Истината ни прави свободни

четвъртък, 6 март 2014 г.

Не става дума за "изолирани явления" или "отделно взети случаи", а за всеобщо течащ болезнотворен процес на общностния организъм



Починах си два-три дни от толкова баналните и прозаични грижи около всекидневието, но ето, от днес пак ми се налага да се потопя в тях. Битката за демократизация на отношенията в нашата училищна общност съвсем не е завършила, напротив, тя едва сега започва. Здравата железобетонна - не просто тухлена, а направо железобетонна - стена на съществуващата в сферата на образованието у нас командно-административна, директивна и тоталитарна система изобщо не е помръднала, камо ли пък да е разклатена; тя си стои непоклатима като непревземаем бастион. Искат се много и то най-настойчиви усилия от много хора, овладени от ново съзнание, та нещичко да се почне да се променя; тук усилията на отделно взети "донкихотовци" (не крия, че на моменти се възприемам точно като такъв!) са предварително обречени, са напълно безперспективни.

Е, вярно, ефектът в случая може понякога да не е противоположен на желания, на търсения; но все пак казано е - независимо кое кое ще удари, камъкът гърнето или гърнето камъка, ще пострада все гърнето; то точно така си и става де, ама пък има и странни субекти като мен, които въпреки всичко не щат да се примирят с всеобщата гибелна апатия. И правят нещичко: всекидневно, упорито, вярно, безнадеждно и отчаяно - ала все нещичко правят. Казват, че една капка вода, ако капела продължително върху камъка, щяла някога да пробие дупка в него; да бе, да: най-многото да се образува сталагмит! Както и да е. Ще видим. То това нещо все някога ще се разбере.

Тази сутрин преди ставане поразмишлявах малко какво да правя в така и така сложилата се нелека ситуация в нашето училище - ПГЕЕ-Пловдив. Има много въпроси, които чакат своя дебат, има много най-належащи и при това твърде разнообразни въпроси, които съм поставил в цяла една своя поредица от доклади и жалби, "отлежаващи" в най-отдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; на тях не им се дава ход, явно ръководството е привърженик на така разпространения бюрократичен принцип: "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Безброй пъти съм поставял все едни и същи въпроси, а отзвук - никакъв. Примерно, безброй пъти съм искал да получа копие от разни документи от проверките от разни органи и инстанции, които ме касаят - за да се информирам както подобава за тяхната позиция. И въпреки моята настойчивост, въпреки намесата на висшестоящите инстанции, все още такъв достъп до касаещата ме информация засега не съм получил. Което е нарушение на закона, уреждащ тия въпроси. Поставял съм много пъти и конкретни практически проблеми, свързани със сложилата се ситуация в учебния процес по философия в разни "проблемни класове", но и за тия въпроси администрацията не се трогва кой знае колко: и проблемите си стоят нерешени, ескалират, придобивайки дори най-уродливи форми. Какво да правя по-нататък, какво да предприема, та стената поне малко да отстъпи? - ето това е един въпрос, който ме терзае всеки ден.

Факт е, че положението в някои отношение става нетърпимо. Целият проблем е, че всекидневно, заради нерешените проблеми, биват нанасяни непоправими поражения върху съзнанията на младите: от всичко в крайна сметка страда развитието на техните личности, в това число и качеството на тяхното образование. Тече процес на усилена деморализация не просто на тоя или оня, а вече на цели групи, на цели общности: било класове, било училища, било генерации - и дори на страната и на народната ни общност като цяло. И никой не знае какво можем да противопоставим на тия гибелни процеси, с оглед работите да почнат да се променят в добрата, в желаната посока. Има нещо сбъркано в основите на самата система, което поражда всички деформации и явления от такъв един порядък: разбира се вече от все повече хора, че без коренна промяна на самата система работите няма да потръгнат. В такава една ситуация обаче често става така, че отделните страни, самите участници в процеса, си подхвърлят или прехвърлят топката, правят всичко за да хвърлят в чужди ръце горещия, парещия картоф: взаимните обвинения са всекидневна практика. А работата не е в това да се прехвърли някому другиму отговорността, а всичко, що е здраво, що е непоразено още, да се обедини - с оглед това щото с общи сили да заработим, но не как да е, не като всеки дърпа в някаква своя посока, а тъкмо във вярната посока. Разбира се, отделните страни в процеса си носят и своя дял от отговорността за това, че нещата не вървят; но общото принципно положение е, че всички в някакъв смисъл са жертви на системата. Това обаче не трябва никому да служи за оправдание, щото ние, казах вече, сме майстори да прехвърляме някому другиму "парещия картоф" или "кестен".

Който обаче стои по-горе в системата носи все по-голяма отговорност: властта е тежка отговорност, не благинка, за ваша изненада ще си позволя да ви река и това. Става често така, че администрацията ("командния кадър") не желае да си изпълни функцията, дълга. А тяхната функция в така и така сложилите се условия е особено тежка. Защо го прави, защо администрацията си позволява този лукс вместо да помага да вреди е също така интересна тема за обсъждане. Моята принципна позиция обаче е тази: налага се по всички тежки и реални, съществуващи и при това непрестанно задълбочаващи се с всеки изминал ден проблеми да се водят пълноценни дискусии; да, проблемите трябва да бъдат подложени на спокоен и свободен, на демократичен дебат, с отчитането на всички възможни гледни точки; този е пътят, друг път не е изнамерен. Този е и начинът. Да, обаче липсва готовност за това. Налага се коренна промяна на нагласите. На съзнанията. На царуващия пагубен манталитет или стереотип. Всичко трябва да се промени, най-вече в нас самите. Ние самите трябва да станем по-други и с други очи да погледнем на случващото се. Това може обаче да стане само като се отпочне жизнено-необходимия ни демократичен дебат.

През изминалата седмица, в петък, преди голямата почивка около празника, на проведено извънредно заседание, състояло се фактически заради мое настояване, след доста разгорещен дебат по един най-пресен инцидент ("ядосан" ученик замерил с учебник една млада учителка!) в крайна сметка се стигна до решение във вярната, според мен, посока: този ученик беше изключен от училището. Отдавна такова нещо не се беше случвало, а пък възникналата атмосфера на пълна безнаказаност беше на път да породи ясните симптоми на пълзящата анархия. Да, но с такъв един изолиран акт проблема с т.н. дисциплина няма да се реши; необходима е стратегия и политика за цялостното решаване на невъобразимо оплетеното кълбо от какви ли не проблеми. Аз съм на мнение, че няма смисъл да чакаме висшестоящите органи от нещо да се трогнат и да ни "спуснат", в готов вид да благоволят да ни дадат някакво "магическо разковниче" за решаването на всички до един проблеми; напротив, сами трябва да търсим изход от сложилата се тежка ситуация, и то в рамките на съществуващите правила. Има много неизползвани възможности. Примерно: стриктно да се изпълняват разпоредбите на правилника - ако не искаме анархията да ни залее и удави в съвсем скоро време. Дали не е късно за такива действия, дали положението вече не е изпуснато, е друг въпрос, който трябва също да се обсъди непременно. Но е факт, че трябва много да се дебатира, трябва много да се разговаря по всичките тия проблеми: мълчанието е злото (не злато, както често се смята, а именно злото - по сполучливия израз на Иво Инджев).

Та в тази връзка ми се ще тази сутрин отново да се обърна с нещо като доклад до училищното ръководство и до Педагогическия съвет. Ето какво се получи в крайна сметка:

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив
Чрез г-жа Ст. Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив
ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив
ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-н Ц.Нейчев, председател на Регионалната организация на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ ПОДКРЕПА

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми дами и господа,

Държа непременно да информирам Педагогическия съвет за проблемите, които по мое виждане не търпят отлагане - тъй като съм дълбоко убеден, че тия проблеми могат да бъдат решени единствено в своята цялост, при това само чрез свободен, демократичен дебат в рамките на Съвета - и на цялата училищна общност също така и най-вече. По някакъв начин трябва да дадем възможност и мнението на самите ученици да бъде изразено и то най-свободно - в противен случай неотчитането на тяхната позиция ще навреди на целта: откриване на разумен изход, изнамиране на ефективно противодействие на ширещите се проблеми, противоречия, трудности. С оглед на всичко това, именно на провокирането на един пълноценен демократичен дебат се обръщам сега към Съвета, а косвено и към цялата училищна общност - публикувайки настоящия си доклад в своя блог. Ето някои проблеми, които по моя преценка трябва да бъдат решавани в най-скоро време:

1.) Интересно е, че въпреки двете заседания на Педагогическия съвет в изминалата седмица, до дискусия по вълнуващия толкова много хора проблем (за отношенията учители-ученици, за съвременния тип такива отношения, също така как да се противодейства на влошаващата се дисциплина на голяма част от учениците) фактически не се стигна; на последното заседание на Педагогическия съвет беше обсъждан един изолиран случай, но по същество проблемът не беше дискутиран, просто отново не стигна времето за това. Разбирам колко рисковано е отново да настоявам все пак време за дискутиране по тази точка от дневния ред на Съвета да бъде намерено: ако в скоро време бъде насрочено ново заседание на Съвета заради моето настояване, то аз рискувам да стана обект на всеобща ненавист. Но въпреки това се чувствам длъжен да напомня, че училищното ръководство ни дължи такъв един дебат - и не само един, щото има и още много други горещи, направо парещи проблеми за дебатиране; много хора, убеден съм, имат какво да кажат, аз също имам какво да кажа, трябва само да бъде дадена възможност на имащите какво да кажат свободно да изразят вижданията си, позицията си. В такъв един дебат ще се открие, че проблемът за отношението ученици-учители е свързан с още много други проблеми, по които се налага като училищна общност да имаме ясна позиция в търсенето на ефективен начин за решаването им. Трябва с общи сили да си изработим своя оригинална е добре работеща философия, стратегия и политика ("технология") за решаването на проблемите - и за развитие на училището. Тъй че предлагам така и така започналия дебат, едва започнал, да бъде прекратен по една толкова банална причина: че "нямаме време" да дебатираме! Това, простете, е несериозно, такова едно "извинение" няма как да проработи.

2.) Поставих в нарочен свой доклад (а също така и със специално написано Обръщение към цялата училищна общност) проблема за нравствената ситуация в нашето училище. Смятам, че тук се крие същината, "възловото ядро", центъра, средоточието на всички други проблеми. Адресирах този доклад и Обръщението и до Педагогическия съвет - ала уважаемата г-жа Директор до този момент не е счела за необходимо да извести Съвета за това. Смятам, че поставям сериозен проблем, който е свързан с начина на "разплитането на възела", или, другояче казано, с ядрото, от което зависи решаването на всички останали проблеми. Искам да припомня на уважаемата г-жа Директор, че продължавам да разчитам на нейната добра воля за внасянето на тези два документа за спешно обсъждане в Педагогическия, а защо не и в Училищния съвет на училището.

3.) В цяла една поредица от доклади представих крайно любопитната и многозначителна ситуация в един клас: XI Д. В този казус по моето възприятие се крие в имплицитен вид разковничето на всички останали проблеми в нашата училищна общност; този случай наистина е многоизразителен. Той показва на дело, практически, и то съвсем конкретно до какви поражения довеждат нашите неадекватни реакции, било на учители, било на класни ръководители, било на директор, на училищно ръководство. Интересното е, че проблемът в XI Д все още не е решен и то по една най-недопустима причина: ръководството на училището просто не счете за нужно да се възползва от пълномощията си с оглед на това щото групичката от ученици, позволяваща си грубо нарушаване и неуважение на всички принципи на училищния Правилник, все пак някак да бъде убедена, че никой няма да им позволи безнаказано да заемат спрямо учебния процес по философия една такава изцяло деструктивна и обструкционистка позиция. Тече вече четвърти (!!!) месец откакто този проблем нанася непоправими вреди на обучението на учениците по философия, ала ръководството на училището все още не е счело за нужно да си изпълни дълга: с цялата строгост на безкомпромисни изпълнители на закона да призове учениците да спазват най-елементарните положения на училищния правилник.

4.) Грубото и несмущавано от нищо, при това системно нарушаване, погазването на най-елементарни норми на Правилника от отделни индивиди или групички овладени от съзнанието за пълна безнаказаност и също така буйстващи, бих казал дори арогантно безчинстващи ученици е лукс, който нито една жизнеспособна общност не може да си позволи: щото този е начинът тази общност да загине, да се саморазруши, да отиде по дяволите. Това обаче означава, че същото това ръководство с бездействието си на дело и фактически застава зад въпросните групички ученици - и на това основание поема пълната отговорност за това, което те си позволяват. Ситуацията наистина е абсурдна: ръководството на училището упорито не желае да подкрепя преподавателите в техните обречени опити учебният процес да се нормализира - с оглед деструкцията да спре. Идеята навярно е - подхвърлям това, щото се опитвам да проумея случващото се, прочее, такова нещо не ми се е случвало в цялата 30-годишна моя професионална кариера! - че ръководството на училището, по свои си вътрешни и субективни подбуди, се е захванало да реализира с всякакви средства, или без да подбира средствата една крайно екстравагантна идея: че преподавателят по философия независимо по какъв начин трябва да бъде ликвидиран и изваден от системата - понеже е обявен за "вреден". За целта най-напред трябва някак да бъде "доказано", че той не става за учител. Наистина моето впечатление е, че не се подбират средствата за "доказването" на една такава наистина екстравагантна фикс-идея. Аз смятам, че този интересен казус трябва да бъде разискван в най-скоро време на специално заседание на Педагогическия съвет: от него всички можем да си извадим невероятно ценни изводи. Смятам, че в тия обсъждания трябва да участват и учениците от въпросните класове - без тяхното участие проблемът няма как да бъде решен: та нали се налага промяна на нещо в техните съзнания, с оглед да осъзнаят същината на сложилата се абсурдна ситуация - и на си извлекат потребните изводи.

5.) Нерешаването на подобни случаи води до разпространение на деморализиращия ефект в средите на цялата училищна общност: и в много други класове тлеят подобни напрежения. Те биват някак потискани, но не е този начинът за справянето с тях. Чрез "замитане под килима" няма как да въведем ред и нравствена чистота в отношенията си. Също така раната не винаги се лекува с пудрене, с мазане на билки и помади. Позволявам си да алармирам обаче цялата училищна общност, че разгадаването на всички загадки е в нашите ръце: свободният, демократичния дебат е средството така потребната промяна да проработи. Промяна към по-доброто, към истинското.

6.) Държа да запозная Съвета и с това, че въпреки мои многократни настоявания в писмен вид г-жа Директора до този момент не ми е дала възможността да се запозная с ред официални документи, които ме касаят, примерно резултати от проверки от висшестоящите органи, инициирани от мои жалби, разните му там "разгромни писма на колектива" срещу моя милост, писани, подписвани и пращани до същите тия висшестоящи инстанции, други такива важни документи като "констативни протоколи", "обяснения" и какво ли не още. Смятам, че достъпа на гражданите и служителите до информация е тяхно законно право, което не може с лека ръка да бъде отменяно. Ще ми се да вярвам, че г-жа Директора в най-скоро време ще изпълни предписаното от закона.

7.) Уважаемата г-жа Директор, както разбирам напоследък, е предприела отпочването на процедура за искане на разрешение от Инспекцията по труда за моето уволнение - предвид това че съм инвалидизиран се налага да получи такова едно разрешение. Моля съвсем публично, на заседание на Педагогическия съвет, г-жа Директора да предяви всички претенции спрямо мен като преподавател, гражданин и личност, които тя възприема както основание за искане на това разрешение за моето уволнение. Пиша това тук тъй като до този момент тя не пожела да ми отговори на същия този въпрос, зададен й в присъствието на г-н Р.Радев, инспектор от РИО. Надявам се, като израз на добрата й воля за започване на така необходимия на училищната ни общност демократичен дебат г-жа Директора открито и твърдо да заяви своите претенции.

Което пък, убеден, съм, ще подейства оздравително на иначе крайно тежката нравствена и психологическа ситуация в училището - която, както виждаме, ирадиира и върху съзнанията на учениците, а това от своя страна води до толкова многозначителните явления и симптоми, на които сме свидетели напоследък. Не става дума за "изолирани явления" или "отделно взети случаи", а за всеобщо течащ болезнотворен процес на общностния организъм. Наблюдава се тежък, катастрофален ценностно обусловен срив на цялостните отношения, което се възприема на повърхността като очевидни симптоми на анархия, на неописуемо влошаване на положението с т.н. "дисциплина", свързано с най-чудати ексцесии, инциденти, провокации, недопустимо-абсурдни произшествия. Това пък от своя страна довежда до крещящата липса на елементарни условия за провеждане на пълноценен учебен процес, т.е. наблюдава се и тежък срив по посока на рязкото влошаване на качеството на образованието на нашите ученици. Нещата са обвързани, подобно на скачени съдове. Във връзка с "моя отделен случай" искам още нещичко да прибавя: не е този начинът, уважаема госпожо Директор, да се "избавите" от мен - нищо че толкова силно го желаете. Съветвам Ви да преосмислите позицията си. Защото дори и, да предположим, постигнете така съкровено желаното, то аз тогава пак може да продължа да съществувам, да давам знак, че ме има - примерно като се явявам в сънищата Ви.

Както и да е. В отделното обаче "просветва" общото, същината, истината, идеята. Ето защо аз апелирам за това да се възползваме от единствения разумен начин за противодействие на негативните явления в тази тежка ситуация: отпочване на серия от дискусии, започване на поредица от свободни, демократични и оздравителни дебати по всички без никакво изключение проблеми - с оглед търсенето на ефективни средства и подходи в опитите ни да намерим изход от създалото се положение; ако не за решаване на проблемите (щото е много съмнително в рамките на съществуващата система те да могат да бъда някога решени!), то поне за смекчаване на най-негативните последици от тяхното неудържимо ескалиране. Този е пътят, друг път аз не зная. Сам не разполагам с рецепти за лечение на болестта на общностния организъм, но съм убеден, че диагнозата е вярна: нашият общностен организъм е поразен от някакъв много устойчив вирус, той страда, болестта е опасна, последиците могат да са страшни. Нещо трябва да се прави, трябва да се работи по посока на търсене на изход, на смекчаване на напрежението, на изнамирането на "отдушник". Иначе, знайно е, може в един момент да се случи взрив с неизчислимо вредни последици.

За да не стигнем дотам аз призовавам да запретнем ръкавите си и да почнем да работим с ясната цел какво искаме, какво ни е потребно, без какво не може повече да се върви напред. Едно е ясно: трябва да осъзнаем, че в рамките на нашата училищна общност от нас зависи ако не всичко, то поне много. Ако ние сме си на мястото, ако направим нещо за да променим неверните си представи за нещата, много можем да постигнем. Ако нищо не правим и останем в позицията на апатични наблюдатели-съзерцатели на катастрофата, които "приклякат" с оглед бурята да отмине, то тогава тя ще ни завлече най-безмилостно. Тогава нищо не може да ни спаси. Това обаче не бива да го допускаме. Позицията на безмълвни и бездушни жертви не бива да е нашата позиция.

Това счетох за нужно да кажа в този момент. Ако се възприеме предложението за заемане на активна позиция съм готов да допринеса с каквото мога за изясняването на проблемите - в така потребния ни свободен и демократичен дебат, който ни е съдбовно необходим. Който няма за кога да бъде повече отлаган. Просто вече няма време за пасуване или за безхаберие. Животът ни притиска да се променяме - понеже иска да ни спаси от наближаваща гибел...

5 март 2014 г.
Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:
(подпис)

П.П. В приложение към този доклад поставям два други текста, които касаят моя инициатива за започване на един интересен по моето възприятие "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА", който започнах в някои класове: виж Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование и също Нека на преден план излезе личността на младите - още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище. Там е обяснено всичко защо предприемам такъв един експеримент, защо дръзнах да го започна. Известявам Съвета да знае, че такова нещо се прави - с чисто изследователска цел, в оглед търсене на по-ефективни начини за овладяване на ситуацията и с дисциплината на учениците, и с пълната им апатия спрямо ученето. Като стигна до някакви заключения непременно ще известя съвета за постигнатите резултати. И в тази връзка ще направя своите предложения. Също така моля да ми се даде време да съобщя резултатите от други две мои инициативи за подобни експерименти, проведени в предишните години, заради които станах пишман (понеже ръководството заради тях ме обяви за "нарушител" и дори едва ли не за "престъпник"): за т.н. "точкова система" за оценяване и също така за видеозаснемането на цели учебни часове; смятам, че ръководството ми дължи възможността да получа думата - за да дам потребните разяснения, както и да съобщя постигнатите резултати. Аз от доста време очаквах ръководството само да се сети да ми даде думата за разяснения по тия мои инициативи, за които така прибързано бях обявен за "нарушител" или дори за "престъпник", ала, това, за жалост, не се случи. Ето, аз сам поставям сега въпроса. Смятам, че много неща ще разберем ако се вгледаме по-прецизно в разните възможности за провеждане на всякакви иновации и инициативи. Ако държим да се движим само в добре познатото русло на "обичайното", на "традиционното", на "неизненадващото ни" в един непрекъснато променящ се и безкрайно динамичен жизнен свят, то тогава рискуваме да станем не само неадекватни, но също така и смешни, пък и съвсем жалки...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ