Истината ни прави свободни

неделя, 23 март 2014 г.

Многозначителна история за това какво се случи с кабинета по философия в нашето училище



В една интересна дискусия за "прелестите" на централизираното държавно образование и училище ми се наложи и на мен да се изкажа; там дадох един показателен, многозначителен пример, описах един "частен случай", свързан с това какво се случи с кабинета по философия, който бях създал преди няколко години в нашето училище, в ПГЕЕ-Пловдив. Ето тази история отделно тук, смятам, че си заслужава да се изнесе на по-преден план, щото онази дискусия е голяма, дълга, едва ли някой ще й обърне подобаващо внимание, а тя иначе е доста показателна за общата ситуация в училището, пък и в образователната ни система изобщо; ето този мой коментар:

Да ви кажа нещо във връзка с това че в нашите държавни училища учениците винаги си гледат само вратовете - заради подреждането на чиновете. Ще Ви разкажа една любопитна история в тази връзка.

Аз направих кабинет по философия, подредих го, сложих портрети на философи по стените, много техни мисли, целите стени бяха облепени от самите ученици с интересни според тях мисли, отпечатани на листове; наредихме с тях чиновете като една голяма "кръгла", всъщност правоъгълна маса, много пъти експериментирахме с тия чинове, щото исках младите хора да се чувстват различно, да се гледат лице в лице, да не си гледат вратовете само, а лицата, очите и пр.

Почнаха се чудесни дискусии, младите се почувстваха различно в часовете по философия, появи се атмосфера, дори възникна идеята да запишем тези часове на видео, сторихме го, почнахме да ги записваме, слагах ги клипчетата в интернет и в блога си, още могат да се видят и чуят; и други неща направихме, примерно с учениците гледахме с мултимедия чудесни филми, филми на Фелини, гледахме и филма "Пинк Флойд: СТЕНАТА", игрален филм за Сократ, италиански, други образователни, научни и пр. филми. И много други неща направихме. Примерно донесох много книги и списания по философия и пр., защото забелязали ли сте нещо крайно любопитно: в училищните стаи на нашите училища няма книги, в нашите училища книгите са съвсем "ненужен аксесоар"?! Също така направихме Дискусионен клуб, който работеше най-интензивно и заседаваше почти всяка седмица в кабинета по философия - изцяло на доброволен, на свободен принцип. И знаете ли какво се случи? Не знаете, предполагам, но ще ви кажа. Интересно е.


Появиха се най-напред сред учителите "колеги", които почнаха да мърморят пред директорката: "Откъде-накъде по философия ще има кабинет, а по моя предмет няма да има?! Не е справедливо!". Директорката също не гледаше с добро око на моите иновации и потърси начин да ликвидира постигнатото. За целта се реши, представете си, да се въведе "класна система", без кабинети, ний, учителите, станахме номади, учениците си получиха класна стая, а пък учителите да им идват там "на гости". Аз не бях класен, на мен не биде даден клас. Кабинетът по философия, така хубаво поддържан няколко години, за месец-два беше опоскан, всичко беше съсипано. Даже щорите бяха изпокъсани и нарязани. Портретите на философите бяха изпокъсани, дори изподъвкани, сякаш динозаври ги бяха дъвкали (щото трудно беше да ги скъсат, аз ги бях дал да ги ламинират, нали така се казваше когато ги облицоват в специално покритие за вечно ползване?). Сякаш ураган или цунами мина из този кабинет, из тази класна стая, всичко отнесе! А "аргументът" на ръководството за отказ от "кабинетната система" беше, че при "класната система" щяла, видите ли, "по-добре да се запази материалната база"! Е, запази се, няма що, всичко беше пропиляно, а пък учениците сега, гледам, често си играят... футбол в някогашния кабинет по философия! В него пак се облещиха празните, грозни, мръсни стени. Естествено, че първата работа беше да се подредят масите по "нормалния начин", учениците пак да си гледат само вратовете и гърбовете. Това стана.

А спрямо мен директорката поде крайно злобна кампания по дискредитирането ми като личност и преподавател с оглед да ме уволни. Още не го е постигнала, още не е реализирала заветната си цел, но е на път да го направи. Това е. Станалото нещо показва. Извинете, че Ви занимах с моя "частен случай". От 30 години съм учител по философия, такова нещо не ми се беше случвало - каквото ми се случи в днешните наши "модерни" времена...

За малко щях да пропусна да кажа най-важното: изцяло подкрепям тезата, че държавното училище е секта. Самата истина е казал авторът. И чудесно е обосновал мисълта си. Непоклатимо даже. Затова няма смислени аргументи против. Срещу истината трудно се изобретяват "аргументи". Истината е простичка, но точно затова е нещо неопровержимо. Просто се искат очи да я видиш - и съвест - за да я "признаеш". Възможно е някои да не я признават защото тя, видите ли, им била лично неизгодна. Но това, простете, е несериозно. Трябва да имаме смелостта да погледнем грозната истина за българското образование право в очите. От това само ще спечелим. С лъжи повече не може да се живее...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

2 коментара:

Анонимен каза...

Благодаря Ви много за това, че сте споделили коментара си, учителю! Завършил съм българска филология и съм млад, 26-годишен левент. Не искам да ставам учител не толкова заради страха от ниското възнаграждение, а именно защото смятам, че няма да издържа на подобен натиск от страна на директори. И чисто и просто ще напусна. Иначе съм напълно съгласен с Вашите идеи и дори съм си мислил да ги прилагам по време на задължителната ми практика. Подкрепям Ви с две ръце, продължавайте да обучавате децата и да ги учите на най-важното в наши дни - кое е важното в живота, как да търсят себе си и как да се научат да живеят, вместо просто да оцеляват, борейки се за големите заплати :)

Ангел Грънчаров каза...

Здравейте!

Благодаря Ви за Вашата реакция по повод разказаната история! Благодаря Ви и за оценката на това, което съм се опитвал да правя! Не крия, много се радвам, че така възприемате моя подход, за мен Вашата оценка означава много! Означава много повече от всички възможни оценки на разните администратори.

Позволявам си въпреки това, което казвате (относно точната причина, поради която не желаете да се захванете с практикуването на учителството) да Ви посъветвам все пак да опитате - може пък да Ви потръгне. От друга страна погледнато съм убеден, че е дошло времето хора с Вашите (с нашите) разбирания да подемат нещата в свои ръце, учители с Вашите (с нашите) разбирания са изключително нужни на българското образование, най-вече младите хора, децата, учениците имат страхотна нужда от учители като Вас, с Вашите (нашите) разбирания. И добре зная, че в един момент истинската, същинската промяна в българското образование ще я направят хора като Вас - хора като нас. Ако ние се откажем, тогава кой ще направи онова, което самото време, самият живот изискват от нас?

Тъй че, моля Ви, въпреки всички свои опасения отидете да работите в някое училище, повтарям, българското образование има огромна нужда от хора като Вас - от хора като нас.

Желая Ви успехи на това наистина благородно поприще!

Абонамент за списание ИДЕИ