В две последователни публикации в блога публикувах най-първоначалния вариант на свое Открито или Отворено писмо до Омбудсмана на Републиката и до Министъра на образованието и науката: виж Нов епизод от епохалния и невероятно шеметен кафкиански "Административен роман", който пиша напоследък и също така Продължение на Откритото писмо до Омбудсмана и Министъра на образованието и науката. Написах всичко точно както то можа да се излее от изстрадалата ми душа и сърце, написах го без да се съобразявам с никакви норми на писане на подобни строго регламентирани текстове до институциите, напротив, написах го така, че изразих мисълта си нарочно, преднамерено в една крайно провокативна форма, встъпваща в пълно противоречие с всички административните изисквания за писане на подобни документи.
Е, по този начин написаното, разбира се, стана съвсем негодно да изпълни задачата си, то се превърна в нещо като философски и на места дори като художествен текст, имащ съвсем друго предназначение, а именно, да повлияе за разчупването в съзнанията на някои вкоренили се там и крайно вредни представи, стереотипи, да подкопае оня разпространен манталитет, който е хем анахроничен, хем недопустим в днешно време, хем обричащ ни на тотално изоставане от модерния свят, от ония норми и правила на общия човешки живот, които са ни съдбовно необходими - и то тъкмо в този исторически момент.
Както и да е, това се получи, сега от този суров матр`ьял трябва да сглобя едно синтетично, кратичко изложенийце, което, както подобава, да е сухо, удобно за четене от министерски чиновници, което, евентуално - но съвсем не вероятно! - ще успее да подбуди у тях желанието да се намесят, да спрат ескалиращия конфликт, който, от друга страна, съсипва здравето ми, изхабява моите жизнени сили; аз наистина повече не издържам в тази тежка и абсурдна ситуация. И ето, че тук се изправя следният проблем: възможно ли е ако стъпя на неподходящата за изразяване на моя дух, на моите разбирания почва на чисто административното и дори бюрократично писмено изразяване да постигна нещичко, след като на тоя терен съвсем не съм обигран? Възможно ли е изобщо да пиша по този начин, след като той е така органично чужд на моя дух? Няма ли да съм прекалено слаб ако встъпя на територията на такова едно изразяване, което не само че не съм практикувал, но и от което, честно казано, винаги съм се отвращавал? Не е ли по-добре, в съответствие с току-що казаното, да изпратя в крайна сметка вече написания текст, и то досущ така, както съм го написал, е, разбира се, ще го преработя, ще го "сресам" стилистично и прочие, ще го редактирам, ще го посъкратя там, където това е възможно, но без да посягам на неговата органика, на неговата цялост, на неговия, така да се каже, дух? Ето върху тия въпроси разсъждавам от вчера насам, те не ме оставят на мира, не зная какво да правя, изпаднах комай в пълно безсилие.
Да не говорим за това, че имам съмнения доколко текстът, във вида, в който съм го написал съвсем спонтанно и свободно, не е уязвим от гледна точка на морала, правото и закона, понеже моя милост, разбира се, има суверенното право свободно да казва и да пише какво мисли, но пък ето, правя го в нещо като медия, правя го в блога си, дали това не е основание все пак другата, критикуваната страна, законно да възрази, да издигне тезата, че текстът ми я дискредитира, да се почувства обидена и пр., знам ли, ние, хората, сме различни, всеки по своему реагира, аз не мога да кажа как написаното от мен ще се възприеме от този или онзи, особено пък от обекта на моите критики. Та в тази връзка искам да кажа, в израз на съзнаваното от мен противоречие, ето тези няколко важни според мен момента, необходими за пълноценното разбиране на позицията ми:
1. Всички тия мои писания от сякаш непресекващата, вече безкрайна административна одисея, от този абсурдистки административен опус или роман, разбира се, в същината си са не нещо друго, а специфична покана за разговор, отправена директно към другата страна, именно към обекта на моите критики, именно към въпросните администраторки, намиращи се на властнически позиции. Те, разбира се - и както подобава да се държи един властник, живеещ с неадекватни спрямо духа на нашето време представи! - упорито мълчат, заели позата на загадъчни делфийски оракули, и, мълчейки, в мълчанието си кажи-речи всекидневно, ми отправят някакъв общо взето безсловесен, ала жесток удар. Те, предполагам, смятат, че като мълчат, са заели една много удобна позиция, която пък е неизгодна за мен, щото аз, дето се казва, се издавам непрестанно, свалям си, дето се казва, "гащите", а те си стоят непристъпни като мощна властна загадка, нещо като енигма. И ето, те трупат моите собствени писания като една поредица от "компромати", не желаейки изобщо да встъпят в диалог, в обмяна на мнения, което наистина е цивилизованата форма на уреждане на всички отношения, особено пък в демократичните общества - каквото и ний, българите, искаме да сме все пак, надявам се. Липсата на адекватна реакция от другата страна, мълчанието, категоричното нежелание да се дискутират проблемите, криенето от обществеността на моите инициативи в тази посока, всичко това доведе дотам, че конфликтът ескалира и зае в един момент вече гротескни форми; но аз в тази връзка все пак си позволявам да запитам: а коя, прочее, е първопричината за такава една ескалация?
2. И отговарям: първопричината е категорично заявеното нежелание на другата страна изобщо да разговаря, да води свободен диалог по повдиганите от мен проблеми, да дава подобаваща гласност на това, което аз предлагам. Пълната некомуникабелност на въпросните властващи персони, тази е първопричината на всичко. Защото ако те бяха проявили готовност за обсъждане и за диалог, то тогава никакъв конфликт всъщност нямаше и да има, а въпросите щяха да бъдат решавани в оперативно, в длъжния порядък. Но ето, те заеха позата на упорито мълчащи и тайнствени, разчитащи на слуховете и на интригата делфийски оракули, заеха също така позата на обидени, на оскърбени в достолепието си властници, чието, видите ли, морално чувство било оскърбено - ето тази е истинската първопричина за разгарянето на конфликта.
3. А пък понеже моя милост е крайно диалогичен и комуникативен човек, то аз продължих комай всекидневно да ги "обстрелвам" със своите предложения, оценки, коментари, мнения, покани за разговор и какво ли не; прочее, да допълня: в самото училище от години съществува създаден и ръководен от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в потвърждение на казаното това ръководство на училището нито веднъж, да, повтарям, нито веднъж (!), не се включи и не подкрепи някоя инициатива на Клуба, което именно и показва нежеланието му изобщо да разговаря на равна нога, независимо от властващата мантия, в която то така горделиво се е загърнало. Ето още едно доказателство за това коя е първопричината, без която, повтарям, никакъв конфликт изобщо нямаше да има.
4. От тази гледна точка на мен лично съвестта ми е чиста, не се чувствам виновен за нищо, аз просто си изпълнявах своя дълг. Излишно е да казвам, че поведението ми е и нещо като мое професионално задължение, аз все пак съм преподавател по философия и по гражданско образование в това училище. Пък то е и мое гражданско задължение, щото и аз съм гражданин на това общество, от чиито данъци се издържа въпросното учреждение. Та има ли смисъл в тази връзка някое началство да се сърди и обижда заради това, че аз просто съм си изпълнил дълга?!
5. А пък да ми отмъщава някое самозабравило се началство заради това, че съм си изпълнил дълга - това вече е съвсем недопустимо. Въпросните администраторки обаче друго не правеха освен да търсят всевъзможни поводи да ми отмъстят, а в крайна сметка и да затворят устата ми. То не бяха забележки, искания за "писмени обяснения", дисциплинарни наказания, предупреждения за уволнение, то не бяха "народни" и "другарски" съдилища, "извънредни трибунали", възвания до по-горните началства, какво ли не биде направено, само и само моя милост да бъде представена като по-черна от дявола, за "зъл човек", "подлец", какъв ли не, то не бяха кампании по дискредитирането ми като личност и преподавател, включително и - което е вече съвсем недопустимо и укоримо! - такива, които бяха провеждани сред учениците. Това вече пък, повтарям, е съвсем недопустимо.
6. Излишно е да казвам, че свободолюбив човек като мен обаче никога не би капитулирал пред подобни опити за реванш и за отмъщение, провеждани на нечестна основа. Това още повече наля "масло в огъня" на конфликта. Сега вече този конфликт се превърна в пожар. Като пиша на висшестоящите институции, аз просто призовавам те да изпълнят ролята си на нещо като пожарна команда, именно, да направят нужното пожарът да спре, да бъде угасен. Нали не е подсъдно това, че някой алармира пожарната за това, че някъде гори опасен пожар? Е, нека тия, дето ме съдят заради това, че "издавам секретни тайни" за учреждението ни, да вземат предвид и този аргумент.
Както и да е, аз поемам пълната отговорност за поведението си - както и подобава да прави това един свободен, един свободолюбив човек, една личност, която държи на достойнството си. Никога не бих се унизил да постъпя както постъпват моите опоненти. Винаги при това съм готов да забравя обидите и да протегна ръка за помирение; безброй пъти правих и това, е, ръката ми увисна във въздуха, непоета от другата страна. За това аз също не нося отговорност; всеки носи пълната отговорност за собствените си само реакции, не за чуждите такива. Е, поех безброй рискове също така, но то е, защото като философ добре зная, че "... който не обича риска, се страхува от свободата", това, прочее, са думи на една жена, една жена-философ, това са думи на Симон Дьо Бовуар. Без поемане на известни рискове няма свобода, без смелия сблъсък с опасностите свободата ни е мъртва. Ония, които обичат спокойствието, обичат сигурността, не рискуват - това са несвободни хора, това са хора с робски манталитет.
Както и да е, стига съм философствал, че и този текст заплашва да стане "километричен", както ме укоряват всички мои критици, пък и приятелите даже, повтарящи: човече, много дълго пишеш бре, кой ще ти чете тия твои словоизлияния?! Ами да не ги четат, който иска да ги чете, моята работа е да ги напиша, пък ако се намери някой, който да ги чете, да ги чете. Негова воля. Е, аз знам, че дадени хора много старателно четат всичко, което пиша, и само ме дебнат, за да направя някоя погрешна стъпка, та да ме изловят в нарушение и да ме дадат, разбира се, под съд, да заведат срещу мен някое друго, още по-интересно дяло! Знам, че има такива хора, добре знам това. И очаквам, разбира се, нови и нови дела: дела до дупка, докато ме довършат! Е, да се ходи в съд и там да се решават някои несъответствия, не е лошо, въпреки че има и други начини; но както и да, като тия хора сами за зачертали другите начини, ето, остана само съдът.
Разбира се, въпросните персони не уважават самия съд, ето, вчера, на дялото, уважаемата г-жа Директорка, не дойде, въпреки че сама обжалва Решение на Районния съд, отменил нейна собствена заповед за наказание на моя милост. Да кажа и две думи за това как протече и това дяло, и ще спирам да пиша, щото, често казано, ми писна да пиша, ох, ако знаете как ми е писнало да пиша такива неща, ама какво да правя, ето, налага се. Ох, как ми се пишат хубави книги, ето заради това, пък и заради другото ми дяло, аз зарязах писането на книгата си за любовта, представяте ли каква жертва ме принуждават да правя тия мои съдещи ме администраторки?!
Та вчерашното дяло мина както си му е редът. Дялото поне се откри, отпочна се, този път, в Окръжния съд, дето се гледа дялото, имаше цели трима съдии, голямо нещо е съдът, с мантии бяха тия съдии, думи нямам. Аз влезнах и гледах преди моето дяло още три, та да видя как текат делата. Много интересен момент беше този, че когато съдиите се съвещават, те като един вдигат пред лицата си едни големи разтворени папки, та публиката да не разбере какво си говорят. Интересно е да се ходи в съда, аз навремето водих там свои ученици да влизат в залите и да наблюдават как функционира съдебната власт, но това беше, когато имахме друг директор, ето, при новата директорка сам се наложи да попадна в съда, и то като подсъдим; а тогава аз водех учениците си в съда за наблюдения, пък после ги карах писмено да описват впечатленията си, които после обсъждахме в час по философия на правото. Както и да е, други, блажени времена бяха тогава, но да не се отплесвам.
Та като дойде нашият ред, когато се откри нашето дяло, адвокатът на ищцата, г-жа Директорката, заяви, че искат Решението на Районния съд да бъде изцяло отменено, аз пък заявих, че то си е едно чудесно решение, не бива да бъде отменяно, щото ако се отмени, ще излезе, че Съдът отива на страната на лъжата, на несправедливостта; съдът, подчертах, трябва винаги да стои на страната на истината - и на доброто. Съдийката а да ме прекъсне, ала ме изслуша, крайно учудена. После аз поисках Съдът да ми определи служебен защитник, позовавайки се пак на тежкото материално положение на семейството си; съдиите дълго се съвещаваха зад папките си, после казаха, че отхвърлят молбата ми, щото не съм бил подготвил някаква декларация, хванаха се за процедурен момент; но също ми казаха, че съм бил имал правото да обжалвам решението им във... Върховния касационен съд, представяте ли си?! Остана с моето дяло да стигнем до Върховния касационен съд, няма що?!
Дадоха ми седемдневен срок да реша дали да обжалвам или да не обжалвам. То и до Дядо господ да стигнем да се съдим, ползата от това дяло пак е никаква: директорката си държи заповедта й за моето дисциплинарно наказание да не бъде отменяна от съда, а да влезе в сила, надявайки се, като се върна на работа, да съм й под ръка за незабавно уволнение, виждате, че тя не се отказва от целта си да ме уволни и за тази цел е готова на всичко! Ще ме съди докато мърдам, сякаш се съди за бабините си ниви, за бабиното си наследство, за бащинията си - както остроумно отбеляза един страничен наблюдател. Е, ще видим, аз пък вече претръпнах и ми е много интересно да видя какви изненади ми е измислила моята толкова усърдна шефка, която сама твърди, това са нейни думи, именно, че не прощава, че е безпощадна, че не знае що е пощада! Брях да му се не види, хубава работа, в добра каша се забърках?! Ангеле, невинна душо, що и ти не си мълча, абе, идиот такъв, що ни си кютя като другите, ами плямпа, а, видя ли сега докъде стигна?
Карай да върви. За едната част живеем, да ви го донеса и това до вашето сведение. Стига. Спирам дотук. Писна ми. Хубав ден на всички! Бъдете здрави!
И още нещо ми се ще да ви кажа тази ранна сутрин: ако сте пловдивчани, не забравяйте тази вечер да дойдете в 17.00 часа пред Ректората на ПУ - за да подкрепим нашите протестиращи студенти! Моля ви, елате, ако ме уважавате поне малко! Важно е! Битката за нормализация на България започва с нашата готовност да се борим срещу ония, които са превърнали нашата България в нещо като кочина! Е, сами избирайте: в нравствена кочина, в страшна мръсотия ли искате да живеете вие самите (и също да живеят в такава свинщина и вашите деца и внуци!) или искате България да стане едно място за нормално и човешко живеене? Аз при тоя избор изобщо не мисля, затова довечера съм пред сградата на ПУ, пък вие сами решавайте къде ще бъдете по същото това време! Ако искате, излегнете си се на дивана и се чешете донасита под шкембака си. Ваша воля какво ще правите. Ама после не се оплаквайте после, че нещо не било както трябвало да бъде, нали се разбрахме по тоя въпрос?!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар