Истината ни прави свободни

неделя, 23 март 2014 г.

За учителската свобода и автономия (по опита във Франция)



Препредавам с мои думи някакви неща, за които току-що четох във френски сайтове:

Още с навлизането в учителската професия по-старите учители предават на по-младите ценна придобивка - декрет от 25 май 1950 година, който гарантира статута на учителя - и който те пазят като зеницата на окото си. Веднага щом някой - директор, инспектор или родител - оказва натиск върху учителя и му държи сметка, той, учителят, изважда своя жокер: автономия на педагога! Ако някой учител каже, че не е размахвал това си право с радостта от ненаказуемост, то той лъже. Споменаването на този декрет може да бъде за учителя и средство, което му помага когато родителите забелязват интригуващи методи на преподаване.

Действително учителят трябва да пази педагогическата си автономност. Той има мисия, отговорности към своите ученици. Педагогическа свобода не означава „ще правя каквото искам в час, аз съм си господар в моя час”. Примерно даден учител може да поиска да вмъкне учебен материал, който на него се харесва, но е отживял и безполезен за учениците. Тогава мотивът че работата върви добре и че това се харесва от учениците не трябва да ни изкушава. В рамките на педагогическата автономия трябва да се запази една голяма доза свобода, която ще попречи на форматирането, на еднаквостта в преподаването и ще запази креативността на учителя. На него му е позволено да се отклони временно от принудите на висшестоящите институции, но не и да провежда на своя глава паралелно обучение. Задължен е да спазва програмите и дидактико-педагогическите решения на специалистите, създали програмите.

Всъщност учителят има правото да сортира, да премахва маловажното, но да запази същностното, т.е. в рамките на задължителната програма да разнообразява дейностите и да предава по оригинален начин съдържанието. Учителят ще бъде по-полезен на учениците с педагогическата си автономност, отколкото с педагогическата си свобода. Педагогическата свобода се дефинира така - учителят търси да направи преподаването по-добро, но няма желание да му държат сметка за методите на работа, нито да бъде наказван за това, което прави с оглед развой на кариерата му. При педагогическата автономност учителят е по-склонен да приеме мисълта, че е възможно да вреди с действията си. Той не отхвърля принудителната част в работата си и се стреми да развива своята оригиналност - за да бъде по-полезен на учениците си.

Би било глупаво да се ликвидира педагогическата автономност и да се забрани на учителя да организира работата си както намери за добре при следване на програмата. Ако го лишат от това, то министерството би трябвало да му предостави точно разписание по часове и да определи как да протичат уроците по един предмет. Това би била една обширна работа - да се даде всичко в разгърнат вид от „горе”, една твърде бюрократична стъпка най-вече. Учителят е държавен служител и като такъв има право да организира учебния процес - като целите остават непроменени. От казаното дотук не произлиза ли че автономия и свобода са две противоположности?

Това се вижда добре при автономията на висшите учебни заведения, които са под ботуша на политически партии и са зависими от бизнеса и интересите на предприятията. Автономия се прилага само там, където всичко трябва да е „под контрол” при управлението в някои общества. Свободата на учителя не е в това да ли преподава само част или всичко от програмата - тя е в избора на методите, с които той си служи за реализиране на целите на програмата. Би било непростимо един директор, инспектор или учител да не знае това.

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ