Да напиша все пак нещичко в своето дневниче, касаещо моите лични, тъй да се рече, преживелици. В които, както и да го погледне човек, има доста "обществен" смисъл, щото показва в каква ситуация се намира едно такова "странно животно" в нашенското възприятие, именно редовият български интелектуалец. Какъвто моя милост има честта да бъде. Та ето какво ще притуря тази сутрин към своето дневниче, което е доста набъбнало през последните две години, в които животът ми е доста интензивен, предвид битките, които водя в едно българско училище - за модернизиране и демократизиране на отношенията в тия общности, които са все още оковани в примката на сталинско-комунистическата тоталитарна образователна система.Вчера ми се наложи да ида на т.н. "ТЕЛК", именно "трудово експертна лекарска комисия", превеждам го за тия, дето не знаят (ако има такива). Понеже вече изтекоха 8 месеца (!), в които бях в отпуск по болест (заради преживяна тежка операция), за да ми продължат евентуално болничните, трябваше да се явя на въпросния ТЕЛК. Я, явих се, два дни ми уреждаха документите по болници, комисии, лекари и прочие, накрая вчера смогнах с комплекта документи да се явя в комисията. Излишно е да казвам колко много се чака в сградата на този ТЕЛК, какви опашки има и прочие, това си се подразбира. До обед киснах в едно грамадно фоайе, пълно с хора, все болни и инвалиди, които стоически като мен си чакаха реда.
Накрая дойде и моят ред. Влязох, лекарят, дето е председател на комисията, ме запита как се чувствам и дали мога да тръгна на работа вече. Аз бях много мислил по този въпрос и очаквах да ми го зададат. От една страна, време е да се връщам на работа, дожаля и домиля ми за толкова време, признавам си, за училищната "лудница" (?!), да, ний, дето работим из съвременните училища, сякаш наистина не сме с всичкия си; от друга страна имам все още някои проблеми, вие ми се свят, залитам, болят ме ставите, трудно ходя, често имам главоболие, да не говорим за това, че и със сърцето не съм изобщо наред; но пък, от друга страна, ми омръзна безделниченето в къщи, дето, освен мен, има още двама безработни. Та аз предварително бях мислил много по този въпрос и като ми го зададе докторът, изпаднах в безволие какво да кажа. Той ме разбра, и ми рече: "Искаш ли да тръгваш вече на работа?", аз му отвърнах: "Искам!", той това и чакаше, даде ми да подпиша, и ето, от понеделник моя милост се връща към училището и към учителстването.
Най-после! Отдавна чаках тази промяна, ето, тя дойде най-сетне! Дано е живот и здраве, да започвам работа, че това е истината: човек трябва да работи, трябва да е полезен, в това е смисълът на живота, особено на тия, дето сме се посветили на учителстването. Аз преподавам философия в една гимназия в Пловдив, тия, дето четат моя блог, знаят много работи за нея. Благодарение на моите писания.
Като получих документа, аз литнах към училището, което е наблизо, за да си запиша програмата - и да съобщя, че от понеделник се връщам. Стана така, че в коридора първите, които срещнах - съдбата явно обича да си устройва такива игрички! - се срещнах с двете администраторки, с които сме в много сложни и дълбоки отношения, които сега си уреждаме с посредничеството на пловдивските съдилища. Двете единодушно се направиха, че все едно не ме забелязват, както и да е, няма що, посрещането им, както виждате, беше доста любезно, няма що! Но аз не заради тях стоя в това училище, а заради учениците, тъй че те изобщо не ме вълнуват. Въпреки че ми е много любопитно да видя какви номерца са ми замислили. Ще ви информирам тия дни при първите им игрички, които са ми подготвили. Че са ми подготвили, това се знае а приори. Стига човек да е малко по-вещ в психологията.
Ето обаче, че животът веднага ми поднесе един чудесен казус. С който още в понеделник ще се наложи да го решаваме с моите толкова любезни администраторки. Работата е там, че ТЕЛК спря болничните ми. Вчера, петък, аз бях обаче на ТЕЛК, а трябваше вече да бъда на работа, щото отпускът ми беше до онзи ден, до четвъртък, до 21 ноември. Та за вчерашният ден се оказва, че аз нямам болничен лист. Джипито ми каза, че не може да издаде болничен лист за този ден, щото по правилата след като съм бил толкова дълго време в болнични, трябва да има поне един ден прекъсване, та да ми издаде нов болничен лист. И ето, излиза, че за вчерашния ден не мога да си намеря "оправдателен документ". Това е любимият казус на г-жа директорката: ще ме обяви, че съм се "самоотлъчил". Сгоден случай да ме накаже. Ще видим. Аз по надлежния ред си се обадих в канцеларията и обясних проблема. В понеделник ще поискам писмено да ми се разреши неплатен или някакъв друг вид отпуск. Да, обаче любезната ми г-жа директорка няма начин да не заяви: ти защо не го представи в петък? Ами щото ме посрещнахте така, затова, ще отвърна. Щото си извърнахте погледите като ме видяхте, затова така се получи. И щото не работеше канцеларията. Ще видим. Животът, дето се вика, продължава.
Добре мога да си представя, че има и други интересни неща, които в близките дни ще се изявят, няма начин да не е така. Примерно, аз трябва да бъда поканен да се запозная с цялата документация по проверките, които бяха предизвикани от мои жалби. Да, обаче г-жа директорката има обичая да не ми позволява това, щото съм бил... "опасен човек". При това опасен човек с... блог. Който може да разкаже някаква секретна информация на простолюдието, на жадното за сензации человечество. Затуй тя предпочита да цензурира документите и да ми ги предлага не аз да ги видя, а тя самата ми ги чете, представяте ли си? Чете ми ги избирателно! Цензурирано. Та е един много модерен ръководител, който живее с духа на новото време...
Срещнах се с неколцина колеги, с които си поговорихме. На четири очи си поговорихме, щото ако очите са повече, е страшничко. Хората не смеят да говорят. Всички ме съветват да кротна и да си мълча. Аз им казвам: да де, ама ако и аз замълча, ако настъпи пълно мълчание и мъртвило, нали тогава един ден всички нас ще ни е срам? Как ще мълча, когато съвестта и чувството ми за достойнство ме тормозят ако мълчаливо гледам нередностите и безобразията? И един човек ето какво ми каза, с неговите думи и ще завърша този текст:
- Добре бе, Ангеле, не мълчи, говори, прави каквото щеш, счупи си съвсем главата! Нека съвестта ти да не те тормози, нека да си бъдеш праведник. Да, но какво ще постигнеш като станеш един... мъртъв праведник?! Ти да не си нещо като Ботев и Левски - не се бой, никой няма да ти признае заслугите, поборнико! Тъй че те съветвам: за да живееш - мълчи! Трай си! Кротувай си. Вегетирай! Нали знаеш нашата общобългарска мъдрост за преклонената главичка? Е, това е, и ти требва да бъдеш българин, не се прави на друг - ако искаш да живееш... да вегетираш де!
Това ми каза този човек. Аз презирам конформизма, ала ето, виждате, той у нас е доста разпространен. Под живот у нас се разбира вегетиране. Какво да се прави - това е положението. Жалко, много жалко, но е така...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар