния, Сербия, Македония, Черногория), славянские страны (Польшу, Чехию, Словакию, Хорватию, Словению) и финно-угорскую по корням Венгрию, плюс Турция на юге – потенциальные партнеры именно Евразийского союза. Едва ли эта зона будет по-настоящему интегрирована в Евразию, но цивилизационная идентичность Великой Восточной Европы будет чем-то промежуточным между Евразией и Западной Европой, 50% на 50%... Несмотря на то, что Америке удается выкрутиться из этой сложнейшей для ее экономики ситуации, это ненадолго. Поэтому те, кто считают, что впереди следует ожидать самого жесткого и трудного сценария (возможно, мировой войны), мне кажется, недалеки от истины, потому что само по себе это точно не кончится.»

Писателят Илия Троянов, който поради биографични особености има поглед върху повече култури, най-вече немската и българската, и мога да кажа, че съм до голяма степен съгласен с неговото виждане. Веднага се усеща, когато говори човек, свободен от провинциални комплекси:

Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

- Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

- Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. Затова аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добър от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ