Истината ни прави свободни

събота, 29 март 2014 г.

Истината винаги излиза наяве и тържествува: но за това се иска време - и много работа



Искам да представя някои свои наблюдения и размишления, което по традиция правя в своя доста последователно воден дневник; позволявам си да наричам този свой дневник ето как: ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА. Тъй като моето основно занимание е тъкмо философията, и то в един по-широк смисъл: своя философия си има всичко, примерно и човешките отношения; философия си има и преподаването на философия; своя философия си има и общуването, разбирането между хората; абе абсолютно всичко си има своя философия. Примерно това да си личност в съвременните условия също си има своя философия; смисълът на всичко, с което се сблъскваме в своя живот, е именно неговата философия. Ако не се занимаваме усърдно с философия рискуваме да потънем в безсмислие, а това не бива да се получава или случва, не бива да ни сполетява. Ония пък, които не чувстват особена потребност да се занимават усърдно с философия, явно се чувстват комфортно в безсмислието и безпътицата, в които, без да съзнават това, вероятно пребивават.

Има хора, дето всичко си знаят и от всичко разбират, сиреч, не обичат да се затрудняват с търсенето на смисъла. Смисълът, който вечно ни убягва - става дума за задоволителния, за удовлетворяващия духа ни смисъл. Жажда за смисъл - ето това е философията. Порив към смисъла - това е нещото, което направлява заниманията с философия. Потребността от философия е потребност от смисъл - и битка с безсмислието, което се опитва да ни залее. Да, философията е една чисто човешка потребност от смисъл. От автентични, богат, цялостен, дълбок смисъл, който ни е така потребен. Без който не може да се живее пълноценно. Това е философията. Противно на това, което си мислят обикновено ония, които живеят със съзнанието, че поназнайват нещичко от философията. Такива хора, да речем, си въобразяват, че превъзходно знаят, да речем, как трябвало било да се преподава философия. Нищо че никога не са го правили - и нищо че никога няма да го правят. "Кво, философията ли - та има ли нещо по-лесно и по-разбираемо от това?!" - така говорят ония, за които философията в нейния дълбок, вътрешен, автентичен смисъл е съвсем непроницаема загадка.

Пиша тия неща под впечатленията, които добих в последните два дни, срещайки се с много родители на ученици, на които преподавам философия. Да, имахме в нашето училище т.н. "родителска среща", сиреч, среща на учители и родители. Ще ми се тук да опитам да представя впечатленията си от тия срещи и разговори. Знаете, че много се интересувам от това как може да се постигне промяна в тежкото и пагубно статукво в нашата образователна система, преживяваща нещо като пълен ступор - или движение на празни обороти. Или нещо като агония. Да бе, да, какво ни е толкоз на образованието, та нали всичко уж върви: ето, учениците си ходят на училище, учителите нали преподават и изпитват, нали училищата не са затворили врати, абе работите си вървят - що ли да обръщаме внимание на такива вечно недоволни мърморковци като тоя проклет Грънчаров? Иска се обаче някакво по-специално сетиво да се долови, че работите не са точно такива, каквито изглеждат на повърхността. Формално всичко уж върви, а в същностно отношение работите са съвсем плачевни. Е, да се заблуждаваме, да се лъжем взаимно, че "всичко си ни е наред", е крайно глупава работа. Не са наред работите, за жалост. Ситуацията е тежка. Блазе на ония, които не усещат това. Потребни са дълбоки промени. Най-вече в сферата на нашите души и съзнания. Ние самите е дошло време да се променяме - иначе тепърва много ще страдаме. Но хайде да не философствам много, а да премина към изпълнението на задачата си: да представя своите впечатления от разговорите ми с родителите. Тези впечатления са много, но ще ми се наложи да подбера най-важното. Щото, знаете, ситуацията в нашето знаменито школо напоследък е все по-драматична - противно на това както си мислят много хора. Хора, дето предпочитат да живеят с измамното спокойствие на уж така уютното, ала за сметка на това толкова гибелно статукво.

Аз преподавам на 14 класа, с родителите на повечето ученици се срещнах (само в няколко класа не успях да вляза). Е, срещнах се с родители, които бяха дошли на срещата - щото общо взето доста малко родители считат за нужно да идват на тия т.н. "родителски срещи". В някои класове бяха дошли повечко родители, но впечатлението ми е, че някъде средно около една трета част от родителите бяха счели за нужно да дойдат. По-голямата част от родителите ги нямаше. Така обикновено става. Защо е така е отделна тема. Немаловажна тема. Явно има много родители, които слабо се вълнуват от това какво става в училището. И какво се случва на децата им там. Това не е добър подход. Безразличието към образованието и възпитанието на собственото ти дете не е добър атестат за ония родители, които си го позволяват. Е, има и обезпокоени от ситуацията родители, опитващи се да разберат точната картина - и с каквото могат да помогнат работите да почнат да се подобряват. Но такива ангажирани родители по моето впечатление са малко, са малцинство. По-голямата част сякаш нехае. То у нас по всички въпроси сякаш е все така. И да не нехаят, не показват с нищо, че не нехаят. Тяхна си работа. Проблемът обаче не е само техен. Той е общ. И щом родители и учители не споделят отговорността, то тя пада на едната страна: страната на учителите. Които общо взето винаги са, така да се рече, "на дулото на топа". И са изкупителната жертва, дето носи цялата вина за всичко. У нас, знайно е, няма по-голяма грижа у повечето българи от тази кому другиму да прехвърлиш собствената отговорност за това, което ти се случва. Това е една всекидневна грижа на мнозинството от хората. Да поемеш отговорност, сиреч, да постъпиш достойно, рядко се случва, но виж, да обвиниш друг че той, видите ли, е виновен за това, което ти се случва, е най-приятното сякаш занимание на мнозинството. Туй мнозинство изобщо нещо друго прави ли - освен да бяга от отговорност?

Моето наблюдение е, че двете страни, именно родители и учители, вместо да встъпят в плодотворен диалог, вместо да се сработят за постигане на общите цели, вместо да си сътрудничат ефикасно, предпочитат нещо друго, значително по-лесно и при това съвсем безотговорно: да си прехвърлят взаимно "топката", да се обвиняват взаимно за това кой бил "истинският виновник". Усеща се една взаимна подозрителност и едно недоверие: е, налага се да крием (до известно време) туй недоверие, щото все пак трябва да се преструваме, че всяка от страните си изпълнява дълга. Но като няма разбиране, откритост, сработване, обща грижа и споделена отговорност, остава другото: взаимното недоверие, взаимното обвиняване и пр. Имам чувството, че ако двете страни не са настръхнали една срещу друга в зле спотайвана враждебност, то в действие е другата възможност: позволяват си да се държат угоднически една към друга, с оглед, дето се казва, проблемите да бъдат "замитани под килима". Абе нашенска ни е цялата работа и в тази тъй деликатна сфера. Аз съм правдолюбив човек и предпочитам да казвам и да пиша каквото мисля - без да се старая някому да се харесам. Иили някому да угаждам. Да си кривя душата - съвсем не го умея тоз иначе така престижен в нашенските условия занаят. И фалшиви думи не обичам да говоря. Нека да имаме достойнството да си казваме в очите истината и да си посочваме т.н. "кривици" (дума, която срещаме в тефтерчето на Левски), щото ако мълчим и ако взаимно се залъгваме, работите ще стават все по-зле.

Та да се върна на темата си; нека да опитам да бъда по-конкретен в представянето на своите впечатления по този немаловажен проблем за отношенията родители-учители - по повод на тяхното взаимодействие за доброто на учениците, на младите хора. Наистина имам доста впечатления, но да опитам да подбера най-важното.

С почти всички родители имам усещането, че бях разбран превъзходно. Аз им казах простички неща. Че философията е един макар и неосновен, но пък за сметка на това необходим предмет, касаещ личностите, душите, съзнанията, идеите, убежденията и пр. на младите хора, тяхната т.н. "подготовка за живота" и пр. Че този предмет е твърде различен в сравнение с останалите и има една значително по-различна задача: да помага да младите хора да си изработят своя по-задълбочена позиция и разбиране по най-важните човешки въпроси, по които даже всемогъщата наука немее, нищичко смислено не може да ни каже или даде. Обясних ония най-минимални изисквания, които, с оглед на положението на учениците (които са претоварени с едни ужасно тежки типови програми), би следвало да се възприемат като неизбежни - с оглед обучението по философия да има известен положителен ефект върху душите на младите хора. Работата, разбира се, не се свежда само до получаването на задоволителни оценки по този предмет. Ефектът от това обучение би следвало да е по-друг, именно оказване на известно благотворно духовнокултурно) влияние върху душите на младите хора - щото ето, сами виждате в каква ужасна среда живеем, дето чалгата и простащината са стигнали своя апогей. И ни обливат отвсякъде. Сиреч, тия неща трябва да се схващат в един по-широк контекст. Простичко обясних тия неща, казах как всеки ученик може да се справи добре, дори бляскаво по този предмет, стига да направи нужното щото да се появи известно желание, една що-годе положителна нагласа към него. Без нагласа и без желание нищо не се постига.

Няколко простички неща се искат: ученикът да се вслушва в това, което се говори и обсъжда в час, да се опитва да разбира, да долавя смисъла, понякога (колкото по-често толкова по-добре!) все пак се налага да чете и от учебника (помагалото), да опитва да разбира как "се мисли" по тия въпроси, пък на тази основа да се погрижи да постигне и свое по-задоволително разбиране, което след това трябва да опитва да изразява с думи в час. И да не чака нищо наготово: щото за твоите собствени разбирания трябва да привикнеш да се грижиш само ти. Те са си твоя работа, твоя отговорност. Няма кой друг да ти помогне в тази посока. Цялата отговорност поемаш ти. Учителят ще ти помогне много, стига да имаш желанието - и стига преди това да си направил нужното според силите си. Ние, слава Богу, няма как да започнем да мислим еднакво по най-важните човешки, сиреч, по философските въпроси. Тъй че да чакаш някой друг да ти обясни "как е правилно да мислиш" е глупаво очакване. Няма типови, стандартни, задоволителни за всички "обяснения", които да са годни за всеобща употреба; опазил ни Бог да има такива. В тази сфера трябва да заложим на индивидуалното разбиране, което е плод на положени от младия човек усилия - иначе нищо добро няма да се получи. Е, това, че имаме "мнения" по повечето въпроси, че имаме предварителни "общи представи", не ни върши някаква особена работа: щото точно тия общи представи следва да бъдат подложени на критично преосмисляне, при което неминуемо ще проблесне тяхната недостатъчност. Следва да опитваме да постигаме едни по-развити и богати на смисъл разбирания, които да разчупят рамката на предварителните представи и мнения. Щото тия представи и мнения обикновено съдържат тъкмо "готовите предразсъдъци", които са така мили на някои хора. Но и са толкова коварни. Ето такива съвсем простички неща се постарах да разкажа на родителите, разбира се, в една съвсем човечна и разбираема форма. Забелязах, че повечето родители ме слушаха с интерес и с разбиране. Казах, че ние, учителите, не сме някакви чародейци или вълшебници, че правим каквото можем, а пък тъй като ситуацията е твърде тежка, се радваме и на малкото постигнато.

Говорейки, разбирах по погледите, че повечето родители разбират загрижеността ми. Апелирах към родителите да подкрепят усилията на учителя, примерно, да упражнят влиянието си щото ония ученици, дето си позволяват да се държат неуважително към предмета, към преподавателя и към самата институция училище, да се озаптят, да почнат да удържат поведението си в приемливи граници и пр. Изтъкнах и това, че в училището като цяло, пък и конкретно в нашето училище ситуацията е доста сложна, което рефлектира, за жалост, и върху учениците. Казвайки това, долавях, че много родители разбиращо кимат с глава. Няколко пъти в различни класове родители ми казаха нещо, което ме изненада: че техните деца редовно четели моите коментари в блога по проблемите на училищния живот, по проблемите на училищната общност, че не само те четели, но и подтиквали и родителите им да четат (!), аз лично чак такъв интерес не съм очаквал; признавам си, бях изненадан, че блогът ми е придобил такова влияние дори и в средите на родителите. Даже в семейството ни, каза ми една майка, често влизаме в разгорещени дискусии по случващото се, което Вие описвате, спорим "за" и "против" - и то доста разпалено. И ми каза как интересно реагирал нейният син, каза ми нещо, което силно ме впечатли: абе, господине, каза ми тази майка, много интересна работа се получава - синът ми казва от една страна, че му допадат Вашите часове, че научава доста неща, че му е приятно в час, а в същото време, представяте ли си, във Вашия спор с "оня същия клас", дето се "бунтува", заема страната на толкова зле държащите се с Вас ученици! И тази майка допълни: интересно е как ей-така, без особени основания, синът ми проявява някаква "ученическа солидарност", без при това да може да се обоснове как така за него е приемливо такова едно арогантно отношение на ученици към преподавател?!

Не крия, доста мислих снощи по този въпрос. От една страна е добре, че заради тази публичност на проблемите в нашата училищна общност, с които аз лично се сблъсквам и които отразявам тъй педантично в блога си, е започнало да се заражда едно сякаш по-активно обществено мнение, това нещо е за приветстване: за проблемите трябва да се говори открито, публично, смело, свободно, без робуване на някакви глупави скрупули. Гласността винаги е благодатна. Мълчанието винаги е злотворно. Без тази публичност, която аз придадох на тия проблеми с блога си, в съзнанията щяха да вилнеят какви ли не слухове. Сега поне позицията на едната страна е съвсем ясна и прозрачна: имам предвид моята позиция. Другите две страни - ръководството на училището и моите опоненти сред т.н. "бунтуващи се ученици" - засега упорито мълчат и си позволяват доста непристойни действия. Примерно... свиренето с пищялки цял час! Ето че по необходимост стигам до представянето на това какво се случи в срещата ми с родители от този същия XI Д клас. Бунтарският клас. Който при това храни едно умилително единодушие на целите си с целите на нашето тъй мъдро училищно ръководство.

Трудно ми е да опиша какво се случи на тази среща, на срещата с родители от този клас - щото тя премина в рязък дисонанс с онова, което беше при срещите ми във всички останали класове. Ще прескоча ония неща, които не ми се ще да си спомням: язвителни подмятания по адрес на личността на преподавателя от страна на една-две родителки, които се опитаха да представят нещата така: "господинът по философия" е "изцяло виновен", "не може да преподава правилно", "не е като другите, нормалните учители, ерго, е ненормален" и пр. Нека всичко това да си остане на тяхната съвест. Ще кажа онова, което ме впечатли най-силно.

Първото: по последните изцепки на класа родителите упорито мълчаха, който факт може да се тълкува двояко. Или че се срамуват от случилото се - или че не намират душевни сили да признаят позора. Интересно е, примерно, това, че нито един родител не пожела да коментира тия ексцесии. Нито един обаче не пожела и да осъди това, което учениците, подстрекавани от една агресивна групичка, си позволиха. Благодарение на което се опозориха така решително. По този пункт аз очаквах коментар от родители, но точно той най-старателно беше отбягван. Това говори и показва много. Естествената човешка реакция би била друга. Зрелият човек би следвало да има едно по-изострена чувствителност спрямо подобни недопустими, бил си позволил да кажа направо хулигански прояви. Ала ето, по този пункт упорито се мълчеше. Още не мога да проумея защо така старателно родителите мълчаха по този пункт. Ще видим как това нещо ще се възприеме от учителската колегия. Поставил съм въпроса в нарочен доклад и имам обещанието на ръководството, че инцидентите от последните пет месеца (!) в този клас най-сетне ще бъдат обсъдени на учителски съвет. Това обаче ще стане след ваканцията, която почва от утре, т.е. от днес - след свършването на часовете днес.

Втори важен момент. Няколко майки изказаха съвсем резонна обезпокоеност от това, че учениците от този клас нямат до този момент никакви оценки. Какво ще стане, как ще бъдат оценени тия ученици, как ще завършат този предмет, след като ето, вече пети месец (!) в класа все още не може да започне учебен процес. Аз категорично заявих, че нещата ще потръгнат при едно най-простичко условие, което обаче онази същата агресивна и държаща се така арогантно групичка от класа не позволява да се случи: именно в час да има нормални условия за провеждане на учебен процес. Тази групичка има идея-фикс: да направи нужното преподавателят да бъде отстранен от преподаване - или поне да му "помогнем" да се разболее, да излезе в болнични или да се оттегли сам, а най-хубаво, вероятно, дори да... умре, което ще е най-кардиналното решение на въпроса. Щом преди три години ръководството по безпрецедентен начин изпълни едно такова желание на същите тия ученици, те сега с основание си мислят, че и сега пак могат да постигнат такъв един "успех", една такава "мечта". Защото наистина, по тяхната представа, предполагам, е същинска мечта да дойде пак преподавател, който да напише с лекота на всички шестици от горе до долу в дневника - докато е същински кошмар при този "опърничав Грънчаров", с когото ний, видите ли, дето се ръководим от толкова "благородни помисли", съвсем, ама съвсем не можем да се разберем! И затова ще продължаваме да издигаме до дупка своите изсмукани от пръстите обвинения срещу него. Та имаше няколко майки, които с голяма обезпокоеност поставиха въпроса: какво ще се прави с оценките по този предмет, какъв е изходът, как нещата да се променят - с оглед доброто на учениците?

Въпросът е резонен и лесен за отговор: едно условие се иска, а именно в класа надмощие да вземе не изцяло безотговорната групичка от агресивни ученици, искащи да отстранят преподавателя, а превес да вземат ония ученици от т.н. мълчаливо мнозинство, които се пак са способни на по-отговорно поведение. Второто нещо, за да потръгнат работите, по моето разбиране е: администрацията да си изпълни функцията, именно, твърдо да призове разпищолилите се ученици да спазват правилника, сиреч да спазват елементарно приличие в часовете, да престанат с обструкционистката си позиция да провалят всеки един час - а това вече продължава не ден или два, а цели пет месеца!. И то при разбиращата и тъй насърчителна пасивност и йезуитското поведение на същата тази администрация, която не крие, че въпросният преподавател й е нещо като "трън в очите". И ето, в резултат всичко това рефлектира в учениците, особено в онази част у тях, които макар че не са агресивни, макар че са съзнателни и отговорни, се оставиха без противодействие да бъдат подведени от въпросната агресивна и хулиганстваща групичка ученици. Която по моето възприятие упражнява терор и диктат над класа, да, тя наистина за момента успява да диктува поведението му. Което, разбира се, не е естествено: само в условия на диктат има такива привидни "стопроцентови мнозинства", именно когато "всички до един" и то съвсем "единодушно" сме против "тиранина Грънчаров".

(ЗАБЕЛЕЖКА: Налага се да спра дотук, понеже трябва да тръгвам за работа, имам първи час. Скоро ще продължа. Горният текст, следователно, е в "суров вид", нека да не се приема за чиста монета. Или за нещо окончателно. Истината следва да бъде търсена по-настойчиво и внимателно. Тя винаги тържествува. Но за това се иска време. Хубав ден на всички!)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ